Любопитни данни и факти за литературния и духовен живот на старата столица, известни и не толкова имена на творци е събрал в справочника „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни” писателят и литературен критик Владимир Шумелов. А „нашите дни” са юли 2018 г. След 15 години къртовски труд в ровене из архиви, библиотеки и картотеки, този уникален за нашия град справочник е готов. И не че за другите големи градове няма подобни издания, но да обхванеш хора и явления от толкова голям времеви диапазон (близо 700 години), това си е сериозна работа, която почти няма аналог в съвременната ни литературна история. Започнат отдавна, през последните години Владимир Шумелов само го е актуализирал, с надеждата тази година справочникът вече да бъде отпечатан и да се срещне със своите читатели.
Тъй като имах честта да хвърля едно око на ръкописа, в тази книга наистина има за всекиго по нещо. Не само за изкушените от литературата или тясно специализираните, а за всички, които се интересуват от историята на града. В него, къде по-подробно, къде не толкова, са издирени и описани в био-библиографски статии, придружени със снимки, 312 книжовници. Част от тях са родени в Търново или в Търновския край, други – само са преминали. Но независимо дали са живели, учили или творили в красивия ни град, те са оставили в него трайна следа. Както е вярно и другото, че Търново ги е белязал завинаги.
Упоменати и описани са издания, вестници, литературни кръгове, кръжоци, клубове и събития, кръгли маси и дискусии, радиопредавания, културни институции, ВТУ, читалищни и музейни дейци, краеведи, архивари...и още..и още…Владимир Шумелов се е постарал и да направи интересна статистика. Така например, научаваме, че търновските писатели и книжовници от епохата на Възраждането (от Атанас Поппетров Гранитски до Цани Гинчев) са 38; от Освобождението до 1944 г. (от Ангел Каралийчев до Юлия Казаска) – 26, а най-много са великотърновските писатели творили в периода 1944 – 2017 г. (от Аврам Аврамов до Ярмила Даскалова) и те са 236.
Най-младият представител, за когото тепърва ще чуваме, е Александър Николов и е на 21 години (роден през 1997 г.).
Много са любопитните факти в справочника, както от по-далечната, така и от най-близката до нас история, за които или не сме подозирали, или сме позабравили. Ето някои от най-интересните, почти както ги е написал Владимир Шумелов, с много малка редакторска намеса.
Кинка Панайотова Савова (1940 – 2017 г.) е инициатор за възраждането на Празника на Велико Търново.
Тя е първият доктор на историческите науки (1983) и старши научен сътрудник II степен (1990) в историята на Регионалния исторически музей (РИМ) – В. Търново. По нейна инициатива през 1984 г. се възстановява като общоградски старият великотърновски празник на 22 март. А алманах „НЛО“, едно общодостъпно и независимо самиздатско издание на великотърновски студенти, излиза от 1978 до 1979 г. Печатан е на пишеща машина и разпространяван за четене от ръка на ръка. След петата му книжка изданието е спряно от Държавна сигурност, но въпреки забраната излиза още един брой. Инициатор за излизането му е Красимир Петров Крумов – Грец (16.09.1955 – 31.07.2015) – бъдещият режисьор, сценарист, писател и поет, тогава студент „Българска филология“ във Великотърновския университет. Алманахът е трибуна на млади и утвърдени автори от Велико Търново и страната с поезия, проза, критика и преводи – Борис Христов, Славчо Николов, Любен Босилков, Цветан С. Тодоров, Христо Славов, Димитър Михайлов и др. А далеч преди това студентско издание, през 1924 г. Теодосий Тодоров Анастасов (1895 – 1983) – български учител, публицист, писател, редактор, роден в Търново, основава и е редактор на първия студентски вестник у нас „Студентска мисъл“, който излиза в София. 
В Търново се ражда първият български вестник за театър „Търновски театър“, чийто първи брой излиза на 2 декември 1900 г., отпечатан в печатница „Касабови“. Негов създател и издател е Стоян Н. Коледаров. В течение на по-малко от година излизат 7 броя, като последният е от 7 септември.1901 г. в Русе, а през 1903 г. вестникът започва да излиза като седмичник в София под наименованието „Театър“.
Роденият в Търново Атанас Атанасов превежда писмото на Христо Ботев до капитана на кораба „Радецки”
Атанас Атанасов бил човек с поетически интереси и е прапрадядото на великотърновския поет Васил Давидов (род. 1954 г.). Именно той превел на френски писмото на Христо Ботев, връчено на 17 май 1876 г. на капитана на кораба „Радецки“ Дагоберт Енглендер. Атанас Атанасов е сред хората, на които Христо Ботев е имал голямо доверие. Според сведение от внука му Боян Давидов от 1976 г. той е роден в Търново, около 1832 г. Тук завършва местното взаимно и класно училище. Оформя се като личност с активна гражданска позиция под влияние на будната семейна среда и активните революционни действия в Търново и региона през първите десетилетия на XIX в. Продължава търговската дейност на баща си. През 1866 г. се установява в Румъния. Тук се свързва с патриарха на българската национална революция Г. С. Раковски, прегръща националната идея за свобода и активно участва в живота на българската емиграция. В началото на 1866 г. е сред основателите на Българския таен комитет в Букурещ, преустроен в Таен централен български комитет( ТЦБК). През 1867 г. пристига в Търново и основава местен революционен комитет, в който са включени най-личните граждани на Търново - фабрикантът Стефан Карагьозов, учителите Тодор Шишков, Кънчо Кесаров и др. Като член на свещената румънско-българска коалиция Атанас Андреев превежда през 1867 г. на френски език Мемоара до султана, който е част от програмата на ТЦБК за създаване на дуалистична турско-българска държава. През 1868 г. ТЦБК преустановява дейността си. Около 1875 г. Атанас Андреев се жени за Теодора М. Мазакова, потомка на стара и богата търновска фамилия. От брака им се раждат пет деца – трима сина: Боян, Михаил, Евстатий и две дъщери: Анжелика и Евпрепия. Всички получават добро за времето образование. От петте деца единствено Евпрепия оставя наследници – дъщеря Стефанка и син Боян, който завършва право и работи като юрисконсулт в Търново. Женен е за Руска Димитрова от Враца. Има един син – търновският поет Васил Давидов, инженер по професия, автор на няколко стихосбирки. По време на пребиваването си в Букурещ Атанас Андреев редовно сътрудничи на в. „Народност“, в. „Нова България“ и др. издания. Високо ерудирана личност, голям полиглот – владеел отлично френски, руски, турски, сръбски, румънски и гръцки език, той се изявява и като поет, и като преводач на страниците на възрожденския печат. През 1876 г. е избран за председател на БЦБО в Гюргево, носещо името „Кирил и Методий“. Крупен търговец, пламенен родолюбец, Атанас Андреев не жали средства и сили, за да подпомага Българското националноосвободително движение. Последователен русофил, след Освобождението той се завръща в родината. През 1885 г., след обявяването на Съединението на Източна Румелия и Княжество България, е назначен за окръжен управител на Пловдивска област. Това потвърждават съхранените визитки у внука му Боян Давидов. За кратко време се завръща и живее в родния си град. През 1893 г. е назначен за председател на Апелативния съд в Русе. Умира на 5 януари 1898 г. на 66-годишна възраст и е погребан в Търново.
Друг факт, от по-ново време, който малцина знаят и си спомнят е, че един от основателите и пръв председател на Съюза на учените в България – клон Велико Търново (1964) е Димо Стефанов Минев (19.10.1905 – 14.04.1980) – български иcтopик, кpaeвeд, филoлoг и общественик. Освен това той е сред първостроителите на Великотърновския университет и участник в изграждането на фонда на Университетската библиотека.
И тъй като нашата памет е къса, хубаво е да има такива справочници, които да ни подсещат какво е хубаво да не забравяме. Още по-добре го е казал Владимир Шумелов в уводната статия на книгата си: „Като съставител на този справочник имах ясното съзнание, че не „пренаписвам историята“ и не трябва да търся „истината от последна инстанция“; исках просто да изпълня своя дълг на архивист и документалист възможно най-обективно и съвестно. Книгата е обърната към литературата и културата на един феноменален в духовната история на България град и регион с целта да бъдат те съхранени, а събраната информация и фактология сами по себе си да емблематизират духовната мощ на един народ – страдалец и градител, да ориентират съвременния българин в дебрите на духовността от миналото до днес”.
И тази мисия би била възможна, ако се намери издател, който да се престраши.
Ана Райковска
