Никога повече, сега искам само море и никаква планина. Май това беше най-голямата щуротия, която съм правил, смее се Красимир Николов след края на поредното си екстремно преживяване. Съвсем сам, с изключение на първия ден, той премина най-дългия маркиран пешеходен маршрут у нас по билото на Старата планина от връх Ком до нос Емине. Направи го за 9 дни и 17 часа, през които е минал около 600 км и е изкачил десетки старопланински върхове. Казва, че не се е напрягал. Не е бягал, дори не чувства умора ден след финала. Само пришките по краката го мъчат.
Самотното пресичане на България въобще не е първото екстремно нещо в живота му. Красимир е участвал в най-тежките ултрамаратони в България и Европа, покорявал е Монблан, Елбрус и Килиманджаро.
Идеята за Ком – Емине дошла спонтанно и донякъде причината е коронакризата. В началото на годината Красимир изкачи най-високата планина в Африка – Килиманджаро, и плановете бяха това лято да направи с приятели трекинг по всички най-високи върхове в балканските държави. Заради COVID-19 планът се оказа неосъществим. Затова с приятел решили да си вдигнат адреналина у нас, преодолявайки най-известното ни местно предизвикателство. Маршрутът от най-западната до най-източната част на Стара планина е споменаван още от Алеко Константинов, но е масово наложен през 50-те години на миналия век. Обикновено се преминава за 20-тина дни и дори месец. Рекордьорите-бегачи свалят изминаването на тези около 600 километра до под седмица. Красимир го извървя без никакво бягане за 9 дни и половина.
Тръгнали с приятел от Горна Оряховица след работа и били край Берковица вече по тъмно. Оказало се, че са улучили празник на Берковския балкан и тъй като данданията им дошла вповече, не се бавили, а направо превзели връх Ком, откъде тръгва маршрутът. Било около час след полунощ, в мъглата си проправяли път с челниците и общо взето плясъкът на знамето ги упътил, че вече са на върха. И така посред нощ започнал първият етап от похода. Който се оказал и един от най-дългите – извървели 73 км до хижа Лескова - без да бързат, радвайки се на природата. Първата нощувка била малко проблемна, защото се оказало, че на хижата има купон и няма място за тях, но в крайна сметка хижарят им извадил някакъв матрак и ги настанил в кухнята. На другия ден приятелят на Красимир решил, че това му е достатъчно и си тръгнал, а той продължил сам.
Следващото спиране е на Витиня, където туристическата спалня се оказала тази вечер на самообслужване. Имаше хладилник и ценоразпис – вземаш си каквото ти трябва и оставяш парите. По този начин се плаща и нощувката – вписваш си името в тетрадка и оставяш 10 лева. В планината хората са различни. Много по-отворени и сърдечни са. Като срещнеш някого, му разказваш преспокойно кой си, що си, говорите си така, както никога няма да ти се случи в града. Отдавна не съм чувал толкова пъти „благодаря”, „моля”, „заповядайте”. Въобще някак ставаш по-оптимист за бъдещето на човечеството, споделя Красимир.
Третият етап отново бил от дългите с близо 70 км преход до хижа „Ехо”, като от връх Вежен до хижата минал пътя отново по тъмно. Най-трудно му било може би на четвъртия ден, когато от „Ехо” трябвало да стигне до заслона под връх Ботев. Последните 15-тина километра били наистина тежки и му омекнали капачките по едно време.
Като цяло трасето е добре маркирано, а и хижите, особено в Централен Балкан, са уредени. Има много туристи и няма проблеми, дори и когато си сам. Учудващо обаче в Тревненския и Габровския Балкан е много запуснато и като маркировка, и като пътеки. Добре че от Бузлуджа до Чумерна се минава до голяма степен по трасето на маратона „Трявна Ултра”, че да не е толкова изоставено, разказва Красимир. Докато от Чумерна до Котел, а и след това маркировката е идеална и няма проблем дори без навигация.
Всъщност много хора му се чудели как така е тръгнал сам и не се ли страхува. Все му разправяли за мечките в планината, но подобни срещи нямал. Виж лисици, диви кози, сърни и някое друго прасе срещнал по пътя си.
Ако трябва да съм честен, природните забележителности свършват до Котел. Малко преди това, на билото на прохода Елена – Сливен, са изворите на Камчия. От там нататък пътят си е малко скучен. Най-големите атракции са чешмите, беседките и барбекютата, издигнати от местните жители покрай пътя. А, да, забележителна е и чистотата, която поддържат, разказва пътешественикът.
Накрая на пътя помогнали и приятели, които му донесли палатка, за да преспи предпоследната нощ преди финала. Дори оставили палатката там, за да я ползват други нуждаещи се.
Вечерта на деветия ден изминавал последните метри от маршрута, които се оказали като че ли най-трудните. Слизането до морето по скалите, които са почти отвесни, и качването обратно било най-сериозното изпитание от целия път. Но към 20 часа на 10 август се хвърлил срещу вълните и сложил край на 600-километровото изпитание. Чакал го приятел, който го откарал до Варна, а от там с влака до Горна Оряховица още на следващия ден.
В момента най-голямото ми предизвикателство е да си завърша ремонта вкъщи, смее се за финал. След това ще видим. Коронавирусът промени всички планове и лошото е, че нямаме идея кога ще свърши това. Времето ще покаже накъде, казва Красимир.
Елена ВЕЛКОВА
