На 29 юли Панайот Димитров – Понката имаше рожден ден и започна „вторите 86 години”, както оптимистично се изрази той. Напук на всички, които смятали да го изпратят рано-рано. Няма да им направи това удоволствие. За него младостта не си отива, сега се започва. Втората младост, хубавата, в която нямаш грижи и никой не те търси за нищо. „Ама знаеш ли колко добре се чувствам?! Красота! По-рано все някакви проблеми, сега проблемите са за хора, които нямат други грижи. Моята грижа е да съм такъв, какъвто съм би до сега. Имам приятели достатъчно, никога не съм ламтял за пари и облаги. Те са пушилници. Игри за старци” в шеговит стил започва разговорът ни, в който Понката е хем болезнено откровен, хем на ръба на самоиронията.
Роден е през 1934 г. и когато големи творци като него достигнат достопочтена възраст, е хубаво по-често да ги препитваме. Не от куртоазия и дежурно уважение, а за да попием повече от магията им. Скулпторите и композициите на Почетния гражданин на Велико Търново са на най-емблематичните места в града: пред Съдебната палата, Царевец, Конака, на алеята за ВТУ, стадиона... Като преподавател в Университета, главен скулптор на старата столица и талантлив автор, следите, които оставя, трудно ще бъдат стигнати и от малцина, дори да вървят по стъпките му. Но… рано му е за равносметка. „Някои работи сега ги започвам, като да си доразвия акъла. В него са се натрупали данни, възможности, теми…Трябва да се разчоплят. Артритът не ми дава да хвана чука, но има други начини да кажеш това, което си оставил за по-късни дати. За всяко нещо си има време. Така че и да пресилиш нещата, няма да се получи. Идва - импулс ли е, вътрешна работа ли е, какво е, дето те кара там да посегнеш. Щото има едни чекмеджета в акъла, с темички, случки и трябва да знаеш кое от тях да отвориш. Някои са препълнени. Знаеш ли колко излишни работи има?!…Има обаче едно чекмедже пълно с шамари, които съм получавал през всичкия си живот. Но те са ми давали толкова много кураж, че завиждам на тия, които не са ги удряли. На тези шамари не им обръщам внимание, щото хората не са ме познавали, нито толкова дълбоко са навлезли в моята същност. Животът си го иска това нещо. Никъде няма гладки неща. И никога не съм търсил лекото и мекото. Никога не съм служил и никога не съм имал покровители. Бягам от тях като тамянът от дявола. Ама не ми и трябват. Те са временни хора. Защото меценатът, за да не може да направи това, което аз мога, за какво ми е такъв…И да се пазари дали моята работа струва 800 или 1000 лева. Айде, моля ти се…По-настрани. Парите никога не са ме вълнували. Но съм богат на приятели, на добри идеи и добри думи. Винаги съм гледал да не метна някого, да не го излъжа или обидя по някакъв начин. Щото и той има един живот, и аз. Ако животът ми е изтъкан от лъжи и интриги, това живот ли е…Имам лумбаго, ама не е от навеждане пред някого, а от вдигане на камъни”, реди своята изповед майсторът.
Неведнъж съм го питала има ли любима скулптура от неговите. Отговаря по един същ начин. Не, защото всичките му са като деца и ги обича еднакво. Всичко сътворено е било на зор, на мъка, на ходене по кариери в търсене на най-подходящия камък. Все пак отличава една, най-изстраданата: тройната композиция „Златният век” по пътя към Университета. Въпреки това, не физическата работа го е морила много. Даже тя го кара го кара да бъде винаги буден.
Над 800 камъка са минали през ръцете му за повече от 60 години: малки, големи, хубави, лоши, той ги е изблъскал. Началото е някъде през 1952 г. в каменоделната на Академията.
Изваял образи на велики българи, паметни знаци, на композиции, в които личи полетът на духа, искам да ми каже за мечтаната, но неосъществена скулптура. „Аз още не съм почнал да мечтая като хората. Рано ми е, макар че не съм млад. Разбираш ли, то идва отвътре. Като работя, нещо отгоре, някакъв дух ми казва: до тук, стига! Не мога да ти го обясня, защото и аз не знам какво е. Някакво дяволче вътре в мене. Слушам го, за да не оклепам работата. Виж сега, някога камъкът излиза неудобен, чукнеш няколко пъти, вижда се, че не излиза и работата увяхва. Скулпторът работи понякога с месеци. А през цялото време трябва да поддържаш чувството да не се изкриви творбата нанякъде. Хващал съм по четири работи наведнъж. Защото понякога камъкът започва да ми се сърди, опъва ми се и не ми дава да продължа. Спирам и започвам при друг, защото ще измъча и камъка. Винаги си разговарям с камъка, макар че може да звучи пресилено. Но това са неща, свързани със занаята, след толкова години - необясними за мен. На приказките за музи и чакане на вдъхновението не мярвам. Това е за коконести художници. Митологически работи. Ами ако не дойде, какво правиш?...Музата е ако случайно дойде идея или хрумване. Как да намериш тънкото нещо работата да върви. Трудни моменти са това и понякога не стават. Смисълът на творчеството е това, което правиш, да ти допада като маниер и идея, да вложиш нещо. И да имаш талант, не участваш ли целия, той ще изсъхне. Като едно цвете е. Не го ли поливаш – заминава. Часове наред, понякога денонощно, няма делник, празник. Но аз съм от работливите. При мен няма почивка от 2 до 6 часа. Ама сега ми се връща. Ръцете не могат да държат чука. Затова хващам писалката и се опитвам да опиша мислите си. На петата книга съм. Нямам опита на писател, рисувам всяка буква и дума. Такъв ми е маниерът. Всяка трябва да е портрет за мене, отвътре да я погледнеш”, открехва още една страница от своята душевност скулпторът.
Вмъквам, че пет книги не са малко, а Понката веднага контрира: „Ти ли ще кажеш малко ли е или много!. Ами ако главата ми гъмжи от мисли, нали трябва да ги сглобя и направя на изречения. Как я мислиш тая работа…Знаеш ли колко ме тормози…Айде, като скулптор, имам опит в занаята, зная къде да чукна и къде да сбъркам. Ама тука..Даже нямам и гума. Не трия, а зачерквам и късам листа. Първо думата трябва да е написана и като я зачеркна, да зная, че не става. Всеки си е чешит, ама аз съм бамбашка”.
Че е чешит и то от най-чиста проба, го знаят всички, но такъв си го обичат приятелите от легендарните Петъци, които отдавна надхвърлиха бройката 2000. Ще ги събере днес в ателието да почерпи. Решил е да сготви заек. „Те, приятелите ми, са вече като мене – 60, 70, 80-годишни. Много-много за яденето не придирят. Гледат в чашката да се клати ракийка или биричка. Минаха тия години, когато човек трябва да направи физика, сила. Сега вече използваме последните напъни на силата. Ако има, де. Ама не се предавам, не се предавам. Ходил съм много бос, до 18-тата си година. А това означава да усещаш отдолу земята. Винаги съм бил естествен, не съм се коконил”.
Не е намислил какво да си пожелае за следващите 86 години, защото казва, че всеки ден се ражда отново, като деня. И не може да предвиди какво ще се случи.
Ана Райковска
