- Търновската Ви връзка не е само двата Ви филма по произведения на Емилиян Станев. Написали сте и книга за Светослав Тертер…
- Велико Търново е любимият ми български град. Сега ще ви кажа нещо и ако мислите, че съм луд, може да не го пишете. Аз живея с убеждението, че съм се прераждал по онова време, на Светослав Тертер. Защото знаех неща, които не знам откъде ги знам. Страхотен цар, а как е обичал България и почти е стигнал пределите на Иван Асен. Светла да е паметта на проф. Йордан Андреев, той също имаше къща в с. Иглика и беше най-сладкодумният човек. Това се вика уста професор. Той ме подстори да напиша книгата. В тези вечери в селото, които няма да забравя никога, аз съм го слушал със зяпнала уста. От него съм научил страшно много. В Арбанаси пък снимах една приказка – „Трите златни лъвчета”. А пък Вера Мутафчиева ме излекува от моя възрожденски идеализъм.. Но мечтата ми е дано се намери някой даровит колега, защото аз вече не мога да ходя по терени, на 85 години съм вече, да направи сериал по мойта книга за Светослав Тертер.
Пряко не, но много съм вършал тука. А като снимахме цял месец в Арбанаси, почти всяка вечер бях в Търново. Въобще, обожавам този град. Не съм снимал на Царевец, само съм бродил.
- Създател сте на телевизионния театър. Как започна всичко?
- Той започна, когато нямаше телевизионен театър. През 1963 г., една година преди 400-годишнината на Шекспир, аз изнесах една репортажна станция в парка на Семинарията и поставих „Напразните усилия на любовта”. Кралят играеше Апостол, а сред артистките - Леда, Гинка Станчева, Невена Коканова, Искра Хаджиева, Лора Керанова. От момчетата бяха Анани Явашев, Николай Бинев, Петьо Пейков, Георги Черкелов. С кой акъл съм го правил това…И на живо, няма запис. С ловни хрътки и коне. Гинка умираше от страх на коня и Невена непрекъснато яздеше до нея да я окуражава. Животните много слушаха Невена. На другата година стана телевизионен театър и тука беше авантюрата. Един от големите ми късмети бе, че проф. Любомир Тенев прие да води тази рубрика – „Сцена на вековете”, при условие, че аз ще съм постановчикът. И аз направих 30 телевизионни постановки. Като се започне от Есхил, та се свърши до Викториен Сарду и Ибсен. И накрая станахме приятели – ученик и учител. Като отворихме думата за учителите, една вечер проф. Мирски ми се обади и пита може ли да дойде на вечеря. – Ама заповядайте! Езикът ми не можеше да се обърне да му говоря на „ти”. – Ама да има и десерт. Идвам със сладка новина. А тя беше, че започва да снима „Казаларската царица” и ме кани да бъда сърежисьор. Аз и за асистент с радост щях да приема. Поиска ми работната книга от „Чичовци”, да види как се прави. „Беше чирак, мина през калфа, сега вече си майстор”, каза ми той. Каква по-голяма радост от това… Малко на хвалба го ударих, ама е истина.
- Имало е доста кризисни ситуации по време на снимките…
- Ами всичко се правеше на живо. Когато стигнахме в Английския ренесанс - „Трагичната история на д-р Фауст” от Кристофър Марлоу, Ваньо Кондов го игра бляскаво. Тогава, ние му викахме басама, един цял табан от половин час да запишеш, ако сбъркаш, почваш отначало. Ваньо гениално игра, но винаги накрая една думичка му убягваше. Домна седеше с един такъв чаршаф отпред да му припомни. Хеле, накрая го направи. Беше си жива мъка. И не можеш да го поправиш. Аз съм правил „Българи от старо време” на живо. Бай Косьо Кисимов играеше хаджи Генчо, Кольо Попов – дядо Либен. Излизаш в ефира и не знаеш, в космоса си вече.
- Режисьор сте и на една от любимите на всички българи телевизионни постановки - „Милионерът”. Разкажете за някой интересен момент покрай снимането...
- Беше голямо преживяване, защото игра Андрей Чапразов, също сред моите големи приятели. А Друшата беше страхотно сладкодумен и невероятен импровизатор. По едно време, вместо да каже „Абе не ни е заключила”, той изцепва „Нещо се е закеркенечила”. Викам: Андрей, каква е тая дума? – Йовков ще е доволен. Тая дума по цялото подуновие се знае, и в Добруджа. Той я пропуснал. И се почесваше по носа. Страхотен зевзек. Той и в „Горски хора” играеше. Абе, големи артисти. И сега има много добри артисти. Може би те нямат нито тази популярност, нито това щастие, каквото имаха в телевизионния театър. Да събереш от цяла България когото си искаш, да се срещнат и то в драматургия, която никой друг път няма да изиграят. Но, общо-взето, сегашното време народи комедианти. Няма трагици. Няма кой да изиграе Шилер и Шилер никъде не го играят. На всичкото отгоре и в стихове. Това умееше да го прави Апостол.
- У Вас са се събрали толкова таланти… Има ли намеса на гените?
- Аз съм от един много стар възрожденски род. Моят прапрадядо, поп Михаил, е бил свещеник и е правил комитета с Левски. И Левски е нощувал в дома му, за което аз нямам никакви заслуги. Но страшно ми е драго, че е бил в един от домовете на моята рода. И на сутринта е пял в черквата и побъркал всичките булки с гласа си. Дядо ми беше даскал. Не бяхме бедни, поради което ту ни обявяваха за кулаци, ту за буржоази, ама после се сетиха, че сме от добър възрожденски род. Та дядо ми и неговите братя са събирали страшно много народни песни. Били са все учени. Тачели са корена, фолклора, истинското. От прабаба ми Въла проф. Васил Стоин е записал над 100 народни песни. Такъв ми е джинса. Баба ми Василка непрекъснато с пословици говореше. От нея знам много. Хайтов непрекъснато ме караше: кажи сега оная. - Коя бе, Николае, запиши си ги! - Не, не, има една… Викам „Бери ум, да не береш душа!” – „А, да! Е, това е!”. Много ми е мила родата. Мойта втора майка е рускиня – дворянка. От нея знам руския. И френския език, защото вкъщи се говореше и на френски.
- Киното ли, или театърът? Коя е по-голямата ви любов?
- Някои казват, че киното е мента на лента. Аз не съм съгласен. То е голяма дрога. Първо, защото страшно ценя човешката памет. А киното е памет, когато е направено добре и има разказ. Театърът има друга прелест. В него, особено когато си на първите редове, усещаш диханието, чуваш душата да ти говори и отнасяш този спомен. Театърът е изкуство на мига. И двете ги обичам. Но, откакто остарях, а Бог ме запази дълго и останах последен, за да разкажа за всичките тези хора, сега най-хубавото нещо за мене е литературата. Накрая ще ти отговоря на един въпрос, който не си ми задала: Какво е за мен изкуството? – То е сътворение. Празно пространство, което трябва да населиш.
Ана Райковска
