В едно интервю наскоро Михаил Билалов сподели, че обича простотата на селския живот, а най-на сърце му е Горски горен Тръмбеш в Горнооряховско. Любимият на цяла България актьор дори прати от екрана поздрави на бай Димо – кръчмарят, а всички в селото се възгордяха заради хубавите думи на своя Мишо, когото вече имат за част от малката си общност. Зад тази телевизионна история, разбира се, стои жена – сценаристката Ваня Николова – автор на някои от най-хитовите български сериали и филми в последните години, с която споделя живота си Билалов. Тя често го води на своето село и тук той наистина вече е свой. Истинската причина пък двамата да търсят спокойствие точно тук е Николай Николов – бащата на Ваня, чието сърце си остава в родния Горски горен Тръмбеш.
Той не само поддържа своята бащина къща, но току все ръчка съселяните си да не се предават и да правят така, че да има живот в селото. Нищо, че са останали 50-тина постоянни жители.
„Трябва да направим така, че Горски горен Тръмбеш да стане Арбанаси на Горнооряховска община”. Това казал предишен кмет на Горна Оряховица и Николов обича да повтаря тази мисъл, въпреки че нито по времето на този кмет, нито след него нещо се случило, за да се сбъдне хубавото пожелание. А сравнението всъщност не е случайно. Казват, че Горски горен Тръмбеш е на нивото на Арбанаси и през него минава същото беломорско течение, което обдухва и етнографския комплекс. Прекрасен въздух, тишина, спокойствие и забележителни гледки – това предлага най-високото горнооряховско село. И всъщност интерес към него има – купуват се имоти и поне през летните уикенди става малко по-оживено.
Последните 5-6 години Николай Николов се е посветил най-вече на своето село и идеята за неговото възраждане. За тази мисия говорим с него, но някак почти случайно става дума и за друга негова слабост – литературата. Оказва се, че Николов е изкушен от мерената реч и понякога споделя с белия лист свои мисли в рими. Мислел, че това е негова тайна, но за 70-я си рожден ден миналата година получил необичаен подарък от децата. Връчили му кашон с малки книжки, в които той открил свои уж скришни стихотворни опити. Оказало се, че Ваня ги намерила и заедно с брат си и Мишо решили да издадат малка стихосбирка. Тя е малка на размер, но пък иначе е страхотно редакторско и полиграфическо изпълнение. Авторът малко се притеснява да говори за нея, но иначе с радост раздава на приятели и не крие, че се разплакал от този подарък.
Та покрай тази история отваряме дума и за един експеримент на Николов отпреди 13-14 години. Тогава той опита да издава културно списание в Горна Оряховица. Може би малко хора се сещат за „Апропо”, но трите му броя имат подобаващо място в библиотеката с горнооряховски издания.
Николай Николов разказва за Горски горен Тръмбеш, „Апропо” и своите мечти за селото и доста встрани остава неговият живот, който е динамичен и пълен с превратности. Живот на скорост, напълно в съответствие с родовото име, с което знаят семейството в Горски горен Тръмбеш. Баща му бил много жизнен човек и сякаш никога не ходел нормално, а все подтичвал. Така му излязъл прякор Халата. После на големия му син взели да викат Средната Хала, а Николай станал Малката Халичка.
Николай завършил Електротехникума в Горна Оряховица и после икономика във Варна. Бил много активен общественик като студент. Участвал в ръководството на комсомолската организация в института и отговарял за културната дейност. В същото време се подвизавал като ляв защитник с афинитет към атаката в университетския футболен отбор. И в резултат на футболните подвизи на бъдещите икономисти се родила поемата „Ода в 100 реда за отбора, който няма победа”. Това далеч не е първият стихотворен опит на Николов, но заглавието задължава да бъде отбелязан. Николай пробвал мерената реч още в началното училище, а първото му публикувано стихотворение е в училищно издание, посветено на 10-та годишнина на ТЕТ „Ломоносов”.
След дипломирането си започнал в „Електроснабдяване”, чието управление за 5 области навремето беше в Горна Оряховица. Тогавашният директор инж. Марин Караилиев посрещнал младия специалист с думите „Такъв ми трябва – да разбира и от икономика, но и от ток”. „Колко разбирах е друг въпрос, но попаднах в един страхотен колектив”, спомня си Николай, който бързо се издигнал до началник по снабдяването.
Да работиш в Енергото си беше мечта навремето, но Николов бил още много млад, искал да се занимава с наука, планиране, с хора и въобще с нещо динамично и важно и… напуснал. Станал зам. директор на „Стройснаб”, скоро прекръстен на „Стройкомплект”. Това също била организация, отговаряща за няколко окръга, така че мащабите и там били големи. Малко след това станало Стражишкото земетресение и целият строителен ресурс бил хвърлен за възстановяването на пострадалите селища. Така че за Николов нямало събота и неделя, все бил на работа.
Това напрежение отминало и дошла демокрацията. Някъде в първите години сменил кабинета в „Стройкомплект”, който бил на четвъртия етаж в Панорамата с офис един етаж по-надолу, където го поканил един от първите частни строителни предприемачи Стефан Шиков. Тъй като силната страна на Николов била търговията, той предложил да развиват не само строителна, но и търговска дейност. Така направили първия частен магазин за строителни материали, санитария и фаянс.
След няколко години животът му пак се завъртял и му предложили да оздравява общинската фирма „Търговия за бита”. Поел я в състояние на тотален разпад и стачки на персонала за невзети заплати. Успели с новото ръководство да закрепят общинското търговско дружество и то дори излязло на печалба. Естествено така мястото на управителя станало привлекателно и Николов трябвало да го освободи.
Малко по-късно обаче му предложили да поеме новото общинско предприятие „Обреди”. Пак се хванал с нещо, подлютено с много трудности. „Обреди” първо било общинска фирма, но тя закъсала и Общината я ликвидирала. След това направили общинско предприятие. Трябвало да се свършат много неща, докато работата се канализира и тръгне в някакво русло. Може би и в резултат на напрежението Николов се сдобил с инфаркт, сърдечна операция и байпас. Но пък това се оказала работата, на която отдал най-много години. Тук се пенсионирал през 2015 г.
След това вече времето за Сдружение „Възраждане на Горски горен Тръмбеш” стана повече и се получиха някои много хубави неща. Едното – книжка за десетата годишнина на Сдружението, ще остане също като пример за журналистическо и полиграфично постижение. В ролята на автор, оформител и организатор Николов отново се справи с мащабите на сериозен издател.
И накрая ето какво разказва самият той за себе си и за своите любими проекти.
- Разкажи първо за детството си в Горски горен Тръмбеш…
- Приятно съм изненадан, дори поласкан, от желанието ти да разкажа за себе си. Отдавна не съм суетен, а и в детството ми няма нищо по-различно от това на другите босоноги селски деца, които играеха на воля до късна доба, помагаха на родителите си да приберат реколтата и неусетно възмъжаваха.
Горски горен Тръмбеш е сакрално място. В него винаги е властвала една изначална духовност. Жителите му притежаваха особена любов към науката и образованието и беше истинска надпревара между родителите да запишат децата си в най-добрите училища в региона. Основното си образование получавахме в училището на Драганово. В почти всяка паралелка имаше поне по един отличник от Горски горен Тръмбеш, това го казвам с умиление и гордост. И всичко това благодарение на прекрасните преподаватели и възпитатели - Йордан и Герга Вълканови, Йордан и Пенка Рашкови, светла им памет, от училището в Горски горен Тръмбеш. След това на Димитър Папазов, Петър Иванчев, Никола Чолаков и други учители в Драганово, които изляха солидна основа за нашето бъдеще. Неоспорим е фактът, че вероятно на глава от населението в това малко село се падат най-много завършили висше образование - педагози, инженери, военни специалисти.
Всяка ваканция организирахме празнични програми, които изнасяхме в Читалището. Вярно, че с непрекъснатите репетиции вечер оставахме до късно през нощта, но родителите ни бяха спокойни и сигурни, а и се радваха, че в края на ваканцията ще има впечатляващ спектакъл.
Тук искам да спомена и основополагащата роля на моите родители, за да израсна като отговорен, общителен човек, с респект към позитивните хора и техните добри дела. Обикновени, трудови хора, ползващи се с уважението на цялото село - това бяха родителите ми, Бог да ги прости!
-Кога заобича словото и литературата? Учител ли помогна или си го носиш в себе си?
- Или го имаш, или го нямаш. Невръстен се научих да чета, а баща ми всякак поощряваше любопитството ми към света на книгите. Доста по-късно - в основното училище, учителят ми Петър Иванчев вероятно откри в мен известна поетична дарба и с благородно упорство наслагваше у мен усет за мелодичност на стиха, стихотворна стъпка, подходяща рима. И когато след много, много години отидох при него с една, издадена от децата ми по повод седемдесетгодишния ми юбилей, малка стихосбирка, умрях от срам. Той, моят учител, през всичкото това време беше издал повече от двадесет книги - и поезия, и проза. За такъв творец си струва да се пише.
- Защо избра икономиката за своя професия? Не ти ли се искаше нещо хуманитарно да учиш?
- Може би икономиката избра мене. Завършил съм ТЕТ „Ломоносов” през 1970 година, но това не беше моят избор. Споменах вече за родителската надпревара в селото ми кой да избере най-реномираното училище, а този техникум по него време беше екстра класа.
Но някак си не ми идваше отвътре. Усетих в себе си желание да се занимавам в бъдеще със стопански процеси, с тяхната организация, да работя с хора. Бях 20-годишен младеж и след казармата записах във ВИНС – Варна. Избрах „Организация на производството и управлението в промишлеността”. После вече животът така се подреди…
-Сподели, че си правил поетични опити още в началното училище, а сега малко без да искаш дори имаш стихосбирка. Но продължаваш ли да пишеш?
- В момента нищо конкретно… Имам идея да напиша нещо за живота си - в него има от всичко: незабравимо детство, срещи с невероятни хора, успехи и разочарования, преживян инфаркт и сложна за времето си операция, семейство и деца, загуби на скъпи за мен хора, заради които винаги ще ми се живее. Но не закъснях ли?
- Писането обаче стана професия на дъщерята. Насочвал ли си Ваня? Изненада ли ви тя с избора си на професия?
-Между мен и децата ми още от ранното им детство се е настанила една дълбока емоционална връзка, която и до днес се измерва с доверие и близост и аз се гордея с това.
Ваня не ми даде време да я насочвам и наставлявам. След основното си образование, продължи в Хуманитарната гимназия във Велико Търново, после в Историческия факултет на СУ - далеч от родителското попечителство, сама и независима, но последователна и отговорна. Може би съм успял да я науча на едно-две основни неща - да е самостоятелна, да преследва и постига стремленията си. И днес тя е уважаван сценарист и продуцент, работил по едни от най-стойностните български сериали и филми – „Под прикритие”, „Четвърта власт”, „Връзки”, „Голата истина за група „Жигули”.
Децата ми последваха сърцето си - дъщерята в областта на изкуството, синът - в компютърните технологии. Но и двамата са тук, в България.
- Как се роди идеята за списанието „Апропо“? Имат ли шанс подобни културни проекти в малкия град?
- Изненадващ и приятен за мен въпрос… Идеята ми хрумна в края на 2006 г. Ваня тъкмо беше заела позицията на главен редактор на списание „МАКС“ и реших да отговоря на предизвикателството - защо пък да не направим подобно издание в малкия провинциален град Г. Оряховица. Не беше трудно да събера ентусиазирани съмишленици като младия и талантлив компютърен дизайнер Мартин Иринчев и неговия баща Кирил, който отговаряше за културната рубрика, художникът-фотограф Йорданка Караколева, журналиста Борислав Гърдев, спортните консултанти Михаил Михайлов и Георги Симеонов.
Успях да понауча от дъщерята някои основни неща в изработката на такъв медиен продукт – как се подрежда начална страница с анонсиране на материалите и авторите, редакционна статия, място на рекламодателите и др. Измислихме и име APROPO, т. е. „между другото“ - напълно съответстващо на желанието ни да предлагаме едно позитивно, политически неангажирано четиво, предназначено за младите хора. Първият брой беше за месец март 2007 година. В ръцете си държахме изненадващо приятен резултат - качествена гланцирана хартия, пълноцветен превъзходен печат, професионално направени снимки от Данчето. На лицевата корица - красивите мажоретки на училище „Вичо Грънчаров“!
Вторият брой се получи още по-добре. Имахме си вече Момиче на месеца - Анита Маркова, интервю на Елица Гавазова с набиращата популярност по него време Лора Владова, среща с Виктор Азманов, разказана от покойната Мария Шалаверова и чудесния материал „Конете на Стефмарк“, написан от… Елена Велкова.
Както обикновено се случва, след третия брой през м. май бяхме изредили приятелите-спонсори и списанието пое отвъд битието.
Това, за съжаление, е и отговорът на втората част на въпроса ти. В условията на ограничен медиен пазар, превъзходство на социалните мрежи и ширещата се духовна нищета, почти е невъзможно да се реализира подобен проект.
-Кога се ангажира със Сдружението за възраждане на Горски горен Тръмбеш и какво успяхте да постигнете през тези години?
- Не знам точната бройка на действащите граждански сдружения с идеална цел в общината и областта, но съм сигурен, че нашето Сдружение „Възраждане на Горски горен Тръмбеш“ е едно от малцината, което с дейността си допринася за опазване и продължение на историческите и духовни традиции на селото. По инициатива на проф. д-р Станьо Георгиев (бивш ректор на ВТУ, вече покойник), Йордан Ангелов (тогава кметски наместник) и още неколцина достойни българи, на 24 май 2009 г. се основа независимо, надпартийно и родолюбиво гражданско сдружение с председател Йордан Георгиев. За мен беше чест да бъда сред учредителите му, а от лятото на 2015 г. и негов втори председател. За дванадесет години съществуване, с подкрепата на спомоществователи и Общината, проведохме инициативи, които оставят трайна следа в развитието на селото. Съградихме и предоставихме на народното читалище постоянна музейна сбирка; монтирано беше с наши средства панорамно осветление в двора на църквата; подновихме пейките и издигнахме пилон за националния флаг в двора на читалището; обособи се постоянна експозиция от над 20 картини на горнооряховски художници; всяка година, без последните две, организирахме уникалните за страната Празници на духовността; сложихме началото на турнир по борба за деца, посветен на световноизвестния борец и наш съселянин Хари Стоев. И още ред неща, които сме съхранили в шест документални филма. Тази ужасна пандемия прекърши порива ни за цели две години.
Щеше ми се да се спра, годините си казват своето, но се оказа, че за момента просто няма кой да ме смени и продължих за още три години. Дай, Боже, през тази година пандемичната обстановка да позволи и ще се опитаме да организираме Празници на духовността 2022 в началото на юни. Съселяните ни и гостите на селото заслужават това.
- Имат ли бъдеще малките села? Какво мечтаеш за Горски горен Тръмбеш?
- Благодаря ти за този въпрос. Според мен е най-важният, без отговора на който всичко казано дотук губи смисъл. Държавата и Общините най-после трябва да обърнат поглед към малките населени места. Вярно е,че за една предизборна стратегия те просто нямат значение, но и там живеят хора, български граждани, които заслужават внимание.
Горски горен Тръмбеш, поради застаряващото си население, наброява вече едва петдесетина постоянно пребиваващи жители. Но пък в последните няколко години са продадени не по-малко от петнадесетина имота. Селото няма да умре, само ще се сменят собствениците, защото е само на 20 километра от общинския център, има прекрасна природа, кристално чист въздух и умно и трудолюбиво население. Но за да прекарват повече време тук новите заселници трябва инфраструктура - улици, водоснабдяване, канализация. Така че, на първо място е пътят до селото, а след това и улиците. Имаме и много идеи как да го направим привлекателно място за една разходка през уикенда, защото имаме какво да покажем. Но това е много дълга тема.
Пожелавам си до пет години Горски горен Тръмбеш да се превърне в едно чудесно място за живеене. Управляващи, вие сте на ход!
Елена ВЕЛКОВА
