В Общината е постъпило искане от Ярослав Матоуш да му се разреши да постави за собствена сметка в Долна Оряховица паметна плоча за Стоян Агов – младият мъж, попречил да стане още по-кърваво най-масовото убийство в новата история на България.
Ярослав е израснал в Долна Оряховица и още като дете е чувал за героизма на Стоян. Идеята му е да се почете паметта на смелия долнооряховчанин половин век след трагедията и това да стане в навечерието на 50-та годишнина от обявяването на Долна Оряховица за град.
Аз поемам разходите за изработката и монтажа на плочата, но искам Общината да даде своето съгласие и да посочи подходящото място, обяснява Матоуш.
Неотдавна той случайно попаднал на стари вестникарски дописки, напомнящи за трагедията, разиграла се на Коледа през 1974 г. Тогава ученик прострелва и промушва поне дузина обитатели на Студентски град, като и досега не е съвсем сигурно колко са жертвите. За поне шест на място и още двама впоследствие признава държавната преса по онова време. Може би са и повече.
И щяха да са много повече, ако долнооряховчанинът Стоян Агов не беше спрял тогава убиеца. С цената на своя живот.
Впечатлен от историята, Ярослав започва да издирва близки на героя. Помагат му познати долнооряховчани и така той се свързва с брата на Стоян – Никола Агов. Той и съпругата му Бонка разказват за семейната история и кървавата Коледа на 1974 г.
Какво казват официалните новини. На 25 декември 1974 г. ученикът Бранимир Делчев нахлува, въоръжен с пистолет „Валтер“ с няколко пълнители с общо 72 патрона и фински нож в общежитието, където търси момиче, което го е отблъснало. Започва последователно разчистване на всички, изпречили се на пътя му. Застреляни или заклани са двама студенти от Виетнам, младо семейство от Бургас, чакащо дете и още двама младежи. Ранени са много, а паниката е ужасна. В това време Стоян Агов се прибира, за да остави покупките си в стаята. Иначе трябвало да бъде на събрание в другия блок. Чувайки ужасната суматоха, той хуква по стълбите. В опита си да спре килъра, първо е прострелян, а после и прободен, но се бори. Саможертвата му дава възможност на другите момчета да свалят развилнелия се Бранимир и да го заключат в една от стаите, докато дойде полицията.
Стоян по-късно умира в болницата, вероятно защото не е получил помощ навреме. Тогавашната милиция и властите действат доста странно по нашите стандарти, но всъщност така, както се е очаквало от тях навремето. Първо се опитали да покрият случая, после убиецът, обявен за невменяем, бил застрелян уж при опит за бягство, а цялата истина за касапницата така и не стига до всички. Дори колко са жертвите в действителност не е сигурно.
Но ролята на Стоян е доказана и от собственото разследване, което се опитал да направи баща му тогава. За тези тежки дни и за общото им детство разказва Никола Агов.
Стоян Агов е роден на 4 март 1944 г. в Долна Оряховица. Завършил основното си образование в родното село. После учил в Селскостопанския техникум в Камен. Докато работел във ВиК, завършил и вечерна гимназия в Горна Оряховица. Още тогава започнал да сътрудничи на местните стенвестници и на окръжния орган „Борба“. Обикаляше ТКЗС-та и фабрики и не се притесняваше да изобличава слабостите, разказва Никола Агов за своя брат.
Младият мъж искал да бъде журналист, но първо решил да завърши право. Приели го в Софийския университет, когато вече бил на близо 30 години. Желанието му било за международно право, но нямал зад гърба си силата на БКП и активните борци, за да изпълни мечтата си.
Всъщност бащата Димитър бил профсъюзен деец през 30-те години и активен общественик, недолюбван от тогавашната власт. С новата власт след 9 септември обаче също не се спогодил. Деветосептемврийският преврат сварил семейството в Германия, където Димитър бил на гурбет. Заминават през 1944 г., когато Стоян е още бебе, а на следващата година се ражда брат му Никола. През 1946 г. семейството се връща в България и се установява в село Якимово, Ломско, където се ражда и третият им брат.
Там обаче започва партийният тормоз. Димитър Агов бил притискан да влезе в ТКЗС-то и след всеки отказ терорът над него и децата му се засилвал. Още тогава Стоян дал да се разбере, че няма страх и не се примирява. Веднъж извикал целия си клас на бой, защото му викали „кулак“ и го обиждали.
След като станало ясно, че няма да спасят своето, решили да се върнат в Долна Оряховица. Там израснали и момчетата.
Стоян станал студент на 27 години. Бил най-големият, а и бил смел, затова го избрали за командир на доброволния отряд в студентското общежитие. Отрядът трябвало да отговаря за реда, а Стоян никак не си поплювал. Не си мълчал за всяка злоупотреба и всяка неправда. Затова и имал уважението на приятели и колеги.
Дойде си след студентския празник и ни разказа как освиркали Тодор Живков. Обърнал се към студентите с „колеги“ и те не му простили, спомня си Никола Агов, който по онова време започнал работа като шофьор и навестявал брат си в общежитието.
Вечерта преди трагедията Никола бил в София, но не успял да се види с брат си. Когато се прибрал в Долна Оряховица го посрещнала жена му с новината, че нещо се е случило в София. Дошли двама и увъртали за нещо, но станало ясно, че Стоян е ранен и е в болница.
Баща им Димитър бил категоричен, че иска да знае какво става и тръгнал с двамата по-малки сина. В общежитието обаче никой нищо не казвал. Всички студенти били преместени. Подхвърляли им само парчета от историята. Разбрали, че Стоян е в „Пирогов“, но може би няма да ги пуснат при него.
Тогава Димитър Агов се обадил на един от многото долнооряховски генерали по онова време – Коста Станчев, с когото другарували на младини. Той уредил бащата да види сина си. Пристигнали в „Пирогов“ докато оперират Стоян. Пуснали само бащата в болницата, но след час-два той излязъл със сълзи и новината, че не успели да спасят първородния му син.
Впоследствие властта замазала цялата история и всичко потънало в забрава, смятат роднините на Стоян. Баща му Димитър дълго търсил правда и възмездие. Издирил близките на другите жертви. Събрал ги в Долна Оряховица и решили да търсят истината. Отишли при главния прокурор Иван Вачков, но той грубо ги отпратил.
Димитър не се отказвал. Ходил при следователя, издирвал приятели на Стоян. Едно момче от доброволния отряд, на който бил командир Стоян, разказал за последните му минути. Отрядът трябвало да има съвещание, но Стоян си бил купил хляб и салам и решил първо да ги остави, а след това да отиде на събранието. Качвайки се, между 4 и 5 етаж на общежитието чул изстрели и писъци. Хукнал нагоре и викнал на стрелеца. Оня го прострелял в рамото. Стоян обаче се хвърлил отгоре му и избил пистолета. Убиецът го наръгал с нож и това се оказало фатално. През това време дотичали и приятелите на долнооряховчанина от доброволния отряд. Те се нахвърлили върху килъра и успели да го обезвредят. И тогава започнало голямото чакане на милицията и бързата помощ. Смъкнали убити и ранени на първия етаж. Чак след час дошла и първата линейка. През това време кръвта на Стоян изтичала.
Междувременно милицията разчиства цялото общежитие. Всички са преместени, а стаите им са обискирани. Когато бащата на Стоян дошъл да прибере нещата на сина си, нямало нищо. Загубил се и ръкописът на книгата, която младият мъж пишел за именития си съгражданин и съименик – пилотът Асен Агов.
Баща ми и майка ми получиха по 4000 лева обезщетение. Дойде още медал за храброст и стенен часовник – благодарност от тогавашния министър на правосъдието Светла Даскалова.
Но родителите ми, а и ние, така и не приехме, че за смъртта на брат ми е имало истинска справедливост, разказва Никола Агов.
Убиецът, обявен за невменяем, е разстрелян уж при опит за бягство. Баща му, важна клечка по онова време, бил съден за неправилно съхранение на оръжието, но скоро бил пуснат от затвора. Цялата трагедия набързо била заметена и покрита, а близките на Стоян останали сами с болката си.
„Това са истории, които не бива да бъдат забравени. А хора като Стоян трябва да останат между нас, поне в паметта ни. Като човек с корен от Долна Оряховица смятам, че Стоян Агов е герой, спасил десетки хора с цената на своя живот и най-малкото, което му дължим, е да има възпоменателна плоча за неговия героизъм. Смятам, че трябва да е в центъра на града ни и очаквам местната власт да определи най-подходящото място. Ще направя предложение и да бъде обявен посмъртно за почетен гражданин. Споделих идеята си с кмета на Общината Николай Рашков и благодаря за насърчението. Благодаря и на Ралица Величкова, която ме свърза с Никола Агов, за да разберем цялата история около страшната Коледа на 1974 г.“, споделя Ярослав Матоуш.
Елена ВЕЛКОВА
