Валентин Миновски, жител на два града и едно село, не само е запазил гласът си от силните години в търновската оперета, но е и голям сладкодумец. За няма и 70 години той е видял, преживял и се е познавал с толкова народ, че това стига за няколко живота. Затова като почне да говори, няма спиране. И не толкова за себе си, макар че през целия ни разговор го завръщах в тази посока. Обича да говори за приятелите си, за колегите, за многото известни и читави хора на изкуството, науката и спорта, с които се е пресякъл неговия път. Защото освен една от звездите на МДТ „Константин Кисимов”, Вальо Миновски е историк, филолог и спортист. А в последните няколко години и дарител, оказва се потомствен, защото още дядо му е дарявал на горнооряховския манастир.
Роден е в Горна Оряховица на 3-ти май 1950 г. Баща му, родом от с. Сергювец, дълги години ръководел РКС, „Търговия на едро”, а навремето отворил първият в България селски универсален магазин – СУМ, в с. Първомайци. Майка му работела като медицинска сестра. Валентин Миновски завършил I-во основно „Иван Вазов” в Горна Оряховица, бившето Стопанско училище. Бил от „златният випуск” по думите на директорката Йорданка Михова, защото много от съучениците му станали известни. Бил едър, растял буен и често се сбивал. Но пък всички буйни, все хора станали.
Сериозният му досег с музиката бил в 4-ти клас, когато започнал да свири на акордеон при Ганчо Михов в музикалната школа. Не му тежало да носи на гърба си акордеона, но го мъчил солфежът. Когато станал малко по-голям, на няколко пъти дори разписвал за присъствие тогавашния си преподавател Обрешков, основателят на „Сидер войвода”. За което баща му му издърпал ушите, а майка му го одрала от бой. След този епизод започнал да ходи редовно. Пък и не бил лош акордеонист. От 1964 г., до късно, вече като студент, играе в Младежкия театър в Горна Оряховица. „Художествен консултант беше н. а. Владимир Трендафилов, който идваше от Народния театър. От него съм научил много неща, както и от режисьора Бахчеванов, който беше много взискателен човек. За първи път в Младежкия театър беше представен на самодейна сцена „Ленин”. Едно голямо събитие. Играеше мой много голям приятел, покойният Николай Спахиев. Писаха за нас, ходихме в София с постановката, станахме лауреати. Аз играх моряк от крайцера „Аврора”. Приятни спомени, беше много забавно. Отделно, това е една голяма школа за млади хора. Много музиканти излязоха от нашия град”, връща се назад в годините Миновски.
За малко вместо певец да стане спортист
Докато учил в гимназията „Георги Измирлиев”, започнал да играе волейбол в младежкия състав на „Локо” – Горна. Харесали го и минал в мъжкия отбор, който бил в „А” група, с треньор Димитър Керанов. Тогава за първи път се срещнал с големите звезди на българския волейбол Димитър Златанов, Димитър Каров, Симов. Със съученика си Стефан Ненов дори влиза в отбора „олимпийски надежди”. Театралната и музикална кариера остава на заден план. Вече като студент вуйчо му Стефан Върбанов, преподавател в Университета, го хваща за троен скок. За хандбала пък го открива Здравко Ангелов, а играе и баскетбол като втори център. „От леката атлетика е познанството ми със Светла Златева, бившата световна рекордьорка, родом също от Горна Оряховица. Имам и снимки с нея. Знаехме се спортистите”.
Музикалната му кариера започва още в Университета
Валентин Миновски много обичал историята, кандидатствал и го приели през 1969 г., но в двойна специалност - „История и български език”. „От там пък се познавам с много филолози, защото карахме заедно лекциите. Първа аудитория беше пълна редовно. Влязох във ВПИ, излязох от Университета. Даньо Андреев, моят приятел, беше тогава млад асистент. Идваше да чете лекции Пантелей Зарев…Спукваха ни от учене”. С ученето вървели и шегите, и така с общите усилия на Атанас Бучков, Христо Казаков (после дългогодишен директор на СУ „Ем. Станев”), Христо Панков и Миновски се родил Химнът на търновските студенти. Бил дълго време популярен. Музиката - по песен на „Крийдънс клиуотър ривайвъл”, а текстът – кооперативно дело. Ето първият куплет: Ние сме студенти, в царевия град./ Ех, че кеф е братко, ех, че благодат./ Наемите сносни, манджа без пари,/ ако ти не вярваш, влез във ВПИ.
Като студент много колоритно изпълнявал „Лудият” на Шандор Петьофи, в Младежкия дом във Велико Търново. Изявявал се на студентски прегледи, дори награда му дали. И понеже и пропявал от време на време, го завели на прослушване при диригента на хор „Царевец” Върбан Рангелов. Басите били кът и Валентин Миновски веднага станал част от големия и класен ансамбъл. Вече завършвал, било 1973 г. и го очаквало разпределение като учител кой знае къде, след един концерт в театъра го привикали да го чуят за оперетата. „Слизам в залата на пианистката, Ели Манева беше тогава, а там наредени – Димитър Карагьозов диригентът, Тодор Стоев - другият диригент, Пенка Гекова - вокален педагог на театъра, от Старозагорската опера, Недялко Ковачев, Иван Михайлов – концертмайсторът. Аз - като в небрано лозе. Рецитирах, разпяха ме нагоре–надолу, харесах им. Взеха ме веднага, даже ме назначиха направо хорист втора категория. Това беше през 1974 г. После станах първа категория хорист, почнаха да ми дават и роли. Изпратиха ме във вокалната студия на проф. Йосифов, няколко лета, в Широка лъка. С мене работиха Чавдар Хаджиев и проф. Руско Русков”.
Превъплъщенията на Валентин Миновски
са много не само на сцената
Докато е студент и хорист в оперетата става член, а през 1975 г. и за 1 година председател, на клуб „1300”, създаден от Йордан Андреев. В този клуб са още Казимир Попконстантинов, Иван Тютюнджиев и Иван Лазаров. Издирвали епиграфски паметници. Клубът бил много популярен, а те обикаляли Ивановските скални църкви, Яйлата, влизали в какви ли не дупки. Свършили много изследователска работа, а клуб „1300” просъществувал до смъртта на Йордан Андреев. Като председател, той бил приет и във ВВС – Висш войводски съвет. Войводите, все преподаватели, били Йордан Андреев, доц. Коларов, доц. Здравко Отчев, доц. Тодоров и Василев по философия. Миновски бил и в първата група, която ходила от името на ВТУ да се побратимява с Краковския университет.
26 години отдадени на търновския театър
След като го назначават за солист, ролите се редят една след друга. Една от най-престижните му и любими роли е тази във „Вълкът и седемте козлета”. „Беше 1977/ 78 г. Режисьор - Борис Дюлгеров. Направих страшна роля. Дойде Александър Владигеров в Търново да ни гледа и каза, че аз съм това, което е градил в главата си за този образ. След това голямо шоу направихме в барчето на театъра, пяхме, веселихме се. С постановката ходихме и в София. Писаха големи отзиви за мене. От там тръгна кариерата ми на солист в търновската оперета.
Какво ли не съм играл... Изиграл съм над 85 оперети, с по две постановки и повече. Бил съм на сцената със Стефан Гецов, с Видин Даскалов, когото често канехме. Имам над 5000 спектакъла, правил съм над 200 на година. „Вълкът и седемте козлета” съм го играл 3 пъти на ден. Вървях със стъпките на вълка сред публиката и посягах към децата. Ама веднъж едно мъничко се напика от страх и след този случай гледах да не посягам много, само към по-големите. Бях много популярен в Търново. Като се прибирах вкъщи, децата от входа викаха „чичо Вальо Вълка се прибира”. Така ме знаеха. Не мога да кажа, че само тя ми е любимата роля, имам много любими. В „Мадам Санжен” играех Парбльо. В пиесата „Бунтовна песен” - войводата Найден. Тъй като героят всъщност е Левски, с многото му превъплъщения, там имах 7 преобличания. Гардеробиерката ме чакаше. Всички роли си ги обичам, ама тези са ми сред приоритетните. И още - чорбаджи Радан в „Луд гидия”, където Жоро Сотиров играеше бей Осман. Тогава получих „Сребърна лира”.
Първата му награда е плакет на читалище „Надежда” с Младежкия театър. Носител е на Сребърна значка на Съюза на музикалните дейци. А по случай 145 години гр. Горна Оряховица плакетът на града получава от кмета инж. Добрев.
Валентин Миновски има късметът да бъде на сцената в най-силните години на търновската оперета, когато в състава на театъра са все добри певци. „Бяхме бяхме много здраво ядро. Жоро Сотиров, Момчил Каназирев, Петър Папурков и аз бяхме и много добри приятели. Такъв ми беше и Симеон Симеонов, който после стана солист на Старозагорската опера. Работихме много, имахме големи постижения. Но и драмата също бяха много добри. Навремето в оперетата хорът беше 32 души, близо 70 души оркестър, трима-четирима диригенти, 24 души балет. Идваха най-добрите диригенти и режисьори да поставят. Много от нашите в театъра станаха заслужили артисти, а това звание го даваха на наистина заслужили”.
В края на 1998 г. Валентин Миновски заминава за Англия на гурбет, който продължава 20 години. Понаучава езика и започва работа като вокален педагог. Първо на частни ученици, а после в две музикални частни училища в град Екзитър, в християнската организация YMCA, която финансира обучението на бедни деца. Пее в частна формация, с която правят „Реквием” на Моцарт и „Месия” на Хендел и обикалят през 2001 г. църквите в Англия. Прескача и до Щатите, в Лас Вегас. Пял в „Белажио” евъргрийни през лятото. През 2007 г. получава и английско поданство. „Идвахме си всяка година. Беше ми мъчно за България, но едната ми дъщеря се омъжи там, другата беше тука. Официално се върнах през 2017 г. Вече съм пенсионер. Не мога да се оплача, от Англия специално. Като си гледаш работата и отношението към теб е добро и професионално. Както казваше Мирела Френи „за добрия глас има място за всекиго под слънцето”.
Макар да се е познавал лично с Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Валентин Миновски никога не е ламтял за подобна слава, макар че и той е искал да стане голяма звезда. „Много хора искат да станат звезди. И аз съм го искал. Но трябвало по-рано да действам. Тръгнах много късно. И светът не беше толкова променен. Човек винаги трябва да се стреми, но трябва да знае и до къде е. Виждал съм и много голи амбиции. И сега мога да отида в оперетата. Гласът ми още го бива. Обаче аз знам, че вече не е нужно. Не ме блазнят титли и повече пари. Аз съм си го постигнал. Бил съм и много зле, затова отидох в чужбина. Видях и как се пробива. Чавдар Хаджиев ме питаше защо не съм отишъл да завърша консерваторията. Защото не съм мислил. Аз исках да стана историк. Когато станеш доста известен, изведнъж идва момент, когато славата започва да те обира. Папараци, нямаш личен живот. Пък и не знаеш кой ще ти нахлуе в къщата. За България съм успял”.
Валентин Миновски е доволен от живота си, защото станал свидетел на много вълнуващи исторически събития. Надява се светът да отива към по-добро, макар че смята обратното. Контактна личност, с много приятели, той си поддържа връзките с колегите, защото това са хубави години. Жалко, че много от тях са починали. Като Свилен Адамов, на когото Миновски редовно е помагал, а той му се отплащал с искрена обич.
Пенсионер от 3 години, той се е отдал на дарителство.
Тази година подарил 6500 книги на читалището в с. Първомайци. Както и концертното си пиано „Петроф”, много хубаво, от тъмен махагон, на читалище „Напредък” в Горна Оряховица, където направил първите си стъпки в изкуството. На великотърновската библиотека дарил много рядка книга от 17-ти век. И ценни книги на големи наши учени, преподаватели, писатели и поети с автографи. Преди време дал на музикалната библиотека свои записи, отделно плочи, професионални грамофони, дискове с музика от 60-те до 90-те, DVD-та, много клавири. Замисля да подари картини на градската художествена галерия в Горна Оряховица. Има и голяма сбирка от плакети, значки, ордени и медали, като само значките са около 25 000, които също е предал, на РИМ – Велико Търново. И докато през годините е колекционирал какво ли не, сега се шегува, че се увеличава колекцията му от свидетелства за дарения. „Много хора се увличат в материалното, лакомят се. Не че и на мен не ми харесва материалното, но идва момент, когато разбираш, че всичко е суета. По-добре да служи на обществото, отколкото да стои някъде захвърлено. Предпочитам нещата да си отидат на мястото”, убеден е Валентин Миновски.
Освен, че се занимава с дарителство, ходи да гледа спектакли като зрител, макар че му се ще да излезе на сцената. „Още повече, че като слезеш от сцената и напуснеш малко прожекторите, бързо те забравят, ако не си от национален мащаб да ти пуснат филма или записа, да припомнят за тебе. Но човек трябва да знае до кога и до къде”.
Ана РАЙКОВСКА
