Емилия Пенчева e на 25 г. от Горна Оряховица. Основател и ръководител е на Детска вокaлно-драматична студия „Мамма Мия“ и учител в НУ „Цани Гинчев“ в Лясковец.
Образованието си започва в ДГ „Божур“. Продължава по стълбата на успеха в ОУ “Иван Вазов“, където я научават на вяра в доброто и упоритост за постигане на целите. Следващата стъпка нагоре прави в ПГЛПИ „Атанас Буров“ със специалност „Оперативно счетоводство“. Там и учители, и самата Емилия се съгласяват, че икономиката не е за тези щури арт натури като нея. Следва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Завършва „Педагогика на обучението по музика“ с профилиращ предмет „Класическо пеене“, а след това записва и магистратура.
През годините е участвала в различни състави – ВГ`“Чучулига“, ВС “Мелъди“, няколко години е част от Смесен хор „Славянско единство``. Участва в младежката трупа и в състава за възрастни на МТ ‚Алтернатива“. Посещавала e уроци по поп и джаз пеене и актьорско майсторство при различни педагози.
-Какво помниш от тези си години и, ако ги съотнесеш към сегашните, кога си се чувствала по-добре?
-От тези вече, струват ми се, далечни години, прекрасни спомени са оставили всички мои учители и преподаватели, за което искам да им благодаря. Животът ми до тук ме срещна с невероятни ХОРА, от които си взех частица.
Определено сега се чувствам много по-добре, по-удобно, по-спокойно. Като парченце пъзел, което си е паснало на мястото.
-Кога усети музиката като твоето нещо?
-Още от ранните си детски години, като повечето хора, занимаващи се с музика – пеех с каквото намерех в ръка пред огледалото. Правех си модни рокли с различни завивки и много се вживявах в ролята – от тогава се зароди и любовта ми към театъра. Някакси винаги съм усещала музиката в себе си, това е нещото, което е отредено специално за мен и смятам, че не ме е избрало напразно. Всеки ден пея, това ме успокоява и вдъхновява.
-А кога поиска да работиш с деца?
-Любим мой въпрос! Мечта ми беше да бъда учител, но когато се появи малката ми сестра, преди 9 г., тогава категорично реших, че ще превърна това в реалност.
-Беше ли те страх от отговорността, която поемаш, и успяваш ли да го преодолееш?
-Не. Казах си, че всеки си има нещичко, отредено за него. Моето нещо е работата с деца.
Съзнавам колко отговорна е работата ми (иска ми се с повече хора да е така), но не ме е страх. По-скоро се чувствам значима, необходима и щастлива.
-Как достигаш до душата на детето?
-Тук, ако трябва да призная, определено има нещо магично, което не мога да обясня. Бих го нарекла чар, излъчване, заряд – където и да отида, децата сами ме намират. Без значение в кварталния магазин, на почивка в планината или по път за работа – закачат ме, плезят се, намигват, усмихват се, заприказват ме… Няма да лъжа – винаги отвръщам.
-Как вадиш най-доброто от всяко хлапе?
-Отдавайки му най-доброто от себе си.
-Как наричаш децата, с които работиш?
-Мноооого труден въпрос! Всеобщо обръщение в групите на по-големите и начало на всяко мое съобщение – „Народе, няма да повтарям…“.
-Обичаш ги, нали? Това ли е тайната да се получават нещата?
-Иска ли питане?! Обичам ги и още как! Тайната е, че всички си имаме една особена, прекрасно странна искрица на лудост… Някакси сме на една честота. Както често казвам – „Намерили сме се“.
-Разкажи за основаването на студията - кой избра името, как мина първата среща, с колко деца започна?
-Още втори курс в университета бях решена да осъществя мечтата си - да съм художествен ръководител на състав. Намерих помещение, макар и доста трудно. Със стипендията си от университета закупих столчетата за децата, закачалка за първите костюми, които бяха ръчно изработени от мен, и други вещи от първа необходимост за старта, като пренесох в школата и личното си пиано, което е верен наш спътник и днес.
Името избрах съвсем случайно, след като цял следобед опитвах какво ли не – казах си „Майко мила...“ и ето така се появи „Мамма Мия“ - фразата на италиански, който към този момент беше станал неразделна част от ежедневието ми, заради ариите, които изпълнявах в университета.
Първото прослушано дете изпълни „Една българска роза“ и тази, вече млада дама до ден днешен пее в школата.
Започнах с около 20 деца, разделени в две възрастови групи. По-голямата част от състава се е запазил същият до сега, като вече сме разделени в три възрастови групи и четвърта – индивидуални изпълнители.
-Имаш ли си мото, което те води в работата ти с деца?
-Моето лично мото за живота е „Най-добрият начин да се почувстваш добре е да накараш някой друг да се почувства добре“ (Марк Твен). А в работата си с децата често им повтарям любимата ми мисъл на Екзюпери – „Направете така, че мечтите да поглъщат живота ви, защото иначе животът ще погълне мечтите ви!“.
-Растеш ли покрай тях, или ти помагат да съхраниш детето в себе си?
-Това е любимото ми нещо в децата – винаги има какво да научиш. Много често осъзнавам как сами ние, възрастните, си усложняваме живота с много мислене и премисляне, а децата, вместо да мислят, изживяват мига и често именно така сътворяват белята или пък им остава невероятен, ценен спомен за цял живот.
Определено с тях запазвам детето в себе си – даже понякога изплува на преден план. Как иначе да обясня защо играем волейбол пред школата, федербал в парка, правим си надяждане с десерти и се надплюваме с костилки от череши.
-Първият успех на твой възпитаник? Даде ли си сметка, че летвата е вдигната?
-При нас това се случи много бързо - още с дебютното ни участие на Национален конкурс в Шумен, тъй като в родния град се оказа трудно да открием поле за изява. Завърнахме се с 3 награда в нашата възрастова група, награда за артистичност и питка, за да отпразнуваме дебюта. Разбира се, че бях горда. Видях светлина в тунела, а към този момент беше трудно. Знаете - с всяко начало е така. В направление театър първото отличие, с което бяхме удостоени, бе от Севлиево – Блестящ дебют на сцената с написаната от мен за децата ми пиеса „Детско утро – един по-различен сутрешен блок“.
-Как подбираш репертоара на студията като цяло и за всяко дете по отделно?
-Репертоара, както и всяко друго нещо в състава, се обсъжда и коментира заедно. Нямам амбицията да се налагам върху децата, напротив – старая се да им давам поле за изява, да развивам креативност и отговорност у тях. Репертоара избираме заедно, проконтролирам процеса, но не явно, а прикрито, за да чуя и тяхното мнение. Ръководя се от това песента да е достатъчно сериозна, за да си струва работата, да е актуална, за да я работят с желание и най-вече се спирам на песни, от които всички ще са доволни и щастливи, защото най-важно от всичко е да се забавляваме.
Прегръщам като лична кауза всяка тяхна идея, развивам я и така се раждат страхотни проекти. Концертите „Лятна вечер с песни в парка“ и „Лятна вечер с песни в парка 2“, които плануваме да превърнем в традиция; благотворителните ни базари с ръчно изработени от тях и мен артикули; набирането на дрехи за хора в нужда.
Държа да им докажа, че няма невъзможно добро и че винаги има какво добро още да се направи.
От свое име и от името на децата искам да изкажа благодарност към нашите отзивчиви съграждани, които ни подкрепят на базарите и в другите ни каузи всяка година!
-Страхуваш ли се, че онлайн общуването ще промени емоционалната връзка помежду ви?
-Притеснена съм най-вече от професионална гледна точка. Пеенето не е сред нещата, които могат да се преподават онлайн също толкова ефективно, колкото очи в очи. За мен, както и за останалите колеги, предполагам е важен живият контакт – да проследя процеса отблизо, да мога да докосна децата, да покажа, да опитвам нови неща.
Не мисля, че онлайн общуването ще промени емоционалната ми свързаност с младежите от школата – с тях се чуваме и си пишем почти всеки ден. Тревогите ми са насочени по-скоро към малчуганите от подготвителния състав. Те са все още малки и мисля, че тази раздяла им се отразява доста негативно. Тук е мястото да благодаря на родителите им – без тяхната помощ връзката ни би била невъзможна. Наскоро няколко майки ме потърсиха за информация във връзка с края на противоепидемичните мерки с едно и също послание от децата – „Пее ми се, обади се на госпожата!“.
-Как си представяш големия успех?
-Щастливи и оценени деца!
-А каква е голямата ти мечта - лична и професионална, помага ли ти някой по пътя на сбъдването й?
-В професионален план мечтая да развия школата си, да оставя следа. Имам какво да дам, знам, че ще открия още деца и младежи, които биха взели с пълни шепи.
Иска ми се да имаме повече възможности за изява. Децата имат нужда от това. Необходимо им е приключение, тръпка, опит, контакт със сцената.
В личен план мечтая за семейство, но не бързам - има време за това.
Тук искам да благодаря на цялото ми семейство – преди всеки концерт, през всеки творчески сезон те са активни участници волно или неволно в процеса. Обичам ги!
-Какво ти отнема работата с деца?
-Запасите със сладко от шкафа (които, да си призная, са ми по-сладки, споделени с тях) и … нищо друго!
-Докъде си готова са стигнеш за тях?
-Щом ще сме заедно – до където сме тръгнали!
-Може ли музиката и работата с деца да станат рутина?
-Категорично не! Децата виждат света в такива невероятни цветове и щрихи! Музиката го описва с толкова много и различни ноти. Децата са неуморни, креативни, енергични и най-важното: вдъхновени! Е, я за някоя добра идея, или пък за невероятна беля..! Според мен думите „музика“, „деца“ и „рутина“ не могат да съществуват в едно изречение.
-Плаши ли те нещо в децата?
-Единствено,че някога ще остарея и няма да сме на една честота.
-Какво обичаш, освен музиката и децата?
-Вкусната храна и Негово величество Театъра. Обичам да играя – сцената за мен е нещо изключително специално – всеки докоснал се до нея знае за какво говоря. Обожавам да посещавам и постановки.
С нетърпение очаквам момента на финала, когато актьорите се покланят, а публиката избухва в аплауз. Обръщам се, оглеждам погледите измежу редовете в публиката, бърз поглед и в очите на актьорите – едно и също сияние. Ето тази искра – артист – публика не бива да угасва никога. Защото според мен тогава ще настъпи краят на света.
Обичам и да правя неща ръчна изработка. Това ме успокоява много. Обичам да виждам идеите си изпълнени и то от мен самата и, разбира се, щастливите очи на този, за когото са сътворени.
-С какво не би направила компромис?
-С мързела, със завистта, със злобата, с разделението, с безотговорността. Все негативни герои, които ще се радвам да срещам все по-рядко.
