Голямата надежда, че на Запад всичко е по-хубаво, отвежда през 2000 г. в Германия горнооряховската художничка Петя Петрова. Въпреки доброто отношение от страна на местните към нея, Петя все по-силно копнее по България. Плаче всеки път, когато си тръгва за Аахен, където живее. Защото в България са корените й, които все по-силно я приласкават. И защото се чувства така, сякаш изневерява на родината си. Затова прави опит за реванш с всяка своя картина, в която запечатва красотата на страната ни и особено на българската жена.
Петя е от поколението на прехода, което най-болезнено изживява промяната в обществения строй. Казва, че когато предишният рухва тя и връстниците й били недостатъчно млади, за да свикнат да живеят по новите правила, но и недостатъчно възрастни, за да могат просто да се примирят. Объркани бяхме от липсата на перспектива, споделя Петя.
Тя опитва да се приспособи към новите ценности. Завършила живопис, история и педагогика в Художествения факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, започва работа като учител по рисуване в тогавашното СОУ „Максим Райкович“ в Лясковец. По една или друга причина се налага да си търси нова работа. Следват часове с учениците в ЖП гимназията, в Механото, в ПГЕЕ... Но тези ангажименти били временни и не давали никаква сигурност на младата жена за бъдещето й. Затова Петя Петрова взима кардиналното решение да емигрира.
Това решение дойде някак от само себе си. Бях готова на всичко, само и само да имам работа. Избрах Германия, защото мислех, че там мечтите се сбъдват от раз. С часове висях на опашка пред посолството за виза заедно с още хиляди българи, които искаха да идат отвъд „желязната завеса“. Заминах, защото мислех, че в културата на Запад има нещо по-различно, че ще открия нови светове. Е, не е точно така. Нашето си е наше. Човек минава през различни периоди, докато проумее, че не може да скъса корените си, откровена е Петя.
За нея това осъзнаване идва преди около 6 г. То не е отключено от конкретно преживяване, по-скоро е съвкупност от фактори – хладината на германците, включително в рамките на собствените им семейства, отчуждеността, дори езикът по едно време започнал да й става неприятен. Подсъзнателно започнах да усещам, че в чужбина просто оцелявам. Истината е, че в Герамния се чувствам нито българка, нито германка, признава Петрова.
Този копнеж по България описва с простичък пример. Ако я нямаше носталгията, ако го нямаше желанието да се върнеш при дедите си, нямаше да има български общества в чужбина, включително в Аахен. Там създадоха Български културен център, от март тази година имаме и клуб за народни хора. Кръстен е „Нашенци“, вече знаем 10 хора. По-голямата част от танцьорите са млади хора, има такива и от Белгия и Холандия, разказва художничката.
Във времето назад е споделяла, че с тази нагласа се е присъединила към инициативата на живеещи в Западна Европа българи, които всяка година организират голямо българско хоро на площада в Брюксел. Петя е споделяла, че то е не за показ, а за да намерят пръснатите по света българи покой за душите си. Впрочем Петя Петрова е автор и на логото, с което се популяризира хорото.
Нейно дело е и друго лого, свързано с българския фолклор – това на Националния фестивал на селските клубове за народни хора „Хоро се вие край река Янтра“, който се провежда в Първомайци. Тази година предстои третото издание на фестивала, датата е 29 септември. За съжаление Петя няма да може да присъства, тъй като по план трябва да отпътува за Аахен на 7 септември.
Споменът и мечтата за България проличават най-вече в платната на Петя Петрова. Промяната идва именно с осъзнаването, че е българка и че чрез тях може да накара и приятелите си от други националности да проявят интерес към страната ни. Особено към нейната култура.
Вярвам, че говоренето за България ме осмисля и като творец, и като човек, смята Петя Петрова. Докосването до други култури ни прави по-възприемчиви към света, по-толерантни ако щете, е нейното убеждение.
Петя Петрова рисува на всякаква тематика, защото за нея изкуството е безгранично. Творческият път на един художник е търсене на самия себе си, всеки художник всъщност рисува себе си, казва Петя.
Рисува много цветя, защото българката не може без красотата им. От няколко години обаче се е отдала основно на цикъла „Ах, тези български моми“, а периода в творчеството си е нарекла „Моите българки“.
Търся и пресъздавам онази българска женска красота, за която се пее в песните – кръглото, бяло лице, изписаните вежди, тяло, пълно с физическа сила. Красотата, от която струи енергия и обич към живота. Не би ме вдъхновила днешната представа за красота – манекенската, тип Барби, с ботокс и силикон, признава Петя. Когато казва това си дава сметка, че и с този си подход несъзнателно прави още една връзка с българщината, в случая – с нашенския фолклор.
Българският фолклор е неизчерпаем. Постоянно чета по темата и знам, че никога няма да науча всичко. Вземете само шевицата – толкова много информация има в нея, наясно е художничката.
Идеалът за красивата българска жена тя е срещнала в образа на две млади горнооряховчанки – Лидия Ангелова и Ванина Иванова. Всъщност Ванина е племенница на Петя, но не това я кара да я рисува. Не защото си е наше дете, просто наистина смятам, че този тип красота е българският, убедена е Петрова.
Началото на цикъла поставя с „Българска икона“. За картината използва златни и сребърни бои, като прилага и нова техника – комбинация от различни видове хартия, щампи и темперни и акрилни бои. Май аз я измислих тази техника, смее се художничката, и признава, че първите й експерименти с нея били трагични.
Впоследствие обаче всичко си дошло на мястото. Петя вярва, че когато си на прав път, съдбата те подкрепя, окуражава те, дава ти шанс. От теб самият зависи дали ще се възползваш от този шанс. Защото много често втори такъв няма, а втората крачка може да се окаже неуспешна.
Важното е да не се отказваш, когато правиш това, което обичаш. За мен изкуството винаги е било на първо място. Като се замисля не толкова мисълта за хляба, колкото за боите ме отведе в Германия, прави си равносметка Петя.
Опитът я е научил, че когато тялото се чувства добре, душата се приспива. Затова винаги рисува полугладна. Смята, че в творчеството нещата се получават най-добре, когато има частица страдание. Затова и изключително много се гордее с картините си от последните години – годините, през които е осъзнала какво е загубила, напускайки България.
Петя Петрова съзнателно избягва да гледа картините на Владимир Димитров – Майстора, за да не се влияе от него. Спомня си обаче чувството, което е изпитвала при досега си с платната му. Така търси емоционалната връзка с влюбения в българката художник, а в резултат се получава съчетание от класическо, модерно и реалистично изображение на същата тази българка.
В рисуването Петя си помага със съвременните технологии. На хиляди километри от родния си град тя разчита на фотографията, за да рисува своите българки. Иначе казано – рисува по снимка.
Всяко от момичетата, които рисувам, е облечено в автентична народна носия. Така картините ми – извинете, че ще прозвучи нескромно, могат да бъдат ползвани и с образователна цел. Трудно е да се организира една такава фотосесия, защото в музеите например народните носии са с особен статут и не може току-така да се дават, обяснява горнооряховчанката, която все пак намира начин да пресъздава българската жена в народна носия.
Всъщност цветовете и орнаментите на България Петя иска винаги да има пред очите си. Затова, тръгвайки за Германия, взела със себе си тъкана престилка, оставена й от баба й. Често я разгъва, за да си спомни за детството на село.
Светлината също е нещо много характерно за България. В Германия никъде не съм виждала такава светлина, затова се опитвам във всяка моя картина да я пресъздам, споделя още художничката.
Дали този й стремеж да е максимално близо до родината си е усетил проф. Генадий Тафаев Петя не знае. Професорът е директор на Поволжкия исторически и културен фонд „Волжка България“ и ръководител на Изследователския център на Волжко-Българската цивилизация. От 2016 г. е ръководител на научната програма „Българската цивилизация“ и иска да илюстрира свой научен труд с картини на горнооряховчанката. Дали ще се случи това, Петрова не се наема да прогнозира.
Освен художник, Петя е и поет, фотограф, автор на детски книжки. Готова е с коледна книжка за майка с три деца и похитител на сладкишите. Но издаването й се оказва още по-трудно, отколкото си е мислела. Все пак не губи надежда, че и това ще стане един ден. Иначе Петя е преподавала рисуване към синагогата в Аахен, била е учител по италиански, а към настоящия момент работи в сферата на социалните дейности. И рисува, разбира се, като понякога това продължава с дни без прекъсване.
Спомен и мечта, но и болка е за Петя родината ни. В интернет намерила програма, която показва във всеки един момент в коя държава колко хора се раждат и умират и колко хора я напускат или влизат в нея. Цифрите ме плашат. Страх ме е, че България умира. Трябва да се промени нещо, защото България загива, показва погледът на една българка от Германия.
За нея промяната минава през безпартийността. Според Петя в Парламента не бива да има партийни представители, а хора, които слагат добруването на българина над партията си. И не губи надежда, че рано или късно за България ще настъпят добри дни.
Биляна МИЛЧЕВА
