18 фурни имало в Горна Оряховица след Освобождението до 40-те години на миналия век. Тяхна задача била не само ежедневното снабдяване с хляб, но и изпичане на любимите горнооряховски вкусотии – гювечи, гърнета, кокошки, яхнии и дори семки. В петък вечер кажи-речи всяка домакиня пращала на фурната своята гозба, а с тебешир на тавата или гърнето се отбелязвало за чия фамилия е манджата. Особено натоварено ставало в навечерието на Великден и Гергьовден, когато се пекат агнетата и козунаците. Стари снимки и спомени на стари горнооряховчани споделя Христо Димов – Лучето.
Всяка махала си имала своя фурна и свой любим фурнаджия. На Гарата имало три фурни, които били на Тодор Генерала, който държал и някогашните „таксиметрови услуги” – файтоните, свързващи Гарата с града.
В Калтинец фурните били 4, а едната я държали чехи.
В града на Долнооряховска, днешната „Св. Княз Борис”, имало три фурни. На Христо Бръчков се намирала на ъгъла под сегашната готова храна „При Светльо”. Тази фурна работи и след национализацията и средното поколение горнооряховчани още въздиша по милинките, които се правеха там.
Отсреща, където сега е тенекиената книжарница, също имало фурна, а дрещу новия офис на „Еконт” по-надолу по улицата била фурната на бай Горчо.
По лясковска улица (днес „Отец Паисий”) имало фурна, където сега е зооаптеката срещу Полицията. В района на „Дълбок зимник” пък печал бай Петър.
На „Пиротска”, на мястото на днешния магазин, била фурната на Шикаланата.
На центъра била най-голямата фурна в града на бай Колю Бабата. Още една имало, където сега е павилиона за бързи закуски до Читалището.
По „Станционна” или днешната „Цар Освободител” фурна имало където сега е зеленчуковия магазин и още една горе срещу Електротехникума.
До Съда, където беше ресторант „Чайка”, била една от най-хубавите фурни – на бай Христо Косъма. Синът му – Тодор Косъма, бил майстор в Хлебозавода, открит в началото на 60-те години.
В някои къщи имаше пещи и няколко семейства се организираха и печаха гергьовските си агнета заедно, спомня си Лучето, чието семейство било от привилегированите с пещ. След църква преди Великден нямаше сън, цяла нощ се втасваха и печаха рула и козунаци, поръсени отгоре с бадеми. Никоя къща не оставаше без агнешко и козунак за празниците. За най-бедните се грижело дамско благотворително дружество „Милостива самарянка”. По един чейрек имало и за най-бедния дом, разказва още Луцето.
След 1944 г. обаче започва бързото западане на фурните, повечето от които или са принудени да затворят, или са национализирани. Някои оцеляват докъм началото на 60-те години, когато бил построен Хлебозавода и хората окончателно минали на заводски хляб.
Елена ВЕЛКОВА
