- Зашумя се много около най-новата ти идея да напишеш книга за спортната слава на Велико Търново. Как ти хрумна?
- То, идеи ми идват постоянно, но да напиша за успехите на великотърновския спорт си го мисля отдавна. През 2015 г. бях поканен да пиша за в. „Кореспондент”, а на следващата година шефът Димитър Николов ми даде идеята да издиря всички великотърновски спортисти, които са участвали на олимпийски игри. Захванах се и през цялата 2016 г., а то продължи и през 2017 г., успях да събера информация за всички олимпийци от Велико Търново или състезавали се за клубове в града. Някои от тях са избирани за Почетни граждани на старата столица и реших това да е Глава I на книгата, за Почетните граждани. Те са 9 човека, първата е Антоанета Селенска, след нея Весела Лечева, петимата футболисти, участвали на Световното в Щатите през 1994 г. Макар и късно, 8-ят е баскетболистът арх. Константин Тотев, който в края на 50-те и началото на 60-те години става Почетен гражданин на Париж, Варшава, София и чак след 40 години се сетиха да го направят и на Велико Търново. Последният е Калоян Махлянов – Котоошу. Така че, първата глава вече е готова. Втората глава на книгата ще бъде за олимпийците, тя е почти написана. Остава ми да говоря с двама състезатели по конен спорт, които трудно се задържат в България. Да кажа, че ще има глава и за спортистите № 1 на града. Ще пиша и за медалистите от световни и европейски първенства, както и многократни републикански шампиони. В главата ми се върти работното заглавие „Спортната слава на Велико Търново”. А градът ни е известен и с турнирите „Огърлицата на Десислава” и международния крос „Ивайло”. Те са емблематични. Мисля да отделя място за Спортната зала, Спортното училище и за стадион „Ивайло”, на който сега през май ще честваме 60 години и съм събрал доста материали. Ще пиша и за хокейния отбор, който имахме през 1992 г. „Етро’92” стана шампион. Сега е обект на моите търсения, да ги вкарам в книгата, защото да имаш шампион с една ледена пързалка, дето и нея разрушиха, не е малко. Може в процеса на работа да ми хрумнат и други неща. Работата във вестника стана причина да се стегна, дал съм си и срок – април 2019 г. Около 24 април догодина книгата трябва да е излязла, когато рожден ден ще празнуват всички спортни клубове с името „Етър”. Дано да намеря спонсори. Тази книга, която пиша сета, ще е предпоследна, защото се надявам след 6 години още да съм жив и здрав, да направя „100 години ФК „Етър” и тогава вече ще си почивам.
- А снимките откъде си ги набавяш?
- От всякъде. Тони Селенска ми даде много. Весела Лечева рядко идва, но нейният баща, като разбра че съм сериозен човек, ми донесе една торба със снимки. За петимата футболисти имам фотоси повече и от тях. За Котоошу ползвах интернет. Косьо Тотев ми е най-труден. Аз поначало имам много снимки. Миналата година направих дарение на Историческия музей. Понеже нямат къде да ги излагат, ме помолиха да ги дам на дискове. Нямат 6000, но над 5500 снимки съм дарил – само за футболния „Етър”.
- Навъртя доста години в спортната журналистика, работил си за най-различни медии и имаш завидна кариера. Ще ни припомниш ли фактите?
- През 1982 г. бях на едни курс в София. Имах колеги в „Народна армия”, който след промените го прекръстиха на „Българска армия”, а редакцията им е на центъра, зад Народния театър. Всеки ден ходех там и един от доайените на спортната журналистика Александър Манов и спортен редактор на този вестник ми предложи като ми свърши курса да стана кореспондент. Аз му казах, че нищо не разбирам от журналистика, а той ми отвърна: „Какво му има да разбираш, ти мач не пропускаш. Пишеш статистика, водиш си записки, прибираш се вкъщи и пишеш. Стенографката ще ти звънне и ще й издиктуваш, каквото си написал”. Така и направих и станах сътрудник. После, тука в Търново, след промените започнаха да излизат много вестници. Вестник „Времена” ми беше първият търновски. После във „Великотърновски новини”, в „Новини” пък ме покани Младен Мартинов. Следващият е „Велико Търново”. „Кореспондент” ми е 5-ят местен вестник. На всички тях съм правил и правя спортната страница. Междувременно и от София започнаха да ме търсят. Първият беше „Спорт Експрес”, за там ме покани през 1997/98 г. Андрей Кожухаров. След него писах за „Дерби Мач”. А през 2005 г. започна да излиза нов национален спортен вестник „Тема Спорт”, който още излиза за разлика от другите, които загинаха. От тогава до сега продължавам да съм кореспондент на този вестник.
- Ти обаче си се изявявал не само като пишещ журналист…
- През 2002 г. направих първото за Велико Търново авторско спортно телевизионно предаване „на живо” по „Видеосат” – „Спортът”, което се излъчваше всеки понеделник в продължение на три години. Пет и половина години работих за радио „Велико Търново” и 3 и половина за наследника му радио „Фокус”, където също правих спортно предаване. Работих и за сайта „Велико Търново Спорт”, за който пращах репортажи и видеоматериали в продължение на 5 години като видеооператор на ФК "Етър", от 2006 до 2011 г. През последните 12 години се изявявам като коментатор на зимния турнир по футбол на малки вратички в ДКС „Васил Левски”.
- Като си толкова но „ти” със статистиката, знаеш ли на колко спортни събития си присъствал?
- Това никой не може да го каже, дори и аз. Специално за футбола, съм гледал мачове в цяла България. Независимо, че съм симпатизант на „червения” отбор, когато „Левски” играха в Шампионската лига, ходих специално в София, дори пътувах с левскарския клуб като играха с „Челси” в Лондон. Както и на мачове на „Локо” и „Славия” в европейските турнири. А „Етър” съм го гледал в цяла България. Много ми помогна и това, че през 2006 г. тогавашният собственик на „Етър 1924” Радослав Владев ме покани за видеооператор и 5 години пътувах с отбора. Ходих на отдалечени места като Гоце Делчев, Симитли, с. Микрево. Но не е само футбола. Редовно гледам хандбал. И там са ме викали да снимам. Крос „Ивайло”, „Огърлицата на Десислава” - не съм пропускал състезания като работех в търновските вестници. А през другото време – като любител на спорта.
- А младите колеги спортни журналисти обаждат ли ти се, търсят ли те?
- Навремето имаше млади колеги, които мислеха, че много знаят. Но последните години почнаха да ме търсят, главно за статистика, за снимки. Ето сега Петко Павлов, който освен, че работи за „Борба” е и шеф на „Спортни имоти”, ме помоли да му дам снимки и материали за стадион „Ивайло”, на 24 май стават 60 години от откриването му. Миналата седмица му изпратих към 100 снимки на стадиона от най-различни събития – от 1958 г. до сега.
- Цяло Търново знае, че си колекционер на вестници. Колко станаха вече?
- Над 7000. Отначало повечето бяха в мазето, на стелажите за туршии, които вече никой не прави вкъщи. Понеже станаха много, слагам в апартамента по шкафове. Последните, които ми носят, са най-вече от чужбина. Искам да благодаря на Таня Пенчева от „Борба”. Двамата с Николай Томов всяка година ходят в екзотични държави и благодарение на тях имам вестници от Борнео, сега ми донесоха от Мианмар. Миналата година - от Кабо Верде. Анатоли Петров, колегата от „Янтра Днес”, през миналата и тази доста се поразходи и той по чужбина, и той ми е носил. Имам 4-5 колеги от България, с които си разменяме.
- Правил ли си изложби с вестниците?
- Една в Горна Оряховица и две във Велико Търново. Следваща не замислям, защото никой не проявява интерес, честно казано. Преди 4 години, когато в Окръжната библиотека представях книгата си, Иван Александров ме помоли наред с нея да донеса и вестници, които съм издал. А те вече са над 40, стават 20 години откакто правя в. „Футбол” и мисля през август да излезе поредния брой. Аз донесох и други спортни вестници - български и чуждестранни, от моята колекция и цялото фоайе го бяхме напълнили. Но освен вестници, имам и други колекции, които са не по-малко ценни за мен: над 800 филма в личната ми филмотека, а във фонотеката ми имам всичко от българската и световна рок-класика на различни носители - грамофонни плочи, магнетофонни ленти, аудио- и видеокасети, дискове. През 1970 г. имах един от първите във Велико Търново магнетофони, а преди това и радиограмофон. В последните години, като гледам мачове по телевизията спирам говорът, защото не понасям глупостите на коментаторите и слушам рок музика.
- Занимаваш се с отразяването на спорта не само професионално, но си и запален фен...
- Съосновател съм на фен клуб „Приятели на „Кайзерслаутерн” и фен клуб „Гунди”, като на 4 май ще отбележим в клуба 75-годишнината от рождението на Гунди, а в края на годината и 10-годишнината от създаването на клуба с неговото име. Преди близо 30 години съм пък основател във Велико Търново на единствения в България фен клуб „Приятели на „Бийтълс” и Джон Ленън” и съм издал 4 юбилейни вестника по този повод.
- Следиш ли развитието на младите спортни журналисти и има ли някой, който да отличиш?
- Има едно момиче, мисля, че беше от Мездра – Сави Стоянова. Тя в момента е трета година студентка по журналистика в нашия университет. Била в Софийския, но понеже обичала Велико Търново и „Етър”, се прехвърлила тук. Мераклийка е, следя й публикациите в сайтове и във Фейсбук. Идва на стадиона, интересно й е да гледа мачове и да ги отразява. Ако продължи така, ще излезе нещо от нея. Но от момчетата никой не ми е направил впечатление.
- Не можеш да се оплачеш от липса на внимание към теб, а и на признание…
- Така е. През 2015 г. станах първият и единствен за сега великотърновски журналист, удостоен с наградата „Велико Търново” за „…дългогодишна дейност по популяризиране успехите на великотърновския спорт". А поводът беше издаването на третата ми книга „90 години футболен клуб „Етър”, вестник със същото заглавие и документалния ми филм „Виолетови шампиони”, който е първи за града документален филм на спортна тема. Всички тези неща бяха с премиери на три места по повод юбилея на „Етър”.
А колегите журналисти в града ми гласуваха доверие и ме избраха за капитан на отбора по футбол. Вдигнах купата през 2006 г. Тогава победихме в турнир под егидата на в. „Стандарт”, финалният мач беше на стадион „Ивайло”. След нето реших да се откажа от „състезателна” дейност, докато съм на върха на славата. Шегувам се, разбира се.
- Какво още любопитно не знаем за теб?
- Бил съм статист в два сериала - българският „Демонът на империята" и сръбският „Чизмаши”, както и в игралния филм „Мярка за неотклонение”. Понеже съм много красив, избират ме. През 1969 г., за участието ми във филма „Демонът на империята” ми дадоха 67 лв. възнаграждение, с които си купих обувки и изкарах две седмици на море в Приморско. А с Калоянчев и другите артисти, след снимачния ден, си пиехме бирата в „Тихият кът”.
Ана Райковска
