Уважаеми читатели,
В настоящото интервю ще ви срещна с един изключителен наш съгражданин. За този човек театърът и сцената са свещен храм, олтар и дом. На тях е посветен целият му живот! Живот като за роман. Може би за него, след вече почти 50 герои на поредицата „Успели горнооряховчани отново у дома“ до сега, ми е най-трудно да пиша. Толкова шеметна професионална кариера малцина имат. Сами ще се уверите в това. Откога го познавам? Ние с него се знаем от ученическите години. Помня го от един прекрасен лагер до язовир „Батак“ в Цигов чарк. Бяхме заедно. Пътувахме до там група ученици от нашия окръг. Беше щуро, весело, незабравимо преживяване. Лагерът бе специален - за подготовка на културно-масови кадри към Ученическите комитети на средните училища в България. Направи ми впечатление, че това момче бе много различно от останалите. Забавно, малко нахакано, но много завладяващо и чаровно. Знаеше си цената. От тогава и до сега носи своята неотразима харизматичност. Такова енергийно излъчване малко хора притежават. После се влюби в моята най-добра приятелка (и до днес с нея сме близки, като в детството ни). Ожениха се… Неговата професионална кариера и позиции се втурнаха към висините… После животът ни завъртя. Раздели шеметно посоките ни. Преобърна съдби. Той се озова на другия край на света - чак в Мексико. Там стартира на висотата на таланта си отново в театралното поприще. Започна и нов живот в личен план. С него не сме се виждали повече през годините. Само чувах впечатляващи новини. Опитвах се, чрез наш общ приятел - Максим Христов, да го поканя за интервю в рубриката „УСПЕЛИ ГОРНООРЯХОВЧАНИ ОТНОВО У ДОМА”, но без резултат.
Все пак съдбата си знае работата. Отидох да търся г-н Илия Георгиев - нашия известен съгражданин, актьор, общественик, за поредното интервю. Участваше в жури на театралния фестивал в Читалище „Напредък 1869“ в края на 2019 г. В този момент Илия тъкмо бе излязъл в почивка. Но журито работеше и за моя най-голяма изненада ме посрещна неочакван приятел. Да! Героят на днешното ми интервю! След повече от 30 години, като магия, разтърсващо и почти невероятно, аз го виждам отново в нашия град. Дошъл от другия край на света. Усмивката, чарът, погледът, блясъкът в очите бяха същите като на онова момче, което помня от комсомолския лагер в детството ни. Срещата ни бе изключително емоционална.
Сцената, театърът, публиката си остават и досега неговата истинска страст, любов и магия. Вероятно някой от вас, уважаеми читатели, се досещат, че днес ще ви представя Маестро Михаил Василев. Талантлив режисьор, театрал, прославил с професионализма си България почти във всяко кътче на света - Америка, Европа, Азия, Океания… Благодаря ти, Мишо, че и ти, като други вече близо 50 известни горнооряховчани, сподели моя скромен, безвъзмезден проект, посветен на 150 г. от обявяването на Горна Оряховица за град. Това е и поводът, за да те представя на нашите съграждани чрез настоящото интервю.
С топло приятелско чувство и респект:
Инж. Павлинка Николова
Михаил Василев е роден в Горна Оряховица през 1953 г. Завършва ВИТИЗ и прави успешна кариера като театрален режисьор и ръководител в България. От есента на 1985 г. живее и работи в Мексико. През 1986 г. създава своя “Mеждународна Театрална Tрупа Михаил Василев”. Театър MUF е независим театър с непрекъснато артистично програмиране. Има повече от 5000 представления в цялата Мексиканска република и е участвал във всички големи национални и международни фестивали в Мексико. През 2019 г. направи четвъртото си национално турне, обикаляйки цялата латиноамериканска страна.
В момента е най-успешният мексикански театър в чужбина, направил e 20 международни обиколки във фестивали в 22 страни. Спектакли, режисирани от Михаил Василев, представят Мексико в 45 от най-важните фестивали по света.
-От 7-годишна възраст Вие, Маестро Василев, започвате да се изявявате на сцената на Младежкия театър в Г. Оряховица при Атанас Бахчеванов, та чак до 20-тата си година. Вие сте и един от първите артисти–любители на този състав. Как се влюбихте в театралната сцена още на тази крехка възраст?
-От 4-5 годишна възраст съм започнал да се изявявам. В махалата, в която живеех, имаше много деца. В близкия църковен двор се събирахме. Аз ги организирах. Правехме детски програми. После чукахме по вратите на домовете. Хората излизаха. Носеха си даже и столове. Сядаха пред главния вход на Църквата, а ние „артистите“ на площадката на храма им изнасяхме „спектаклите“ си. Аз бях конферансие. Задължително закривах нашите изяви с патриотични стихотворения. Много ни ръкопляскаха и ни се радваха.
Когато постъпих в І клас, във Второ основно училище, мой учител беше Бахчеванов. Много си обичам училището и класния също. Когато правехме програми кой ще каже стихотворение, учителят винаги казваше – Михаил.
През 1961/62 г. той направи в Пионерския дом драматична школа. В нея ме взе един от първите. После през 1965 г. се преместихме в Читалището като драматична школа, а след това се създаде Младежкият театър. Аз съм един от първите участници в него. Сега, след толкова години, си давам сметка, че така е трябвало да стане. При мен сякаш съдбата ми поднася всичко предопределено.
-През 1972 г. кандидатствате във ВИТИЗ. Избран сте от 3500 кандидати и сте един от 18–те студенти по актьорско майсторство в класа на проф. Надежда Сейкова. След това продължавате театрална режисура при проф. Филип Филипов. С какво Ви надгради като професионалист и личност Театралната академия?
-Бих казал, че Театралната академия ме шлифова. Като влязох студент, имах самочувствието от моите награди от фестивали до този момент. Но се оказа, че макар и да съм бил винаги с първи награди от изяви, това не значи все още, че съм артист. За това само талантът, който носиш, не е достатъчен. Трябва да се натрупат още много знания и познания за живота, за да разбереш най-после, че си артист. Оказа се, че актьорската професия е много трудна, а тази на театралния режисьор още по-сложна. Преподавателите ми проф. Сейкова, проф. Баева, проф. Филип Филипов ми дадоха много. Невероятни преподаватели и хора.
Завършен професионалист се почувствах едва след специализациите си в тогавашния Съветски съюз, където бях изпратен. Един месец в Москва бях при проф. Кнебель. Тя е най-големият преподавател по актьорско майсторство в света. Тя имаше велик педагогически дар. Обожаваше учениците си и им вдъхваше увереност, че притежават талант, следеше развитието им и им отдаваше своята душа и сърце. Само за един месец проф. Мария Осиповна Кнебель успя да ми отвори очите, мозъка и всички сетива, за да прехвърля теоретично наученото в нашата Академия на самата сцена практически. Как успя не разбрах?! За мен това беше гениално време, след което знаех, че мога да се справя с всички предизвикателства на сцената. Великолепно е чувството да си повярваш,че можеш!
След това бях един месец на специализация в Ленинград (Санкт Петербург). Имах огромния късмет там да попадна в класа на проф. Товстоногов. Той е велик режисьор в петицата на най-добрите в света за всички времена. Прояви бащинско отношение и към петимата българи, които бяхме негови ученици. Към мен имаше някакъв особен сантимент. Все ме караше аз да режисирам. Почувствах се обогатен. След тези две специализации вече чувствах, че знам и мога да приложа наученото във ВИТИЗ на практика.
Ако трябва да дам оценка на пътя си ще кажа, че страшно съм благодарен на Атанас Бахчеванов, че ме откри и ми вдъхна обич към сцената. Той е не само заслужил да е Почетен гражданин, но трябва приживе да му се издигне паметник на културен деец на Горна Оряховица, защото е гениален.
След това в Академията ми показаха какво е професионализъм и ме изградиха като интелектуалец. В режисурата се държат изпити по 74 материи. Преминаваш през интелектуален процес. Ставаш революционер, защото можеш да влияеш на интелекта на ниво общество. Режисурата не се прави само с талант. Българският ВИТИЗ е една от най-добрите театрални академии в света. Тогава всеки студент по режисура имаше по 3-4-ма преподаватели. Благодарен съм на моите учители проф. Сейкова, проф. Баева, проф. Филипов и Георги Попов, който ми беше практичен преподавател. С него от сутрин до вечер бяхме неотлъчно заедно.
-От 1979 до 1985 г. сте артистичен директор на театър „Йордан Йовков“ в Добрич. Режисирате редица постановки. Коя от тях бе най-голямо предизвикателство за Вас като творец?
-Най-голямото предизвикателство за мен беше моята първа изява като режисьор на сцената на театър „Йордан Йовков” в Толбухин (дн. Добрич), а това е пиесата „Боряна“ от Йовков. Бях само на 25 години. В главната мъжка роля бе великият Георги Георгиев–Гец. Аз трябваше да го режисирам. Изиграха се 30 представления. Представяте ли си?!
-От 1981 г. сте артистичен и административен директор на Куклен театър „Дора Габе“ в Добрич. С трупата на този театър, под Ваше ръководство, само за 2 години, от 18-ти, Вие го извеждате в челната тройка след Софийския и Варненския куклени театри. Това е голямо постижение! Как постигнахте такъв впечатляващ възход на театъра?
-Като ми казаха, че ми възлагат поста на административен и артистичен директор на Кукления театър се изненадах страшно много. Дори 3-4 месеца се съпротивлявах и не исках да поема поста. Не разбирах от кукли и това бе тревожно, но накрая приех.
Първото нещо, което казах на колегите, след като събрах състава, е, че съм тук не да си играем на кукли, зайчета и моркови, а да правим заедно сериозен и значим театър. Направих организация с точност до секунда. Започнах да каня най-добрите специалисти. Бях добър, но строг, взискателен и безкомпромисен. За 1-2 години направихме впечатляващи спектакли не само за деца, но и за възрастни. Тогава натрупах самочувствие и организирах Първи фестивал на кукленото изкуство. В него взеха участие специалисти от Франция, Италия, от целия тогавашен социалистически лагер. Спектакълът, който нашият театър представи, бе отразен от критиката високо не само у нас, но и в международната преса. Мнението бе, че в България се роди още един професионален куклен театър на висотата на най-добрите – Софийския и Варненския театри. След една година на Националния преглед на куклените театри трима мои актьори спечелиха най-високите награди. Така за Куклен театър „Дора Габе“ от тогавашния Толбухин и за неговия млад директор - Михаил Василев, започна да се говори не само у нас, но и в чужбина.
-По Ваша идея в Куклен театър Добрич стартира Първи национален куклен фестивал със сериозно международно участие на кукловоди от Европейски държави. Как се роди идеята и кой Ви подкрепи в тази отговорна мисия?
-Тази идея възникна у мен, защото кукленият театър, когато го поех, имаше много малко публика. Започнахме да правим куклени спектакли, които бяха по-стойностни дори от драматичните. Реших, че ако направя такъв фестивал това ще представлява интерес за гражданите. Публиката се възпитава, нали?! Радвам се, че тогава имах подкрепата и съдействието на всички държавни институции на най-високо ниво в гр. Толбухин. Това е най-хубавият период в живота ми. На следващата година проведохме фестивала отново. Резултатът се постигна - салонът на театъра бе пълен както при спектаклите за деца, така и тези за възрастни.
-В разгара на една шеметна театрална кариера, прекрасно семейство и деца, Вие през 1985 г. напускате България и се установявате в Мексико? Защо го правите? Какво провокира у вас вземането на такова смело, нестандартно решение?
-Това, което провокира решението ми, се появи по време на най-големия международен фестивал на изкуствата в Мексико, където гастролирахме с нашия театър. Там за пръв път видях, че спектаклите за кукли се посещават от 2000 човека на едно представление. Това е единствената страна в света, където има преклонение към кукленото изкуство. Поканиха ме да остана.
-Много от хората на изкуството са необикновени, за някои и неразбрани, не се вместват в рамките на матрицата на живота. Вас имаше ли нещо, което до 1985 г. да Ви е капсулирало или да е спирало свободата Ви в България като творец?
-Никога. В това съм категоричен! Дори когато моите спектакли в драматичния театър са били спорни, защото критикуваха тогавашната система. Две от постановките ми дори бяха на обсъждане дали да се пуснат за зрители. След като обяснявах задълбочено своите аргументи защо е така, те се пускаха на сцена. В Толбухин имаше божествено преклонение към театъра. Добруджанци са добри и трудолюбиви хора. Ръководителите на града винаги са ме подкрепяли. Те искаха да имат интересен, дълбок, проблематичен, провокиращ, силно въздействащ, интригуващ театър и с удоволствие го посещаваха и намираха нужните средства, за да подпомогнат това изкуство. Нищо не ме е капсулирало или спирало свободата ми на творец в онези години. На някои може да звучи нереално, но това е моята истина.
-Считате ли някои Ваши действия с оставането Ви в Мексико за авантюра и какво бихте променили от позицията вече на Вашата зряла възраст и кариера, ако започвате отначало?
-Целият живот на всички хора е една авантюра. Ние я приемаме или отказваме. На мен животът ми поднесе авантюрата Мексико. За нея никога не съм си и помислял дори. Не съм я и желал. В един момент се оказа, че трябва да направя най-трудния избор в живота си. За някои той е правилен, а за други – не. Аз само ще използвам думите на Достоевски, че съм избрал това, което Вие дори и на сън не сте си помисляли да се случи. Не се поставям като герой, напротив на страдащ, като героите на Достоевски. Това не е оправдание, а право на личен избор, което дори съдбата не ти дава да избереш, а те тласка и дори хвърля в този път и ти казва: „Натам ще вървиш!“.
-Как се разви кариерата Ви в Мексико? Имахте ли езикова и емоционална бариера?
-Да! Определено имах всякакви бариери. Това е друг свят. Живеят по друг начин, дори се хранят по друг начин. Но те приемат изкуството със сетивата си. Това ме впечатли, но ми беше много трудно. Не знаех и дума испански. Трябваше да ми се превежда. После го научих, разбира се. Най–лошото нещо на този свят е да си емигрант, повярвайте ми. В Мексико бях 34 години и си останах емигрант. Бях и си останах за тях българинът!
-В момента Вашият Театър е най-успешният Мексикански театър с международни изяви. Имате над 20 световни обиколки. Ще ни споменете ли за някой от най-интересните дестинации и като представления, и като публика?
-Моят театър в Мексико е най-успешният. Има голяма разлика между България и Мексико. Но, когато изкуството е направена съвършено, то се възприема еднакво добре навсякъде.
Театърът ми има много международни изяви. Най-интересни бяха гастролите ни в Япония и Южна Корея. В Япония, в Токио, играхме в най-престижния театър. Присъстваха висши държавни ръководители, кметът на Токио, цялото посолство на Мексико. В представлението първо се говори на испански, а после на японски. Публиката бе очарована и това не е само привидно, а напротив. Поканиха ни втори път. Това е показателно, нали?!
В Южна Корея беше много интересно. Играехме само на испански. Без превод. Чудех се какво ще разберат? Какво беше учудването ми, когато публиката реагираше на онези места така, както на тях реагират и в Мексико. Играехме в препълнени зали. Още 4 пъти гостувахме в Южна Корея и те поемаха цялата издръжка. Впечатлен съм от тази публика.
Обиколили сме с театъра и цяла Европа. Ще съм честен, винаги ми е било хубаво и съм бил щастлив да играем в театър в Европа.
Много ми е било трудно. Никой не ми е помагал. Аз, заедно с артистите, правехме сценографията, куклите, костюмите, но съм се чувствал удовлетворен. Направих страхотен театър в Мексико. С него имам изяви в 457 града по света. Обиколих го надлъж и на шир!
-За тези над 30 години работа в чужбина изпитвахте ли носталгия по България? Вярно ли е, че има богати и успели емигранти, но няма щастлив емигрант?
-Мисля, че е точно така. Успели емигранти има, но щастливи – не! Свикнах с Мексико, но само в България съм щастлив. Там е див капитализъм. Всеки ден се бориш, за да оцелееш. Да не говорим за ударите в гърба. Борбата е безмилостна. Ако си добър в това, което правиш, не винаги е добре за самия теб, защото от посредствените си подложен на натиск, на страдание. За съжаление това се наблюдава в целия свят. Вече посредствеността ръководи този свят, убива талантите, които и без това са малко!
-Вас какво Ви връща сега в България?
-Връщането в България обяснявам по два начина. Първо, още на втория месец, когато вече се установих в Мексико, исках да се върна в България. Чувствах се като дърво без корен. Носталгията е жестоко, разяждащо чувство. Не го пожелавам на никого, но изборът си беше мой, а път назад нямах. Втората причина да се връщам е, че ми писна да съм емигрант. Писна ми от дискриминация.
-Опишете ни, доколкото е възможно, Вашия личен свят днес?
-Личният ми свят днес се радва на огромно спокойствие, което не съм изпитвал цял живот. Дойдох си в България през м. септември 2019 и душата ми се успокои. Макар че от тогава преживях 4 операции, но въпреки това съм спокоен, че съм тук, в моята България. Изпитвам духовно спокойствие, което там ми липсваше. Тук съм щастлив, макар и сам.
-Зареден ли е сега Михаил Василев със същия младежки дух, с който тръгна от Горна Оряховица преди много години?
-Да, имам идеи и за постановки в Горна Оряховица. Сега от позициите на годините и опита знам, че мога да бъда полезен и съм помъдрял професионално, но в душата си оставам дете и бунтар!
-Наскоро с няколко известни горнооряховски театрали бяхте жури на фестивал на аматьорските театри на сцената на Вашето и наше читалище „Напредък 1869“. Какви са впечатленията Ви от този театрален форум на непрофесионалисти?
-Много приятно бях изненадан. Не очаквах, че тук име толкова много театрални състави на високо ниво. Те работят без всякакво заплащане, а само от любов към изкуството. С такива ентусиасти България ще я има!
-Пазите ли приятелства в родния град все още?
-Радвам се, че имам още приятелства тук, в родния град. Те ме топлят и зареждат. Но имам и Камъка, нали?! Той ни пази като страж. Като го видя и съм спокоен.
-Обикновено хората на изкуството са много емоционални и влюбчиви. Разкажете ни за Вашите любови? Разтърсващи ли са историите Ви?
-Всичките ми любови са разтърсващи и обсебващи. Не обичам да разказвам за това. Аз съм от мъжете, които са дискретни. Само ще кажа, че любовите ми си заслужаваха това, което съм изживял. Да, разтърсващо е чувството!
-Като режисьор каква оценка си давате на театъра, който Вие изиграхте във Вашия живот?
-Мисля, че бих си дал оценка тройка и то само защото съм приятел със себе си. Не изиграх добре живота си. Вероятно съм повече идеалист. Може би съм обидил хора, които в никакъв случай не са заслужавали, което не е добре. Това ми горчи сега!
-Вие имате трудно детство, само под грижите на майка си. Кой е най-ценният урок, който научихте от Негово величество живота? Кой е най-важният за Вас родителски съвет?
-Животът ме научи винаги да бъда верен на себе си! На майка винаги съветът е бил да съм честен и добър с другите. Дали съм успял да го следвам?! Едва ли… Дано имам поне нейната прошка.
-Ваш любим автор е…
-Достоевски.
-Ваш любим горнооряховски специалитет…
-Горнооряховски суджук. Винаги имам вкъщи.
-Довършете изречението ГОРНА ОРЯХОВИЦА ЗА МЕН Е…
-…Моята любов, която винаги съм носил в сърцето, в мислите си. 34 години живях в Мексико и 34 пъти съм се връщал тук!
С респект
инж. Павлина Николова
