Големият кинорежисьор Иван Ничев беше една от звездите при откриването на кино „Искра”. Вечерта бе и премиерата за България на най-новия му филм „Можеш ли да убиваш”. Той бе особено развълнуван както от факта, че се открива ново кино, така и от оценката на зрителите, които с любопитство очакваха да видят творбата му. Обграден от внимание, успяхме да откраднем малко от времето му преди церемонията и да разговаряме с него за филма, начина на работата му и съвремието, в което живеем.
Иван Ничев е роден в Казанлък на 31 юли 1940 г. Професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Режисьор е на 18 игрални филма, някои от които се радват на изключителен зрителски интерес и са носители на множество национални и международни награди. Сред тях са „Звезди в косите, сълзи в очите (1978), „1952: Иван и Александра” (1989), „Бай Ганьо” (1990), „Бай Ганьо тръгва из Европа” (1991), „След края на света” (1998) и др. На 5 от филмите си той е автор и на сценария.
- Какво се крие в кода на заглавието „Можеш ли да убиваш”?
- Крие се реплика на един от героите. Те са седем на брой. В един момент, след някакви упражнения на тези млади хора, евентуално да отидат в страните, където се водят военни действия, за да изкарат някой лев, понеже са безработни, единият задава въпрос на своя приятел: „А бе, ние отиваме там, ама ти можеш ли да убиеш човек?” Безработицата и безпаричието ги докарва до този избор. Не могат да намерят препитание в професиите си, трудно им е да ги сменят и изведнъж почват да се занимават с нещо, което им е абсолютно чуждо. И за да излязат от едно състояние, те започват да правят някакви неща, които са неприсъщи за нормалния човек, защото аз смятам, че не можеш да бъдеш нормален човек и да мислиш за това как да изкараш парите си като убиваш други хора. Протестирам срещу това. Снимките са правени във Видин, най-бедния район в България.
- Защо правите тази премиера във Велико Търново?
- Защото се радвам, че въобще има кина в България. Да се създава ново кино в страната ни, това е явление. Досега съм присъствал само на погребения на кина. Има градове, в които още няма такива. А сега спираме колата пред една приятна сграда и ето - ново кино.
- Какво ви вдъхнови за филма „Можеш ли да убиваш”?
- Една вестникарска бележка. Прочетох, че 71 процента от българите до 30-годишна възраст живеят още при родителите си, а понеже някои от тези родители са на гурбет в Гърция, Англия, Испания, те се издържат от баба и дядо. Не работят, а се нуждаят и от собствено жилище. Че къде водят гаджетата си, момичетата си тези хора…В този филм аз вкарах такива герои. Това е поколение от хора, които трябва да са професори, лекари, конструктори и т.н., а те още се чудят какво да правят с живота си.
- Дълг към съвременниците ли е този филм?
- Категорично. Разбира се, аз стъпвам на тази тънка плоскост, но в него има и смях, и тъга, и топлота, както в повечето ми филми. Важно е да можеш да разчиташ тези кодове. Досега в премиерите в Лодз, Варшава, той се прие много добре и предизвика смях.
- Това е 11-ят ви филм след промените, като включим и „1952: Иван и Александра”от 1989 г. Много ваши колеги нямаха възможност да направят толкова филми. Чувствате ли се късметлия?
- Да. Определено се чувствам късметлия, но трябва да ви кажа, че в късмета има и някакво мое участие. Аз бях един млад режисьор, който търсеше във всеки миг възможност да направя филм. Не бях от галениците на времето. Така съм устроен, че не влизах в партии и сдружения. Това и ми пречеше, и ми помагаше. Оказа се, че в периода 1988-89 г. всички тези ловкости, да ги наречем, които аз проявявах, за да мога да се промъкна с един сценарий, с втори, за да мога да преодолея една бариера, втора, се оказаха много важни за новото време. Много от моите колеги, талантливи колеги, бяха свикнали тези неща да ги получават почти автоматично. Бяха свикнали с едно отиване в ЦК да си решат въпроса. Аз нямах въобще идеи за такива неща. Мислех, че могат да ме спасят само писане на сценарий, понякога отхвърляне, за съжаление. Така че успях да направя филми, които още се помнят. Всичките ги обичам. Знам им кусурите, добрите страни.
- Има ли тема, по която още не сте направил филм, а много искате?
- Това е божа работа. Мечтая само за едно - да имам още здраве и да мога да работя. Истината е, че човек, ако смята, че е направил нещо голямо и е до тук, и не трябва да се усъвършенства, той е умрял.
- Работата с актьорите ли е най-важния момент за вас от снимачния процес?
- Винаги. Не знам дали знаете, но аз имам опит от радиото, театъра още като малък. И нещото, което винаги ме е вълнувало, е актьорската игра. Вече като професионалист, много внимателно подбирах актьорите си и това го доказват всичките ми филми. Обичам да работя с тях. За този филм направихме сериозен кастинг. Вкарахме изцяло нова генерация. Поканих и голямата Емилия Радева, която играе една баба, а вашият съгражданин Николай Върбанов – прекрасен актьор, е в една от главните роли. Това са млади хора, които всички играят в театрите. Но трябваше да подберем нови лица, а не да гледаме едни и същи по екраните, защото малко ни омръзват.
- Оцеляване ли е главната тема във филмите ви?
- Да. Трябва да оцеляваме и да го правим сами, а не да чакаме някой отвън да ни оправи нещата.
- Няколко филма сте посветили на етническата толерантност. Визирам „След края на света”, „Пътуване към Ерусалим”, „Българска рапсодия”. Жива ли е тя още сред българите или е в историята?
- Жива е, макар че не е толкова тачена както едно време. Тя се е проявявала най-вече в страшни времена. Живеем толкова време без война и сега всичко е възможно да направим така, че да не се случва отново. Това е най-важното. Всичко друго може да го преживее човек, няма проблем. Тези филми ги направих с огромно удоволствие и вяра в това, че българинът, въпреки всичко, има търпимост към хората с различни религии.
- Можем ли да говорим за киноиндустрия в България или сме още далече?
- Не, но вървим към това. Филмите си след 1989 г. ги правих след сериозни кастинги. Преди това нещо го нямаше.
- Кои от филмите си ще включите в една ваша кинопанорама, ако вие ги избирате?
- Непременно последния ми филм „Можеш ли да убиваш”, „Бай Ганьо тръгва из Европа”, „Иван и Александра” и „След края на света”.
Ана РАЙКОВСКА
