След 40 години, прекарани в столицата и по света, с уреден живот в София и къща на Тасос, Севда и Николай Николови затварят кръга, връщайки се в родния край. В родната къща на Севда в Горски горен Тръмбеш още кипят ремонти, за да им е удобно на новите обитатели, но дворът вече е пълен с живот. Посрещат ни половин дузина кучета, котета от всякакъв калибър и цветове, отзад се чуват кокошки и петли, а сред няколко патици стърчи и пуйка. В градината има по малко от всичко и със завист установявам, че доматите са още свежи и раждат обилно.
Най-силните връзки се създават в детството и те ни теглят към родния дом на колкото и години да станем. Първо аз започнах да си идвам и да оставам за по-дълго, а сега вече и Николай си дойде. Тук искаме да завършим живота си, обяснява Севда.
Двамата са пенсионери от няколко години, но са предприемчиви и много енергични. Не си представяли да живеят затворени в апартамента в София. Имат къща на остров Тасос, но не вярват, че ще свикнат с гръцкия начин на живот. Затова се върнали в най-хубавото горнооряховско село.
Севда е наследник на една от първите фамилии, слезли от Балкана след Освобождението и създали Горски горен Тръмбеш. Избрали му най-високото място в този край. От Калето, където казват, че минава същото беломорско течение, което се усеща в Арбанаси, се вижда цялата котловина и планината изглежда близо. Може би да им напомня за родното място, което са напуснали. Били са смели хора, щом са натоварили живота си на една каруца и са тръгнали да търсят късмет другаде. Но са били също умни, щедри и духовно богати. Понякога се събуждам нощем и като не мога да заспя, започвам мислено да обхождам къщите в село и да си спомням историите на всички. Няма къща, от която да не е излязъл поне един висшист. Имаме учени, много полковници и над 40 учители. Колкото и да е малко и застаряло, селото ни още има дух, разказва Севда.
Самата тя е от семейство на местни будители, а чичо й е бившият ректор на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ проф. Станьо Георгиев, който освен другото беше голям местен патриот и написа книга за родното си село. И майка й, и баща й винаги са били в центъра на обществения живот в селото. Майка й движела живота в Читалището и създала група за автентичен фолклор. Първото, което направила Севда, когато започнала да се връща по-често в селото, било да се запише в групата. Малко преди да почине, баща й заръчал на нея и брат й: „Създавате някакво сдружение, което ще възражда селото ни. Да му помагате“. Починал скоро, но и двамата с брат й изпълнили заръката и са активни спомоществователи на Сдружение „Възраждане на Горски горен Тръмбеш“, а Севда вече е пръв организатор на различни събития и доброволчески дейности за почистване и облагородяване на селото.
Севда и Николай се запознали в Художествената галерия в Горна Оряховица през 1971 г. Тогава уредник било момиче от Горски горен Тръмбеш. Севда отишла да види нея. Николай придружавал приятел, който също искал да види уредничката. Така се започнало, а след няколко години се оженили. Николай е от Сушица. Родната му къща е продадена, но все си измисля повод да отиде до родното място и му е много болно, че в такова голямо село сякаш няма живот. Никъде по света няма толкова изоставени села. Тук има места, в които усещаш само разруха и това е много, много тъжно. В другите държави не можеш да разбереш кое е град, кое е село, навсякъде е подредено, цветно. Дори в Гърция, а повярвайте, те не живеят по-лесно от нас, не можеш да разбереш кой е беден, кой богат, кой е нещастен и кой щастлив по къщата. Всички са белосани, боядисани и отрупани с цветя. Само ние, може би и руснаците, че с тях си приличаме, живеем сред разрухата, разказват Севда и Николай.
А те са пътували доста и са живели на различни места, така че имат поглед от първо лице. Когато се запознали, Севда учела „Българска филология“ във ВТУ, а Николай бил завършил Строителния техникум в старата столица. И двамата започнали работа като нередовни учители в училището във Виноград. После се родил синът им, а не след дълго заминали за София. Нямали обаче софийско жителство, а без него Севда не можела да работи като учителка. За да вземат жителство, Николай започнал работа в Държавното асансьорно предприятие и монтирал асансьори в новите комплекси. В един момент обаче решили да пробват късмета си в Коми, където по онова време работели много българи. Останали на север 6 години. Севда била учителка в местното училище, където за българчетата имало допълнителни часове по български език, история и география на български. Това било, за да не държат приравнителни изпити, когато се върнат в България, а да продължат директно в класа, в който трябва да бъдат. Водела и вечерно училище за работниците.
Върнали се през 1989 г., точно когато започвали промените. Вече имали софийско жителство и Севда започнала работа като учител по български език и литература в Техникум по транспорт, където се и пенсионирала през 2010 г. На Николай не му било толкова лесно. Пробвали с няколко бизнес начинания, успели да загубят всички пари, спечелени в Коми и чак накрая се усетили, че трябва да прави това, което умее и което е правил преди да замине. Така започнал първо в една голяма асансьорна фирма, а после създал своя. Спрял работа едва тази година, за да се върне на село. Между другото, водят със себе си и възрастната майка на Николай, която е на 93 години.
Синът им Тодор предпочел да продължи в руско училище, когато се прибрали в България. После завършил НАТФИЗ. Двамата със съпругата си Бояна са завършили първо „Куклено майсторство“, а после и магистратура „Режисура в куклен театър“. Бояна продължава да се занимава с куклен театър и прави представления в много театри. Тя е и сценарист, и режисьор, дори си изработва куклите сама. Тодор има продуцентска фирма и работи с чужди продукции, за които осигурява място за снимки в България и български екип. Бил е партньор с Красимир Ванков в създаването на „Етажна собственост“, „София – ден и нощ“, „Съдби на кръстопът“. Покрай тях Севда поживяла няколко месеца във Великобритания. Двамата били одобрени за проект, който предвиждал цяла година да изнасят куклени представления в културни центрове в малки селища на Острова. Така се случило, че Бояна била бременна, когато заминали и в един момент баба Севда отлетяла отвъд Ламанаша, за да гледа бебето, докато те си завършат проекта.
От бизнеса на Николай си имат къща на Тасос. Купили всъщност една кошара, която той сам малко по малко направил на къща. И сега всичко си прави сам, пренесъл е всичките си инструменти и си има малка работилничка. Ходят сравнително често на Тасос и имат приятели там. Черпят с домашно узо и домашно приготвени маслини. Севда обяснява, че си оставят най-едрите и хубави маслини и ги редят само с морска сол, с нищо друго. Малко соленички са, но са много вкусни. Другите маслини са за зехтин. И, разбира се, домашно приготвеният зехтин няма нищо общо с този в магазина. По-рано носехме много, но вече е много скъп, обяснява Севда. Николай пък разказва как се прави домашно узо. Всъщност е гроздова ракия, но й слагат анатол и няколко печени глави лук над материала. Варенето на ракията е като празник за цялата общност, разказва Николай.
Митът за мързеливите гърци и работливите българи се разби, когато се опознахме с хората на острова. Не само, че не са мързеливи, но напротив – много работят. Нашият съсед Димитриос не се спира от сутрин до вечер. Островът е каменист, освен маслини друго трудно се хваща. Затова му карат пръст с корабите, за да си направи градинка за зеленчуци. Има 50-60 овце и заради тях не може да ни дойде на гости, защото няма на кого да ги остави. Гърците на острова с нещо винаги са заети. Жените от нашето поколение не са ходили никога на работа, патриархалните порядки още са много силни. Къщите им обаче са радост за окото – белосват се всяка година, а синьото на прозорците и вратите се подновява и целите са потънали в цветя. И въобще не живеят лесно, защото пенсиите им изглеждат големи за нас, но там не стигат. Казваме му на нашия съсед, че с неговата пенсия ще си живее прекрасно в България, но и за тях родното е най-скъпо и не си представят друг живот. Така, както ние не си представяме да живеем постоянно в Гърция, споделят Севда и Николай.
Най-дълбоката връзка се създава в детството. С хората тук имаме общност, защото ни свързва коренът, свързва ни Балкана, откъдето са дошли предците ни, свързва ни детството, казва Севда. Тя е активен член на Сдружение „Възраждане за Горски горен Тръмбеш“ не само заради заръката на баща си. За нея е важно да не позволи разрухата да превземе нейното село.
За съжаление и нашето село опустява. Повечето къщи всъщност са купени и понякога новите им собственици идват да прекарат някой друг ден на чист въздух и спокойствие. Но те нямат тази връзка с духа на селото, която я имат кореняците. Вероятно един ден и Горски горен Тръмбеш ще стане съботно-неделно село. Но докато можем, ние - последните наследници на основателите на селото, ще поддържаме духа му, казва Севда.
Елена ВЕЛКОВА
