Стихосбирката „От глъбините на моята душа“ на Дора Ефтемова бе представена в НЧ „Иван Вазов 1893“ в Първомайци. Представянето се превърна в истинско културно преживяване за многото приятели и почитатели на творчеството на Ефтимова.
За самата книга разказва Славея Семова, библиотекар в читалището в Първомайци и също изкушен от словото творец:
"През 1941 г., в статията „За творчеството на най-младите“, публикувана във вестник „Литературен критик“, Никола Вапцаров отправя молба към всички писатели: „Трябва да овладеем майсторлъка да вълнуваме сърцата на хората“. През 2020 г. молбата му бива чута от една жена, която решава да развълнува не само човешките сърца, но и души. Да възвърне цвета им, изпълвайки ги с любов. Да поднови вярата им, рисувайки с рими. Да издигне надеждата от дъното на повърхността. През 2020 г. се ражда литературната изповед в стихове „От глъбините на моята душа“ на писателката Дора Ефтимова. Автор на предговора е известният поет Кънчо Великов, а художник на корицата е д-р Деница Иванова-Александрова.
Дора Ефтимова е родена на 08.10.1958 г. в гр. Варна, където завършва икономическо образование. Понастоящем живее в гр. Варна. Член е на литературен клуб „Асен Разцветников“ при НЧ „Напредък – 1869“, на който е председател от 2017 до 2021 г. Член е на Конфедерацията на българските писатели. Издала е поетичните книги: „Желая да те има“ (2008 г.), изд. „Фабер“, Велико Търново; „По струните на моята любов“ (2013 г.), гр. Плевен; „Любов в три величини“ (2016 г.), изд. „Фабер“, Велико Търново. Участвала е в алманасите на издателство „Буквите“ – Нова българска литература – поезия, от 2016 до 2019 г. вкл. и в алманах „Романтика“, изд. „Буквите“, 2019 и 2020 г. Носител е на много награди и поощрения, като едни от последните са: Трета награда в НПК „Сторих го за Отечеството“, гр. Шумен, 2017 г.; Втора награда в НПК „Свищовски лозници“, гр. Свищов, 2017 г.; Трета награда в НПК на Славянско Сдружение, гр. София, 2019 г.; Поощрителни награди в НК „Любов и вино“, гр. Генерал Тошево, НПК „Любовта“, гр. Враца, и др. Нейни творби са публикувани в сайта „Откровение“, в социалните мрежи и в националния печат – в-к „24 часа“, „Ретро“, „Втора младост“, „Литературен глас“ и др. Включена е в алманасите на гр. Варна – „Листопад на спомените“, Горна Оряховица, Ямбол – „Тракийска лира“, Кула (Видинско), Бяла (Русенско), в сръбско-български алманах, в македоно-български алманах, в сборника „В полите на Витоша“, гр. София, 2019 г. От септември 2022 г. е приета за член на Сдружение на писателите – гр. Варна.
Стиховете, събрани в тънката книжка „От глъбините на моята душа“, доказват, че природата, със своята красота и необятност, също има свое кътче в душата на поетесата. С помощта на словни бои и вдъхновение на рамото, Дора Ефтимова рисува картина, в чийто център е пролетта, облечена в „ябълково-розово“; нейният принц в „златни доспехи“ е слънцето, а във верни пазители на пролетния замък се превръщат „дърветата в зелените си дрехи“. Реките са „земните вени“, опасващи пролетното царство, а „птичият зов“ се носи навсякъде.
Някъде между страниците се появява море. Читателят седи на пясъка, изпълнен със стъпки, нарисувани сърца и рапани, в които „обични думи са скрити“, и се взира в морето. В неговите ту „кротки“, ту „разярени“ вълни. Погледът му преминава към изгрева и чайките. В далечината плуват лебеди, а рибари „въдици хвърлят с надежда“. На фона на морския пейзаж читателят чува прошепната привързаност: „Където и да ида аз, /на твоя бряг се връщам…“
Геният на българската литература – Христо Ботев – възпява подвига на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа чрез своята балада, в която четем: „И плеснат с ръце, па се прегърнат, /и с песни хвръкнат те в небесата, - /летят и пеят, дорде осъмнат, / и търсят духът на Караджата…“ Подвигът на българските опълченци на връх Шипка бива възпят от Дора Ефтимова по следния начин: „А Шипченски камбани пак звънят/ и ехото отеква в небесата… /Душите Ангелски на стража там стоят/ и зорко пазят духът на Свободата.“
Някои хора твърдят, че щастливите хора не пишат. Пишат само тези, които намират утеха от пулсиращата болка в чистите листи хартия и аромата на мастило. Пишат само тези, чийто свят бива разтърсен из основи, и единственото, което им остава е мълчанието. И силната емоция. Дора Ефтимова пише за раздялата с неподражаема сетивност. Загубата представя зимната картина в нейната душа – „разляно вино върху белия сняг“, „горещи сълзи“ и едно кървящо сърце. В небето на тъжните спомени лети „гълъб с едно крило“.
Думата, с която можем да определим писателка като Дора Ефтимова, е „любов“. Само човек, който умее да изпитва и дава любов, може да пише за нея толкова нежно и лирично. Читателят вижда любовта като спасителка от лапите на мрака, като кралица, ходеща по път от „нежни дантели“. Стихотворението „Аз вярвам в тихата любов“ напомня текста на Коринтяни 13:4-8, любовта „не пъчи гърди“, „не се афишира“, „тя не се купува/ и не те ранява“. А на въпроса „Защо се нуждаем от любов?“ писателката дава простичък, но точен отговор: „Защото с любов по-леко се диша“.
Последователката на Никола Вапцаров – Дора Ефтимова – проповядва неговите основни ценности – вярата – „цъфтящ порив за свобода“; надеждата, излитаща от терминала, и любовта – символът на отвореното сърце. „Ти помниш ли /морето и машините“ пише Вапцаров в писмо към свой съученик от Морското училище. „Ти помниш ли онова лято /и следобеда с влюбен дъжд, / и твоето „Обичам те!“, слято /с целувката ти изведнъж?“ пита Дора Ефтимова в стихотворението „На брега с вплетени ръце“. Въпросът сякаш отеква в най-интимното кътче от нейната душа – място на топлина, разбирателство, споделеност и обич.
Всеки човек иска да остави следа след себе си. За да докаже, че е сторил нещо значимо – за него или за другите около него. За да докаже, че изобщо е вървял по пътя на света. Писателката от Варна е убедена, че следи остават. Или, както тя самата пише: „Защото тук след нас – под небето, /все нещо да свети остава. /Като звук, като стих, като вик. /Разпиляна от обич жарава.“ Дора Ефтимова продължава да оставя следи след себе си. Очертанията им светят толкова силно, че привличат вниманието. И ако се обърнем назад, към всички онези стари, ранни следи, ще видим малки стъпки до тях. Върху тях. Защото със сигурност някой вече крачи по пътя на Дора Ефтимова…".
