На 71 г. той има всички възможни признания – и от българска страна, а най-вече от страна на западната критика. В Световния ден на книгата и авторското право 23 април Владимир Зарев имаше възможността да се увери, че е четен не само в Германия, Франция и София, но и в Горна Оряховица.
Това е най-четеният български автор при нас, сподели Светла Гъркова – главен библиотекар в Общинската библиотека, която първа взе автограф от Владимир Зарев след края на разговора с него в Художествената галерия.
Удоволствието за четящите хора да видят наживо един от най-обичаните автори стана възможно благодарение на поканата, отправена от Община Горна Оряховица и Клуба на журналиста. Зам.-кметът Йорданка Кушева откри специалната вечер, а шефът на журналистическото дружество Димитър Николов връчи плакет „Приятел на горнооряховските журналисти“ на Владимир Зарев. Преди това писателят се срещна и с кмета инж. Добромир Добрев и остави своето послание в книгата за гости на Общината.
Зарев беше представен от горнооряховчанина проф. Николай Димитров – преподавател по съвременна българска литература във ВТУ и познавач на Заревото творчество от почти 20 г. Той е автор на няколко изследвания и една просторна „Литературна анкета“, която осветлява всяко кътче от писателската душа... и битие.
-Да започнем от там как приемате определението „класик”?
-Класик е изключително отговорна дума. В българската литература класици са Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков. Това са хората, които даваха лицето на българската литература и вдигнаха много високо летвата. Много е трудно да се съизмерваш с тях, но аз опитвам и ще продължавам да опитвам. Имам 18 книги – 10 романа, от които 8 са в продажба. Половината от книгите ми са написани преди 1989 г., но още се търсят. Това означава, че те вълнуват хората и сега, независимо от големите различия в живота ни. Михаил Неделчев беше казал, че аз съм от малкото автори, които преминаха безпроблемно през прехода. Такива факти вероятно са опора в опитите ми да се съизмервам с големите.
-Сигурно е било трудно да израстваш като писател в семейството на каноничен литературен критик. Кога успяхте да се измъкнете от сянката на Пантелей Зарев?
-Много трудно беше, наистина. По времето на социализма много дълго литераторите не искаха да ме гледат насериозно, не вярваха в моите възможности и считаха, че градя кариера благодарение на баща ми. Е, след промените аз написах още пет пниги, които и сега продължават да се преиздават и да се търсят. Борбата със сянкакта на баща ми ме направи по-упорит и по-силен.
-Като говорим за преди и след Десети ноември, кога ви беше по-лесно да изразявате себе си?
-Разбира се, че след промените станах много по-свободен. Бях излязъл вече от сянката на баща ми. А и демокрацията ни донесе едно от най-висшите блага за човека – свободата на словото и свободата на личността. Свободата е форма на различност, затова обичам да казвам, че лудите са извънредно свободни, а мъртвите – абсолютно свободни. Но като оставим настрана абсолютните стойности, Десети ноември ни донесе правото да бъдем себе си, да се изразяваме както искаме. За писателите това би трябвало да е голямо благо – да правят това, което искат и което могат.
-В момента издаването на книги е свръхдостъпно. Който не е пожелал, той не е издал. Не девалвира ли писаното слово по този начин? Как да отличиш стойностния текст в океана от книжчици, който ни залива?
-Напълно сте права. В момента хората, които пишат, са повече от хората, които четат. За съжаление повечето пишат лошо, неграмотно, неталантливо. Четат си се помежду си, познават се помежду си, но това няма нищо общо с нивото, зададено ни от тези, които вече са вдигнали летвата.
Графомани винаги е имало. Имаше ги и преди Десети. Но тогава, за зло и за добро, беше невъзможно сам да си издадеш книга. Трябваше да минеш през издателство, което налагаше не само идеологическа цензура, но и естетически подбор. Това вече го няма и границите между доброто и лошото писане не се определят от това имаш ли или нямаш книга.
-Все пак следите ли новата българска литература? Има ли нещо, което си заслужава четенето?
-Имам щастието от 1989 г. да съм главен редактор на списание „Съвременник” – едно от най-елитните и най-значимите издания за нова българска и световна литература. Така че, да, чета доста съвременна българска литература. Има и прекрасни неща. Пред очите ми израсна цяло поколение млади творци, което, по всичко личи, ще остави диря в нашата литература. Миналата година нашето списание публикува и една ваша съгражданка – Димитрина Благоева. Отпечатахме три нейни разказа, които са много добри, много интересни текстове.
И още нещо, което ми харесва в днешната литература – има бум в развитието на романа. А това е много тежък и труден жанр, който изисква огромно съсредоточаване и огромна духовна енергия.
-Вашият роман „Разруха” беше определен от критиката в Германия като най-доброто литературно осмисляне на периода след падането на комунизма в Източна Европа...
-Знаете ли, че според проф. Николай Димитров, който е ваш съгражданин всъщност, за 50 години творческа дейност в България за мен са излезли 86 рецензии, а в Германия за три години след превода на „Разруха” са публикувани 88 материала. Едно от най-значимите неща беше в „Берлинер цайтунг”, където бяха написали, че са очаквали такъв роман от Германия, Чехия или Полша, а той дошъл от България. За „Разруха” получих една от най-големите немски литературни награди – една година със стипендия в Бамберг. Не само че е изваден като от картичка средновековен град под егидата на ЮНЕСКО, това е град с дух и култура, цялата тази година беше една мечта. Там попаднах в съня си.
-Все пак героите в „Разруха” стъпват ли на реални първообрази или са фикция?
-Всичко е измислено. Това са типични образи на хората, които превърнаха прехода в драма. В нещо мъчително, което прогони 2 милиона българи извън страната ни. Над нас е надвиснала огромна катастрофа – хората ги няма. Това е страшно и за писателите. Ние пишем на български - прекрасен, богат и вълнуващ, но малък език. Това, че малко хора го говорят, пречи на популяризирането на книгите ни. А ако езикът изчезне, ще изчезне и националната ни литература, и културата ни въобще.
-За тези 30 години само разруха ли виждате в нашето общество?
-В годините на прехода се случиха и много хубави неща. Вече казах за свободата на словото и личността – това е най-значимото. На пазара може да се намери всичко, което също е хубаво. Но заедно с това беше променена ценностната ни система. Днес най-висша ценност са парите. Думите на апостол Павел, че никой нищо няма да отнесе със себе си, защото нищо не е донесъл, са забравени. Мисълта, че и най-големият богаташ не може да си откупи и пет минути живот, когато дойде смъртта, също нищо не значи.
-Парите винаги са били ценност, какво е различното сега?
-Да, и преди Десети парите доставяха доволство, но не носеха престиж. Тогава престижът идваше от връзките с номенклатурата. С пари не можеше да се направи нищо, всичко ставаше с връзки. После българинът изведнъж осъзна силата на парите. Те дават власт и свобода – понякога безмерна и ненаказуема власт, както и безмерна и ненаказуема свобода. И тази жажда за власт и свобода поквари няколко поколения българи.
-Никога ли не ви е изкушавала политиката, не са ли ви предлагали да влезете в нея?
-Никога не бих се занимавал с политика, и да опрат пистолет до челото ми, пак ще откажа. Предлагали са ми, да. Но никога не бих се съгласил. В България политиката е нещо много непочтено. Българската политика бе превърната в бизнес от най-чист вид – винаги печеливш и без рискове. Не влагаш нищо - нито труд, нито мисъл, нито безсънни нощи, нито рискуваш себе си и семейството си. Но пък непрекъснато преразпределяш благини.
Симбиозата между олигархия и политическа класа унижи и унищожи имунната система на всяка една държава – Съда и полицията. Разруши морала и даде простор на простотията, на чалгата, на вкуса на мутрите, миските и красивите секретарки.
-Мислите ли, че след голямата политическа криза тази пролет и дъжда от оставки, може да започне някакво очистване?
-Ако сега не започне очистване, може би то никога няма да ни се случи. Когато Платон говори за трите вида държавни управления – тирания, олигархия и демокрация, той казва, че демокрацията е най-позитивната и продуктивната форма, но ако законите и правилата важат за всички. Ако не важат за всички, точно демокрацията най-лесно преминава в анархия. Моята теза е, че 30 години живеем в нарочно обгрижвана от всички анархия, за да може България да бъде разграбена и подарена на хора, които не заслужават това.
-Къде всъщност забуксува нашата промяна?
-Бих простил, ако един завод се подари на някого, стига той да го развие, да даде хляб и надежда на стотици хора и семействата им. Вместо това тъй наречените български индустриалци получиха наготово огромна част от националната собственост, но не я развиха, а разграбиха труда на хората и съсипаха всичко.
-Тотален песимист ли сте за бъдещето?
-Имам надежда, защото виждам много млади хора – добре образовани, с хубава работа в чужбина, които се връщат и искат да работят тук. На тях се надявам да спрат разграбването и да върнат идеята за справедливост и бъдещност на хората. Според мен много хора си тръгнаха от България не толкова заради икономическите условия, колкото заради липсата на справедливост. Освен това ние не знаем накъде отиваме. Политическата ни класа не си даде труда дори да създаде някаква общонационална идея за бъдещето. Но все отнякъде трябва да се започне - вероятно първо от съдебната система и е много необходимо да се смени цяло едно поколение от политическата класа.
-Чела съм, че „Поп Богомил” ви е най-скъпата книга. Защо?
-Вярно е, макар че писателят обича книгите си по начина, по който човек обича децата си – еднакво, но по различен начин. В „Поп Богомил” съм се опитал да разкажа моите идеи за Бог.
-Вярващ ли сте?
-Да, върващ съм. Ние не можем да осъзнаем същността на Бога, така както мравката не може да познае човека. Ние можем само да опитваме да говорим за формата на Бога. Това правят религиите, както и философските учения. В хода на времето този образ се променя - преминава от образа на доброто старче до вярата на Айнщайн, който смята, че Бог е разумната част на Вселената. Според мен ересите разширяват формата на Бог и затова се задълбочих в темата за богомилите. Книгата е като четириевангелие – 4 жития. В три от тях главен герой е поп Богомил и действието се развива в края на 10 век. Във всяко едно от житията той е различен – веднъж е като Распутин, веднъж като Сталин, трети път като истински светец. В четвъртата част действието се пренася триста години по-късно в манастира, описан така блестящо от Умберто Еко в „Името на розата”.
-И самият Умберто Еко се явява като герой в разказа. Интересно е това общуване между книгите...
-Да, това е също така книга игра. В „Името на розата” търсят ръкопис на Аристотел за комедията. Моят герой – катар под прикритие в манастира, търси изчезналите три жития на поп Богомил. В крайна сметка има преплитане на истории и интереси.
-Пълното име на книгата е „Поп Богомил и съвършенството на страха”. Казват, че всичките ни страхове маскират големия – страха от смъртта. Така ли е и за вас?
-Нека ви напомня за Адам и Ева и защо Господ ги прогонил от рая. Ако е искал те да не опитват от забранения плод, щеше да направи така, че той да е недостъпен. Но не, той им дава свободна воля и им праща змията да ги изкуси. Адам и Ева, като подобни на своя отец, са безсмъртни. Те няма за какво да се грижат и нямат страх. Но от безкрайното повторение отъпяват и оглупяват от леността. Господ вижда, че се е провалил в най-амбициозното си творение и за да го спаси, той го връща в смъртта. Страхът от смъртта прави първите хора разумни. Те откриват огъня, кожите за облекло, лъка и стрелите. Един ден откриват електричеството, атомната енергия и всички джаджи, които имаме. За да отложат смъртта, хората трябва да мислят. И всъщност страхът от смъртта прави хората творящи същества. Не трудът, а съзнанието, че сме смъртни, ни прави хора.
-Освен страхът от смъртта, властта също е сред постоянните ви теми. Предстои да излезе и новата ви книга. И там ли ще ги открием?
-Стремежът на човек към власт е генетично заложен. Всеки го има, а и всичко е власт – парите, любовта, красотата, дори детето плаче, за да подчини майка си. В последния си роман правя своето най-голямо откритие – страхът от смъртта и копнежът да се властва са едно и също нещо. Това е всичко, което определя нашите решения и избори – от най-незначителните до най-съдбовните.
-Кога ще видим новата ви книга на пазара?
-На 14 май е премиерата в София. Излиза отново в издателство „Хермес”. Разказът е около любовта на възрастен писател към млада журналистка. Двамата всъщност са свързани от неща, случили се преди и извън тях. Те трябва да платят за нещо, което е станало много преди да се срещнат.
-Първоначално имаше друго заглавие, но излиза като „Чудовището”. Кое е чудовището?
-Чудовището е самата старост - тя ни преследва, докато ни унищожи. Има и други чудвищни неща в нашия свят. Аз например смятам, че Антихристът е слязъл вече на земята. Не е казано, че е човек, може да е явление и за мен това е Интернет. Това е нещо, което съсипва човека. Навсякъде хората се разминават, взрели се в екрани и вече не се познават, не си общуват истински. Предпочитат да живеят във виртуален свят, заобградени с хиляди измислени приятели. Може ли да имаш 5000 приятели?! Та приятелството е като любовта – нещо интимно и чувствено. Всичко важно в нашия свят се замени с чатенето. А интернет – това е огромна информация – лесна, проста и достъпна, но безлична. Чувствата, мисленето и познанието ги няма, а те не могат да бъдат заменени от информацията.
-Вие от кой тип писатели сте – имате ли нужда от муза или писането за вас е работа?
-Имам навика всичко да споделям с Мирела. (съпругата на Владимир Зарев – Мирела Иванова, е утвърден поет и преводач – б.а.).
-И няма творческа завист при вас, така ли?
-Не, наистина. Напротив, радваме се на успехите си. Тя е моят първи читател и на нея разчитам най-много за оценка. Иначе не чакам да седна да работя, само когато ми дойде вдъхновение. Писането е занаят. Но пък се иска и много талант. Работя с младежи в творчески курсове по писане и им казвам, че ако всичко се учеше, професорите щяха да са най-големите писатели. Ама не са. Трябва талант, а ученето става като пишеш много и с проба и грешка изчистваш стила си. И като четеш много и то добра литература.
Елена ВЕЛКОВА
