Светски

Преди Covid-19 да блокира света: Горнооряховчанин изкачи Килиманджаро, Монблан и Елбрус, готви се за Аконкагуа

  10:26, 18 Mar 20
Преди Covid-19 да блокира света: Горнооряховчанин изкачи Килиманджаро, Монблан и Елбрус, готви се за Аконкагуа

Красимир Николов започва с ориентиране, после участва във всички ултрамаратони в България и в някои от най-големите в Европа

 

В първия учебен ден на 1986 г. започва спортната кариера на Красимир Николов, довела го до забележителни постижения и невероятни приключения на няколко континента. Тогава хлапето било вербувано от силния навремето клуб по ориентиране към Туристическото дружество в Горна Оряховица. Така, бягайки с карта и компас, той прави първите си стъпки в екстремния спорт.

Красимир завършва ЖП техникума в родния си град и продължава образованието си във Военното училище в София. Следва разпределение във Варна и за около 6 години прекъсва спортните си занимания. През 2000 г. обаче отново започва да се занимава с ориентиране и все по-силно се изкушава от по-екстремалните варианти на бягането. През 2010 участва в първия си ултрамаратон – обиколката на Витоша. Прави го четири години подред и това е само началото.

Търсех нови предизвикателства. Дисциплините в ориентирането са от 5 до 10 километра, обиколката на Витоша е почти 100. Разбирате, че изпитанието е съвсем различно, разказва Красимир.

Четири години той участва и в едно от най-екстремните състезания, организирани в България – XСo Adventure. Това е наистина жестока проверка не само на силата, а и на волята. В продължение на няколко дни отбори от по двама състезатели се впускат в маратон с бягане, колоездене, плуване в силно пресечена местност. Какво е изпитанието говори фактът, че стартират десетки, а финишират половин дузина отбори. След като завършиш такова състезание, адреналинът те държи не дни, а месеци, обобщава Красимир причините да участва.

Впоследствие адвенчърът е спрян, а организаторите му започват да правят Пирин ултра. Нарояват се и още български ултрамаратони и Красимир участва във всички - Персенк ултра, Скай рън, Каньона в Русе, Трявна ултра, Брутос във Варна и още, и още. Той е един от организаторите на Търново ултра заедно с отбора си по ориентиране „Браун тим”.

Междувременно прави най-рязката промяна в личния си живот. След 17 години в железницата във Варна напуска и се връща в Горна Оряховица, където се заема със съвсем друг бизнес. Който му помага да финансира по-нататъшните си приключения.

След като опитва от всичко в България, погледът му се насочва към подобни състезания в чужбина. Първото е Трансилвания ултра – едно от най-добрите в Европа, където участва две години подред.

И понеже апетитът идва с яденето, следва най-голямото в Европа – обиколката на Монблан. Там не можеш да участваш само с желание. Трябват ти първо точки, натрупани от няколко сериозни състезания, а след това и шанс да те изтеглят за участие. През 2018 г. Красимир набрал точките и извадил късмет с томболата за следващата година. Заедно с още шестима българи имал щастието да го допуснат до обиколката на Монблан на 100 км. през 2019 г. Същата година той участва отново на Трансилвания ултра и в ултрамаратона Лаваредо в Алпите. Трудното в тези състезания е преди началото. Ако веднъж преодолееш психически това, което трябва да изминат краката ти, после все някак ти се получава, смее се Красимир.

Това е най-невероятното състезание, в което съм участвал. Няма друга такава организация, не сдържа емоциите Красимир, когато разказва за обиколката на Монблан. В тура на 100 км вземат участие близо 2500 човека от цял свят. Положителната денивелация е 6500 метра. Стартът по този маршрут е в Италия, минава се през Швейцария и се финишира във Франция. Това е най-трудното нещо, което е правил до този момент. Преминал разстоянието за 19 часа и след края му взел кардинално решение – край със спорта.

От 1 септември 2019 г. не е пробягал и десетина метра. Подарил екипировката си и твърди, че бягането не му липсва ни най-малко.

Но това не означава, че е спрял да търси адреналина. Ни най-малко. Само че по друг начин.

При последното си участие в Адвенчъра се запознал с едно момче от Варна, което имало клуб по катерене. Красимир изкарал курс за катерачи и не започнал с българските върхове, а направо се хвърлил в дълбокото, тоест високото. Преди три години изкачил Монблан, който може и да загуби титлата си на най-висок европейски връх, но си остава най-трудният.

Миналата година със същата група изкачват и Елбрус – най-високият европейски връх. Кавказкият връх се води за сравнително лек, но той отваря апетита на Красимир за приключения и по други континенти.

Следва изкачване на Ухуру – най-високия връх на Африка в планината Килиманджаро. Попаднал случайно на оферта за трекинга в Интернет. Обадил се след кратък размисъл, одобрили го и се включил в малка група от седем българи, които през февруари 2020 г. покорили африканския първенец. Килиманджаро не е трудна планина. Почти до 5000 метра бяхме по маратонки. Ледникът на върха е съвсем кратко разстояние. За съжаление той се топи много бързо и съм щастлив, че го видях на живо. Скоро може би хората няма да имат това щастие, казва Красимир.

Аз не съм катерач. Дори истинска екипировка нямам. Купувам по малко всяка година, а каквото ми трябва вземам от приятели. Не се мисля за покорител на върховете. За мен това е предизвикателство, нещо, което оставя спомени, каквито няма да натрупам у дома на дивана. Килиманджаро е моето най-голямо приключение досега не само заради изкачването на върха – не беше толкова трудно, а заради магията на Африка. Танзания е сбъднат сън, досегът с местните ми донесе невероятни емоции. Съжалявам, че нямам дарбата с думи да опиша емоцията си за тази африканска седмица, споделя Красимир.

А всичко започнало с проблем. До Танзания летели с полет от Холандия и багажът им се загубил и закъснял с един ден. Трябвало да се настанят в различен хотел от първоначално запазения. Но вместо всичко да се обърка, всичко станало по-хубаво. Всички от малката им група си паснали, а имали късмет със страхотни водачи и обслужващ персонал. Всъщност изкачването на 7 европееца се подсигурява от малка армия местни – няколко водачи, по трима носачи на човек, готвач. Някъде около 25 човека се грижат за гостите.

„Поле, поле” (полека, полека на суахили). С напевното повтаряне на думата отмерват водачите стъпките на пътешествениците. Всъщност с бавното изкачване се постига и височинната адаптация. Над 5000 метра местните започнали да насърчават катерачите и с песни. По принцип танзанийците – било то християни, или мюсюлмани, много пеят. И някак си ми се струваше, че българският и суахили много си пасват. Те бързо научаваха и лесно изговаряха българските думи, ние пък техните, разказва горнооряховчанинът.

Спомня си с истинска благодарност за топлината и сърдечността на танзанийците. Освен трекинга по Килиманджаро, в програмата им имало две сафарита в национални паркове под платото Нгоро Нгоро. Водачът им на едното сафари бил масай или поне бивш масай, тъй като племето го отхвърлило, след като решил, че няма да пасе стадата, а избягал, за да завърши училище. Той им разказвал история след история за съплеменниците си, които периодично срещали в саваната – обвити в карираните си плащове и понесли копието на воини. Джиповете се движели между стада зебри, антилопи, жирафи, слонове. Лъвове се протягали на ръка разстояние и предизвиквали задръстване от желаещи да ги снимат туристи. Общо взето видели всички известни животни от саваната с изключение на леопард.

Между двете сафарите спали в лоджа, за която Красимир казва само: „Това беше раят”. Посетили и кефеена плантация, където имали възможност сами да наберат, очукат, изпекат, стрият и сварят кафеени зърна. Прекрасни условия и най-вече прекрасни хора, казва Красимир, който още не може да се отърси от въздействието на своето африканско приключение.

Но в същото време вече прави нови планове. Това лято искат с приятели да направят тур по най-високите върхове на Балканите. За следващата зима пък подготвя изкачване на Аконкагуа в Латинска Америка. Ако този план му се получи, ще има изкачени най-високите върхове на три от континентите. Това пък му дава смелост да мечтае за Големите седем – първенците на седемте континента. Проблемът е, разбира се, във финансирането. Да качиш Еверест или Винсън в Антарктида е не толкова трудно технически, колкото финансово. Но нищо не се знае, не можеш да се отказваш от мечтите си преди да си се опитал да ги осъществиш, казва Красимир.

Елена ВЕЛКОВА


Ключови думи
Красимир Николов