Проф. дин Милко Палангурски е член на Комитет „Ген. Сава Муткуров”. Създаден преди две години, комитетът си поставя нелеката патриотична цел да бъдат извадени от забвение имената на достойни великотърновци, с принос за развитието на града и на страната, които по ред причини не са намерили своето заслужено обществено признание. Сред тях са и регенти, управлявали страната ни в различни периоди от нейната история. С много усилия, издирване на наследници, търсене на документи и набиране на средства бяха постигнати първите успехи – откриване на бюст-паметник на първия български генерал Сава Муткуров и именуване на Спортното училище в старата столица на бележития просвещенец и основател на спортното движение у нас Георги Живков. Сега комитетът си е поставил за задача да възроди името на друг достоен търновец – ген. Никола Михов.
- Проф. Палангурски, какво знаем и какво не знаем за ген. Никола Михов?
- Генерал Никола Михов е една от онези важни личности в историята на Велико Търново и страната ни, за които колкото и много да знаем, са останали в забвение от години. Човек със забележителна военна кариера, участник във войните, регент... Самата му биография е наситена с факти и събития, които говорят сами за себе си. Той е роден на 11 декември (29 ноември стар стил) 1891 г. във Велико Търново. Малцина знаят къде е родната му къща. А това е една красива сграда, която, за съжаление се руши. Тя се намира по пътя за университета, под Царевец. В нея е имало ателиета на художници, част от къщата е била общинска. Никакъв паметен знак обаче не подсказва каква е тази сграда... Ген. Михов завършва 31-ви випуск на Военното училище и от 22 септември 1911 г. е подпоручик. През 1912-1913 г. участва в Балканската война. При забележителната атака на Одринската крепост – форта „Айвазбаба“, е командир на батарея в V артилерийски полк. Води своите войници и по бранните полета на Междусъюзническата война. По време на Първата световна война през 1916 г. участва с 15-и артилерийски полк в атаката на Тутракан. След войната служи в различни артилерийски части и в Министерството на войната. През 1938 г е назначен за началник на Военното училище. Командва Пета и Първа армия. През 1942 г. е назначен за министър на войната в правителството на проф. Б. Филов. На 9 септември 1943 г. става един от тримата регенти след смъртта на цар Борис Трети. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Никола Михов и другите регенти са арестувани и изпратени в Москва. След това са осъдени на смърт от Първи състав на т.нар. „Народен съд“. В нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 г. регентите, заедно с царските съветници, министрите от последните няколко правителства и народните представители след 1941 г., са разстреляни в една яма край софийските гробищя. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996.
- Много малко се знае за неговото семейство?
- Да, това е факт. Радвам се, че успяхме да се свържем с наследниците на генерала. Те пазят родословно дърво и ще предоставят много документи и лични вещи за една експозиция, която предвиждаме да подредим през есента. Забележителната фамилия на ген. Михов е от онези будни, високообразовани, второ-трето-четвърто поколение възрожденски интелектуалци, които с право могат да бъдат наречени интелигенция от европейски тип. Образованието в това семейство е било издигнато на пиедестал, много среиозни са нравствените и високопатриотични устои, с които са били възпитавани децата. Не случайно и ген. Михов, и братята му Димитър и Паскал имат своите постижения в различни области, както и това, че и тримата се сръжават за България. Димитър Михов е съветник на цар Борис III, владее перфектно немски и френски, преводач, дипломат. Паскал е филолог, има издадени наръчници по граматика. Негови първи братовчеди са ген. майор Никола Недев и ген. майор Иван Иванов. Ген. Недев има забележителна военна кариера, участва във войните, а в периода 1931 – 1932 г. е военен аташе последователно в Рим, Атина и Анкара. Ген. Иванов е завършил Генерал-щабна академия в Сен Сир, Франция, където е съвипускник и приятел на генерал Де Гол. Всички са представители на едно забележително поколение, което се ражда след Освобождението, в изпълнената с кипеж нация, воюват на фронта, приживяват кризите между двете световни войни. За съжаление, точно това поколение беше или директно убито, или извадено от политическия живот, за тях десетилетия нищо не се говореше. А тяхната персонална биография е биографията на България.
- Като че ли биографията на ген Михов като български военен деец и държавник все още остава ненаписана?
- Публикуването на неговия дневник, който той води през последната година на живота си, осветли изключително интересни страници от една от най-жестоките и трудни години от историята на България . Съществуването на този дневник е известно още от 1945 г., когато започва публикуването на части от него във вестник „Народен съд”. Той е представен като доказателствен материал и по време на заседанията на Народния съд. През 70-те и 80-те години пускаха части от него във вестниците. После бяха издирени копия на оригиналните четири тетрадки на дневника. В изданието обаче липсва една от тетрадките, която се надявам да успеем да открием сега.
- Съвременниците на ген. Михов го определят като честен, скромен и отдаден на военното дело човек.
- Дори и снимките и архивните кадри показват какъв военен е бил ген. Михов. Изряден, стегнат, дисциплиниран. По-късно, като регент печели общественото доверие със своя умерен и неутрален стил на управление, което е изключително важно за един държавен глава. Остро е възразявал срещу използването на войската във вътрешнополитическите борби и е осъждал незаконните действия в борбата срещу нелегалните. Това е изнесено пред Народния съд. Всичко обаче остава напразно. Без резултат остава и достойната му биография на офицер, воювал по бойните полета. Героят от Одрин и Тутракан е застрелян като куче на софийските гробища...
- Факт е обаче, че над 30 години след падането на комунизма и демократичните промени, името на ген. Михов остава забулено в забрава. Каква е причината според Вас?
- Това е тежък въпрос. Не само за ген. Михов, а за цялото му поколение. Имаше една група хора във Велико Търново, които се събираха в т. нар Клуб на репресираните. Благодарение на техния и на техни съмишленици ентусиазъм и упоритост беше възстановена голяма част от историческата памет в града ни. Така се вдигна Пирамидата на Царевец, беше върната короната на паметника „Майка България”, беше построена Арката на генералите. Обществото ни като че ли беше прекалено политизирано през тези години, за да се обръща назад към своите грешки. Така останахме в дълг към много достойни личности като ген. Никола Михов, но искрено се надявам да успеем да поправим тази несправедливост.
