Отец Зоран Мамучевски е предстоятел на храма „Свети Трисветители“ в Горна Оряховица. На днешното Рождество един от най-младите свещеници в региона припомня смисъла на празника и призовава да бъдем благодарни и по-единни.
-Какво всъщност е Рождество, отец Зоран?
-Рождество е за нас Празникът на празницитие, заедно с Великден, защото в православната църква празнуването на Рождество и на Възкресение са двете най-велики събития. Единстветото нещо, което се различава от празнуването на Запад, е, че ние, православните, отделяме много повече внимание на Възкресението. Но това ни най-малко не омаловажава Рождество, защото все пак с Рождеството е началото на нашето спасение. Рождеството е празникът, в който идва въплътилият се Бог и се ражда смирено, принизено в яслите, за да може ние да го приемем като човек. Т. е. Бог се открива на човека като човек. Това е един истински кенозис - принизяване, смирение, Бог, който обхваща всичко, което е сътворил, в един момент се събира в утробата на една жена и се ражда, за да може да ни покаже на нас, човеците, кой е пътят, истината и животът. Бог го прави за нас от любов, защото той се ражда от любов. Страда за нас, възкръсва за нас... Затова казвам, че Рождеството е денят, в който си припомняме това раждане на Този, който е несъвместим, който обхваща цялата Вселена и който се роди като човек, за да можем ние да се издигнем към Бог. По думите на св. Атанасий Велики Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог по благодат.
-Помним ли в действителност същината на Рождество, не се ли превърна то в пържоли на масата и Дядо Коледа, който носи последния модел смартфон?
-Опасност от комерсиализиране на празниците винаги има. Ние като общество не сме имунизирани срещу това. Но самото преживяване на празника за всеки един е лично, различно. Да, засипани сме с реклами с Дядо Коледа, който носи подаръците. Но има една голяма опасност, която малко хора осъзнават – идеята този празник да се превърне изцяло в семеен, без да се отдаде нужното внимание на Бог, на Този, който се е родил. Т. е. ние празнуваме рожден ден без рожденика. В един момент виждаме как имаме всичко друго – трапезата, храните, подаръците, но ни липсва Христос на трапезата, него го няма нито в сърцата ни, нито в семейството ни, нито в съзнанието ни, в обществото. Изместваме фокуса, особено през последните години обръщаме внимание на всичко друго, само не и на Христос. Затова трябва много да внимаваме, да бъдем бдителни за това дали наистина този празник за нас се превръща в консуматорско отношение, или го преживяваме като събитие, в което си спомняме за Христос и отиваме в храма. А след храма, прибирайки се вкъщи, да си спомним, че на този ден е станало великото събитие, направено от Бог за нас.
-Възпитава ли се вярата, кой трябва да покани Бог в сърцето ни, в съзнанието ни – семейството, Църквата, кой?
-Според Терториан всяка душа поначало е християнска. В душата на всеки от нас е вродена вярата. Оттук нататък с израстването си човек трябва да развива, както казвате – да възпитава тази вяра. Защото ако не я възпитава, в един момент тя се превръща в квази-, в лъжевяра. Затова сме много податливи – ние не познаваме вярата си. Когато човек се кръщава, когато влезе в Църквата, започва духовното му израстване в т. нар. църковен християнски живот. Но много често ние се кръщаваме и повече не стъпваме в църквата. Не си задаваме въпроси като защо Бог направи това за нас, защо съществувам, защо върша това, което върша? Не си задаваме тези екзистенциални въпроси. Задаваме си съвсем странични – имам ли пари, кариера... Това е по-лесно. А във въпзитаването на вярата трябва да бъдат включени всички. Първо е семейството, защото то е този микроорганизъм, който наричаме малката църква. В семейството човек изгражда отношение на любов, на доверие – защото вярата е именно доверие. И няма ли я тази малка църква, няма как да я има и голямата, няма да го има храма, в който ще има хора, знаещи защо са там. Разпадът на семейството в обществото ни е много силен.
Училището също трябва да възпитава, но и там има липси. В един момент идва и ролята на Църквата. Даже ние като свещеници, като Българска православна църква трудно се справяме със задачата да покажем, да възпитаваме вярата. Причините са много. Има свещеници и Митрополии, които се стараят в това отношение, но винаги има много повече какво да направим за спасението на хората. Така че възпитанието на вярата е плод на много фактори, повечето от които, за съжаление, нямаме в обществото ни. Вземете една Румъния – хората, които в момента поемат постове, власт, са минали по пътя на осъзнаването на вярата си. Та нека не се чудим на управниците ни, проблемът не е в тях, а в нас, че не сме ги възпитали. Имаме много работа – не само Църквата и училището, а всеки един от нас, особено като родител.
-Защо се обръщаме към Бог, когато ни се случи нещо лошо?
-Често си задавам този въпрос. Явно защото когато човек усети, че не може да се справи сам, се сеща, че някой друг може би ще му помогне. А кой е този друг? Бог. Защото Той ни обича и защото от любов направи всичко за нас. Виждал съм чудеса, виждал съм как Бог помага в трудни моменти. Но лошото е, че когато получим това, което според човешките си критерии искаме, някак си забравяме да благодарим и че Бог съществува. Затова често трябва да четем Библията. В нея ги има тези примери.
В Евангелието има притча за десетте болни, изцерени от Христос. Изцерявайки ги, всички хукват радостни. И само един се връща да благодари на Бог. Днес се случва същото. Така че това е нещо, което е било в историята и което ще продължи. Но нека не забравяме, че мнозина са призвани, но малцина са избрани. Т. е. всеки един от нас с дадената ни от Бог свободна воля може да избере дали да тръгне по пътя към Бога. Бог не иска от нас да бъдем роби, роботи... Когато Го приемем като някакъв тиранин, губим отношението с Него.
-За какво да се помолим на Рождество?
-Най-хубавата молитва е благодарствената. Да благодарим за това, което ни се дава. Даже и за проблемите, защото и те ни формират като личности. Всеки от нас може да поиска нещо. Но нека поиска нещо, което наистина е жажда на сърцето му. Да поиска това, което ще промени живота му към добро – да жадува за Бога, да жадува за доброто, да жадува ближният да бъде възприет като Христа. Когато всеки, когото срещаме, виждаме като Христа, тогава ще се промени мирогледът ни. Защото ще виждаме най-доброто у всеки един. Като християни да направим така, че да попречим на злото да израства в другия и в нас. Молитвата ни винаги трябва да бъде от чисто сърце и благодарствена. Така че призовавам хората да се молят по-често, не само на Рождество. Защото молитвата е този разговор с Бог, който сме забравили. Чрез молитвата ние общуваме с Него.
Призовавам ги и да бъдем малко по-единни, да се чувстваме повече като общност, защото разделението е винаги от Дявола. И всяко разделение води към друго разделение. Предстои година, изпълнена със страсти. Нека запазим човечността си, уважението един към друг. И да се постараем заедно да изграждаме по-добро общество и по-добро бъдеще за всички нас.
Биляна МИЛЧЕВА
