Вероника Михайлова е позната на мнозина във Велико Търново покрай инициативите на Фондация „Искам бебе”. Думите, с които утешава и разяснява на нещастните двойки с проблеми или призовава повече хора да се включат благотворително за каузата, никога не са кухи, а извират от сърцето й. Защото е изстрадала пътя от страшната първоначална диагноза стерилитет, през мъчителните инвитро процедури до голямото щастие да чуе как проплаква новороденият й син. Нейната история е пример за това как отчаянието никога не трябва да взема връх и че винаги има надежда.
Вероника е родена през 1970 г. и на 15 декември ще има рожден ден. Завършила е Руската гимназия в Плевен, после идва да учи във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” същата специалност и, както често се случва, магичното Велико Търново я пленява и тя остава тук. В момента учи магистратура „Начална и предучилищна педагогика”. Приятели все я питали дали не й стига ученето, но на нея й се учи. По професия учител, тя дълго време не я практикувала, защото смятала, че не е за нея, макар много да обича децата. Искала да става преводач, но впоследствие успяла да комбинира и двете. Сега си е действащ учител в с. Водолей, а вечер се изявява като певица в заведения. „Обичам си работата, обичам си децата – едни прекрасни слънчеви създания. Искам от тях да научат повече неща от живота, а написаното в учебниците да го прилагат. Защото когато излязат от нашето училище и хукнат като птички навън, ще се сблъскат с много неща, които ги няма написани”, убедена е тя.
Дълго живяла със съпруга си без брак, като модерните двойки. Ха днес, ха утре да се оженят, и така 20 години. Подписали, когато детето им станало на годинка. Късно решили да имат дете, защото работата и на двамата била свързана с пътуване. Не си давали сметка, че е време за тази стъпка. За това може би повлиял и фактът, че съпругът й има дъщеря от преден брак. „В един момент аз пожелах дете, той нямаше нищо против. Знаеше, че ще бъда най-щастливата майка. Пък и дето се казва, на половината свят съм помагала в отглеждането на деца – на приятели, племениците ми. Обаче, тогава живеехме във Варна, от преглед на преглед и от лекар на лекар се оказа, че нещата ще станат по трудния начин. Една гинеколожка ме стресира, че като съм вече на 35 години, говорим за стерилитет. Чак подскочих като чух това, толкова се уплаших”, разказва Вероника. Тогава ги насочили към специалисти по репродуктивна медицина. От Варна семейството се върнало във Велико Търново и започнало да проучва клиниките. Избрали Плевен и тогава започнал дългият и мъчителен път по ходене на изследвания и инвитро процедури, за които лекарите им казали, че това е единственият начин да имат собствено дете.
Първият опит бил финансиран от държавния фонд „Инвитро”. Чакането до този акт обаче било продължително, около 8 месеца, което двойката използвала да си направят нужните изследвания. За жалост опитът бил неуспешен и Вероника бързо рухнала. Една седмица не спряла да плаче, още повече, че докторът давал добри прогнози. „Като видяхме абсолютно отрицателния тест, това ме срина. Но благодарение на съпруга ми, на близки и приятели, реших, че не бива да се отказвам, защото имах право на още два опита, за които държавата плаща. Малко се поуспокоих и тогава се свързах с фондация „Искам бебе” във Велико Търново. От нея научих и за Общинския фонд, който подпомага двойки от региона”.
Фондът й помогнал, но междувременно Вероника се включила и в група за психологическа взаимопомощ. Преди си мислела, че проблемът й е чисто физиологичен, но се убедила, че не е точно така. Работата със специалист по психологическа репродукция й помогнал да разбере, че нещата са кодирани в главата и всичко е психика.
Вторият опит също бил неуспешен заради лична трагедия
Точно по времето на процедурите починала майка й и това било причината Вероника да не издържи психически. Настоявала обаче и за трети опит. Били замразени 4 нейни яйцеклетки в болницата. На 14 март 2013 г. едната била размразена, станал трансфера и от нея се родил Михаил – на 27 ноември същата година. В този ден паднал и първият сняг за онази зима, така го запомнила. Кръстила малкия на баща си, а тъй като брат й също има син с името Михаил, се шегували преди да роди, че ще направят отбор от Михаиловци. Макар че месеци преди това с мъжа си изготвили цял списък с имена на български владетели, от които да избират. Не съжалява за избора, защото Михаил означава близък до Бога и се моли Господ да го дарява с ум и разум.
За сина си Вероника твърди, че е добричък. Не обича особено послушните деца. Бил кротко дете още в корема й. Затова като бременна все питала уплашено лекарите дали е жив. Такъв кротушко бил.
Счита се за щастливка, защото знае много трагични съдби на двойки, които не издържат и се разделят по този път и на хора, не успели да понесат психически случващото се. Късметът бил с нея, защото самите й физиологични проблеми не били толкова тежки. Още тогава осъзнала грешката си – твърде късно е поискала дете. И можело и да не се стигне до процедури инвитро, ако беше решила да забременее на по-млада възраст. Но както често се случва и нея я обземали съмнения дали може да е сигурна в партньора си или ако го роди това дете как и с какви пари ще го отгледа. Проблеми за жилището, работата – все още актуални и с които се сблъскват двойките и сега. Затова съветът на Вероника е, че не бива да се изчаква в последния момент. А тя е живият пример на жена, родила късно, колко трудно става, когато годините напредват.
От майка с дете инвитро Вероника станала
една от най-дейните във Фондация „Искам бебе”
Тя е координатор на великотърновския клон, а да помага във фондацията станало някак съвсем естествено. Още преди да роди участвала като доброволец в различни базари и инициативи на местно ниво. В групата за психологическа подкрепа, в която от 12 жени 10 родили, повечето поели по своя си път и се отдали на това да отглеждат мечтаното дете. Дейността леко позатихнала във Велико Търново, но тогава Вероника решила по своя инициатива да създаде група в социалната мрежа – „Искам бебе във Велико Търново”. Събирала и публикувала материали, които биха били полезни на двойки с репродуктивни проблеми – за клиники и специалисти, новини за това какво предстои на регионално или национално ниво. Стараела се да бъде актуална с информацията. Това било началото на доброволческата й работа, докато един ден от ръководството на фондацията решили, че ще я направят координатор. Отначало се дърпала, защото не била уверена дали ще се справи, но приела. Признава, че често е много уморена и не веднъж е ревала от неразбиране. Въпреки това продължава напред, защото си дала сметка, че хората са различни, но целта да се раждат здрави бебета е обща и го кара „со кротце, со благо”. Избърсва си сълзите, изтупва коленете, дето е паднала, и с утешението, че ако двама са я разочаровали, 20 ще я подкрепят, се е отдала на каузата.
Догодина, когато Вероника ще има 50-годишен юбилей, е замислила да отпразнува рождения си ден благотворително. Още отсега кани всички, които са съпричастни към това повече двойки с репродуктивни проблеми да сбъднат мечтата си за собствено дете, да се включат в празника й.
Ана Райковска
