Едно малко арт магазинче в Арбанаси предлага не само сувенири, икони и картини, но и много истории за художници и ВИП посетители и не на последно място свидетелства за един почти забравен от българите занаят - дюкмеджийството.
На вратата, обичайно с цигара в ръка, макар че децата му се карата, посреща човекът, през чиито ръце е минало почти всичко, което се предлага в Арт магазин „Арбанаси” – Иван Иванов. Самоукият художник, който наскоро подкара 74-та си година, е горнооряховчанин, но повече от три десетилетия е ежедневно в Арбанаси. За 35 години едва ли има и 35 дни, в които да не е бил в магазина, който му служи и за ателие. В своеобразната галерия има както дребни сувенири, така и картини, икони, керамика, рисувано стъкло. Повечето неща са дело на Иван Иванов и фамилия. Продава много малко чужди неща – все на приятели и проверени от времето художници като Петър Мишев, Веско Радулов, Сашо Катов. Защо да търси чужди икони и картини, след като самият той е направил хиляди. Още повече, че творчеството е семейна тръпка. И двете му дъщери присъстват в галерията. Голямата – Миглена, също е професионален художник - рисува и работи стъклопис. Малката – Христина, е пианистка, но е и увлечена по приложните изкуства и е майстор на писани лъжици, подкови, облечени в шарени конци и т.нат. Съпругата на Иван пък сглобява магнити, които не са обичайните пейзажи, намиращи се в останалите сувенирни магазини, а са репродукции на негови картини.
Вкъщи мои картини и икони няма, но мои неща, пък било то и като дребни сувенирчета, има в хиляди домове, казва самият Иван Иванов.
Три негови икони има в белгийското кралско семейство. Преди доста години, още бил в стария си магазин, нещо си работел, когато в ателието нахлула тълпа журналисти. Накарали го да отвори прозореца и започнали да щракат бясно с фотоапаратите. Снимали група очевидно важни гости, които се били спрели пред изнесените пред магазина картини и икони. Оказало се, че това са кралят и кралицата на Белгия – по онова време Албер Втори и съпругата му Паола. Двамата дълго разглеждали изложените неща и си избрали две икони. Ошашавеният домакин пък попитал може ли да им направи подарък и след кратко съвещание, протоколът му разрешил и той хванал първата попаднала му икона и я подал на кралската двойка. Сега пък било техен ред да се изненадат и да благотворят. Било доста емоционално и за Иван ще остане като един от специалните случаи, въпреки че е посрещал много интересни гости.
Сега в магазинчето много върви малка репродукция на дървена икона, възпроизвеждаща Колелото на живота, което може да се види в Арбанашката църква „Св. Богородица”. Оригиналът, който Иван направил върху много стара дъска от съборена арбанашка къща, е притежание на президента Георги Първанов. Отбил се в магазина при едно от посещенията си в Арбанаси, може би първото след влизането му в Президентството. После идвал още 4-5 пъти. Всеки път, когато минавал през селото, се отбивал в магазина на Иван, посядал и го гледал как работи. Първоначално това било доста притеснително за художника. „Един път не се стърпях и му казах: Г-н президент, аз не съм привърженик на вашата партия, дори напротив. Той се разсмя и отговори: Въобще не ме интересува на каква партия си привърженик, важна е красотата, която създаваш”. Първанов има няколко неща на Иван Иванов, както и повечето от американските посланици. Поечето, особено от по-първите след демокрацията, често идвали в Арбанаси и се тбивали в ателието на Иван. Особено чест гости бил Уилям Монтгомъри, с когото станали почти приятели. Говореше много добър български и с часове можеше да гледа как работя и да си говорим, спомня си художникът.
Спомня си и за още един интересен клиент – японец, който много дълго и захласнато стоял пред иконите. Накрая го заговорил на доста добър български и поискал да си купи три икони. Разговорили се и се оказало, че японецът е православен християнин. Иван за първи път чувал, че в Япония има Православна църква и тя има 800 000 последователи. Та неговият гостенин бил един от тях и искал да подари две икони на своя храм, а една да запази за себе си.
Хиляди икони и картини е направил Иван Иванов през последните години. Бил от първите, които започнали да изнасят работите си на открито в Арбанаси. Първият му магазин с ателие бил в старото читалище. Там работил 22 години. Взели помещението да го правят на библиотека, която и днес я няма. Така че художникът трябвало да си търси ново място. Сега е на завоя след Констанцалиевата къща. Мястото не е толкова удобно, но хората го намират.
Нашият бизнес вече не е това, което беше. Хората купуват нещо стойностно все по-рядко. Влизат много хора, но за да си вземат дребно сувенирче – за по 2-3, максимум 10 лева. Не знам къде е проблемът. Може би хората загубиха естественото влечение към красивото, може би заради парите. Сега и в Арбанаси не идват толкова хора, като едно време. В днешно време хората с пари гледат да почиват в чужбина, разсъждава Иван Иванов. Според него има много пропуснати възможности за развитието на Арбанаси, които биха били от полза за всички. Слаба е рекламата на селището и туристическите му възможности. Това, че Арбанаси пък има лечебна сила, сякаш всички са забравили. Прочутото беломорско течение не е мит. Някога тук са се лекували белодробни болести и вместо да се развие тази даденост, тя е забравена, напомня художникът.
Дали върви или не върви търговията обаче за него почивен ден няма. На 74 години той не може да си представи и ден без да работи. В момента прави един свети Георги – сравнително малък формат, но пък всяка икона си е трудоемка и ще отнеме поне седмица. Ръцете вече ме болят и не мога като едно време да работя од 3-4 часа, докато не го свърша едно нещо. Но няма спиране, не мога да си представя живота по друг начин, казва Иван.
Никога не е учил рисуване, учил се е от всички и от никого конкретно. Но освен майстор на пейзажи и икони, Иван Иванов е може би последният дюкмеджия в България. Дюкмеджийството е стар занаят, разновидност на куюмджийството. Куюмджиите правели златни накити, а дюкмеджиите работели с мед и неблагородни метали – изработвали обкови на икони, на книги и т.н.
Как точно открил този занаят Иван не може да си спомни. Било в годините след казармата. Въпреки че не е учил рисуване, винаги е имал афинитет към творческата работа и му се отдавало. Не помни точно къде е видял пример за дюкмеджийство и на това се е учил сам. Но пробвал какво ще излезе, получило му се и се захванал сериозно. Работата никак не е лесна. Първо се рисува картината, после се пренася на паус и от там на медния лист. И след това малко по малко със специални ножове от медния лист оживява икона, портрет или пейзаж. Започнал го аматьорски, но малко по малко се увличал. В един момент започнал да усеща нещата и все повече да подобрява техниката си.
По това време правенето на картини от мед му било хоби. Основната му работа била първо стоковед в ПАК и в Захарни заводи. Станало така обаче, че започнал да изкарва пари от хобито си и то много повече от основната си заплата.
Станал член на Задругата на майсторите също малко случайно. Дори там се чудели откъде се е пръкнал и как го е възкресил този забравен занаят. Видял го един от членовете на задругата на някакво изложение. Веднага му предложил да влезе в Задругата. Явил се на изпита и го приели веднага. Завалели и поръчките. Купували негови неща най-вече за подаръци на големите номенклатури. Негови пана мали Пенчо Кубадински, Начо Папазов и още поредица подобни светила от зрелия соц.
Благодарение на „Кинтекс” пък бил един от малкото с разрешение за частна работа по онова време. Един ден в ателието му влязъл млад мъж, представил се, че е от „Кинтекс” и му предложил да продава работите си на тях. Иван му обяснил, че няма как да заобиколи Задрегата и няма свой кочан, за да им продава директно. Младокът обаче го успокоил, че това е негова работа. И само след няколко дни му издали разрешително и кочан с фактури. Така че със стоковедството било приключено и започнал да се занимава съвсем професионално с дюкмеджийството. Ателието му било срещу църквата „Успение Богородично” в Горна Оряховица. Бил много близък с големия горнооряховски художник Петър Петров. Той му е правил някои от мотивите за медните пана. Коко Цончев също ми е рисувал мотиви. Въобще по онова време общността на горнооряховските художници беше много задружна. Тези, които помнят времето на Клуба на културните дейци, знаят за какво говоря. После времето ни раздели, но винаги ми става хубаво да си спомня за другарството ни, казва Иван. Докъм 1985-1986 година се занимавал предимно с дюкмеджийство. После рисуването започнало да надделява. Било от първите, които започнали да правят икони и да ги излагат на открито в Арбанаси. След това създал магазина и така колелото се завъртяло.
Колелото на живота е не само красива картина. Това е невероятно проста и истинска философия как да си контролираш времето и мястото в живота. Сигурно 150 пъти съм го рисувал това нещо, но не мога да спра да му се възхищавам, казва Иван, докато ми подарява една от малките си пластики с Колелото на живота и разяснява закодираните й послания.
Елена ВЕЛКОВА
