„Петъците при Понката” отдавна са се превърнали в културен феномен, поразяващ със своето дълголетие и устойчивост. 40 години вече културният и творчески елит на Велико Търново, привлечен от магнетизма на скулптора Панайот Димитров – Понката се събира при него – за дружеска раздумка, за обмяна на идеи и художествени дискусии или просто за веселба. Тази година ще правят юбилей, вероятно през септември, като минат големите жеги.
За творчеството и наградите на Понката са изписани страници, но минорния хвалебствен тон за него никак не върви. Защото като се поразговориш с него, а той се отпусне, разбираш, че е един много прям и откровен човек, с доста пиперлия език и не цепи басма никому. Както и не прави мили очи. Затова пък чувството му за хумор веднага те грабва.
Посреща ме в ателието си на ул. Акация” 15 - център на дружеските срещи. Нито е лъскаво, нито подредено, но с особен чар и задушевност. От тавана са се провесили паяжините на Кънчо и Никодим - двата паяка, които не иска да маха, защото са „жива душица”. „Аз се нанесох и те се нанесоха. Нито ми пречат, нито аз на тях”, коментира Понката.
Подканям го да разказва за „петъците”, а той веднага скача. „Как да говоря за чета, която е само от войводи. И как да изчислиш колко приказки са минали от тука. Няма тема на сбирката, тя се ражда в момента. Приказки, разговори, истории… Георги Ръцев, лека му пръст, удари китарата. 220 песни имаме, както и „Химн на Петъка”. Иван Чолаков ги напечата и ги направи на книжка. Весела работа. В един „Петък” се събраха 27 души, половината бяха вънка. Тогава дойдоха и Величко Минеков, и Заимов. 450-тият ли, 500-ият ли петък беше… Една русенска телевизия идва преди време тука да правят филм за нас. Христо Панев пък докара хора на Митко Пайнера, щракаха, не знам какво излезе. И още един филм правиха”. Копие от филмите няма, не му и трябва „Да се наслаждавам на себе си, бягай ти тая работа. Всяко нещо като си е минало, то си е било във времето”.
На „Петъците при Понката” честват изложби, рождени и имени дни, по чисто човешки, без блясъци и големи гръмки думи. Отопляват се с печка. Помещението е голямо, ама никой не е кихнал повече от три пъти. „Стана съвсем случайно, а излезе по-упорито от нас. 40 години вече, всеки божи петък, как да си спомни всичко човек”.
Полека-лека спомените напират – за „Петъците”, за многото и все неочаквани перипетии през живота му. Доста от тях комични, особено покрай правенето или откриването на паметници, в които са замесени и висши партийни функционери. И не само весели. „Толкова шамари съм ял, че те ме научиха да осмислям нещата много по-точно. Ама те и закаляват”, размишлява той.
Началото е през 1978 г.
Всичко започнало като бил преподавател в Университета през 1978 г. От работата с мрамора и камъка се сецнал така яко, че не можел да мръдне. Д-р Манделеев споменал, че в петък дават съветска телевизия, която така и така никой не гледа и по-добре да гледат него. „Започнаха да се извървяват тука, и студентите също. От Клуба на културните дейци бяхме много близки и все заедно. Като научиха, че лежа, запристигаха. Като се даврандисах, в петъците започнаха да носят кой месце, кой ракийка. Манджички си правехме, приказката върви. Сваляхме правителството, качвахме го… По едно време взеха да завиждат: „Ей, вие елитът се събирате”. – „Не всички, допускаме отбрани хора. …Всъщност никой не ги подбира. Това са хора с един дух и едно усещане за истината. А за оставането – или сами ще преценят или с лек намек напускат. Сами се отсяват. Трима-четирима не издържаха на културното темпо. Някои прекаляват с „Аз”-а. Имаше един доктор, който като го слушаш, сякаш световната медицина се крепи на него. И повече – до тука. Няма пиянски истории, макар че Даскала (б. а. проф. Николай Даскалов) носи много хубаво румелийско вино. Даже един Чиновник, сега зам.-кмет, забрани преди три-четири години на негов подчинен да идва, защото сме пивтунели. А от „Петъците” излязоха много идеи, като „Вечният огън” на „Майка България“, които други си го приписаха”.
Нямат претенции да са новият Клуб на културните дейци, след като истинският беше закрит. Просто – приятелски сбирки. „Не винаги стават интересни работи и по-бързо свършва галимацията. Тук има хора, написали много книги, с много награди. Цанко Петров има 10-15 книги, Жоро Ръцев има 3-4 за музикалната история на Велико Търново. Но никой не си е чел книгите на „Петъците”. Тука не е читалня. Най-много Даскалов да рецитира Радко Радков наизуст. И аз имам 3 книги. Сега глася четвъртата. Докато не я видя готова, не слагам заглавието. Може да излезе недоносче. Идват ерудирани хора. Тука писателите са писатели по дух, не по занаят. Никой не е скочил от сбирката да отива да пише”.
Опимистичен песимист
Сред посещаващите „Петъка” има 10 с наградата на Търново, други със сума ордени и медали, рицарски мечове, сребърни кръстове, „Сребърна лира”, Почетни граждани – все играчки за старци, както ги определя Понката. И той е Почетен гражданин на Велико Търново, но за него или си гражданин като хората, или не си. „За мене всяка работа трябва да бъде една изповед. Просто тука има един живот, който е оценен. Дали чиновниците ще го оценят, това е отделен въпрос. Различни хора сме, спорим. Ако беше еднообразно, досега да сме ритнали кросното и всеки обратно. В „Петъците” политиката е забранена. Има дърти комуняги, има и по-сини, макар че то сини няма. Такова падение на тази нация, оправия няма. Но аз съм оптимистичен песимист”.
Карам го да изброи кои са останали живи от първите: „Аз, Никола Хаджитанев, Нестор Иванов и комай свършиха”. Тях и още няколко Понката ги чувства най-близки. „Постоянните сме 7-8, най-много до 15. Трябват най-малко трима, за да се зачете „Петъка”. Иван Чолаков идва почти редовно, той също е от първите Много от тях обаче ги изпратихме, все стойностни – Йордан Андреев, Теофил Теофилов, Трифон Капитанов. Те ни чакат там горе, като идем, ще правим небесен петък”. Не си омръзват, защото не говорят като папагали. Иначе на тези прословути сбирки са идвали архитекти, художници, нумизмати, историци, писатели, музиканти, всякакви и дори той не им знае броя.
Всъщност, всичко е записано на кондиките. Сега изпълват третата. Започнал я Артем Джонгаров. Отначало пишели по-подробно, после не толкова - кой е бил, кой какво е казал и не е казал, какво са яли и пили. В кондиките са и изрезките от вестници, в които е писано за „Петъците” и за членовете му.
Духът не остарява
Всеки е с различни навици по пиенето, но повечето носят ракия, по-народно е. Жоро Гърдев пие само водка „Савой”. Скандалджии няма, защото са все хора с авторитет, име и култура „Кой каквото донесе. Като видиш празни шишета, значи върви. Аз пия бира, ама я ритнах и нея вече, стига толкова. Виж какво, няколко сме над 80 години. Другите са към 77-78 и се клатушкат и те. Духът не остарява и може би той ни крепи. Друго на какво да разчитаме. Едно време си подарявахме презервативи, а сега – клечки за уши и памперси. Млади хора няма, Мила Милчева е от най-младите. Ама младите нямат сега такъв интерес. Само върви и чатка. Забравиха човешкото”.
„Петъците” са били и извън ателието на Понката
Три пъти Понката е бил в Щатите, в Сан Диего при дъщеря си. Събрало се общо към година и половина. Тогава д-р Везнев приема „Петъка” у тях. След това се събирали в ККД, след затварянето му - при Любо Бъчваров в театъра. После се прехвърлят в ателието на Понката. „Тука си му е маята. Прави им чест, че докато отсъствах, поддържаха нивото. Артем е помощник-домакинът. Все някой трябва да раздава вилиците, няма аз да върша всичко. Готвим, печем мръвки, едно-друго. Има страхотна пещичка. Не остава масата без нищо. Има една касичка, всеки слага по два-три лева, за да пазарувам, защото моята пенсия няма и двеста лева. Поддържаме нивото, докато изкапем един по един”.
А дали когато той си отиде, ще продължат „Петъците” без него: „Не смея да ги питам, защото ще кажат, че бързам да ги изгоня. Може изведнъж да се разпадне, но то, нищо вечно няма. Само дето това продължи изненадващо дълго. Докога – Божа работа. Посрещам си ги, не ми е дотежало още. След като аз съм причината да стане „Петъка”, не трябва аз да го разбутвам”.
За 40 години имат само два провалени петъка. Единият път никой не дошъл. И сега на 25 май, защото Понката бил в „Бърза помощ” заради ниско кръвно.
Понката умее да преценява хората
„Две приказки трябва ди кажеш поне, независимо какви. И се усеща дали човек излъчва топлина. Не съм философ, но практиката и опитът учат. Човек се издава с гласа си дали лъже или не, не може да се скрие. На „Петъците” не идва всеки, може би си преценява, че не е за тука. Ние не сме се търсили, то само е станало. Но хората са читави”.
За Панайот Димитров – Понката от мъжката дружба по-стойностно нещо няма. На „Петъците” са идвали и жени, но по-скоро като пришълци. Идвала и поетесата Бистра Михалева, но тъй като много пушели, не издържала на кълбетата цигарен дим. Напоследък домакинът ги гони да пушат навън, защото остава в петък да нощува в ателието. Сега пушачите са малко. „Вече не пушат Артем, Нестор, Митко Владов, шефа на ВиК, Христо Панев, Станчо от Шемшево, Иван Чолаков, както и Йордан Димитров. Така че 4-5 човека разваляха цялата атмосфера. Турихме ги на място”, смее се той.
Скулпторът се чувства добре с
приятелите, но забравен от първенците
„Забравиха ме от няколко години. Никой не се сеща, че Понката е още жив. Аз съм от първите преподаватели в Университета, правеха юбилеи, никой не ме покани, да си кажем няколко приказки. От три-четири години нямам никакви поръчки. Сега всичко става с машини, с компютри. Отиде си тая духовност, която може с ръката да я направиш. Не ги ценят тези неща”. Учил от най-големите художници, после преподавал, той с горчивина наблюдава как нивото постепенно и естествено се смъква надолу. В последните три.четири години самият той само пише, защото артритът го мъчи и не може вече да държи чука. И чака поредния „Петък”.
Ана Райковска
