Как се описва цяло едно столетие? Години на войни, глад, политически преврати, но и безпределна любов и веселие – така рисува живота си 101-годишната баба Донка, живееща в Горна Оряховица. Родена е през 1923 г. в Кесарево, където всъщност прекарва детските и ранните си ученически години. С трепет си спомня веселието и безгрижието от детството си на село заедно със сестра си Димитра. Определя се като послушно и тихо дете, но затова пък често понася наказанията за белите на сестра си, която била голяма пакостница. Събитието, което заема най-голямо място сред спомените ѝ от онези години, е случката с въжения мост в Кесарево. По въжен мост не трябва да се ходи под строй, пък ние по двама, по двама вървим и пеем „Тих бял Дунав“ – въжетата се късат и целият клас пропада в реката. За щастие, реката била плитка и дечицата само подгизнали, нямало никое наранено. Със смях разказва как щом се прибрала вкъщи мокра до кости, майка ѝ, преди да ѝ даде право да обясни какво се е случило, първо я понатупала.
След като завършват началното училище със сестра ѝ, цялото семейство се мести на квартира във Велико Търново, за да се изучат на професионален занаят. Донка учи няколко години в училище за шиене и кройка и изкарва една в търговска гимназия. Споделя, че всъщност кроенето и шиенето на дрехи никога не ѝ е било голяма страст, макар че се е справяла майсторски и е имала много клиентки. В старата столица баба Донка среща любовта на живота – Спас, който тогава е също ученик. Били съседски семейства, неговият баща бил прочут фурнаджия и голям приятел с нейния баща, който пък работел като фелдшер в търновската болница. Харесали се, влюбили се и започнали тайно да се срещат на Света гора, далеч от очите на родителите си. Майка все ме питаше къде отивам и аз ѝ казвах, че излизам със съученички, пък то – с него!... Много беше хубав, много! – спомня си с усмивка баба Донка. Разказва как, когато Спас я завежда на родното му село Михилци, до Баня, майка му с ужас разбира, че тя е гражданка и че я е довел в дома си без да се венчаят. Той обаче ѝ отвръща, че не може без годеницата си и при всеки случай Донка скоро ще стане негова съпруга. И наистина, седмица по-късно минават под венчилото и заживяват в бащината му къща. Донка е кокетна госпожица, ходи винаги на токчета, с обувки и чанта в тон, с модерни лично ушити тоалети. Това е било нещо непознато в селото, затова бързо си спечелва авторитет и малко завист от другите жени. Опровергава обаче бързо първоначалните притеснения на свекърва си – изявява се като изключително хрисима и разбрана, а по домакинска работа минава повечето девойки в селото.
Месеци по-късно младото семейство се мести на квартира в Баня и междувременно започва строежа по мечтаната къща. Спас работи в завод за производство и ремонт на трактори, в мирно време, и самолети, във военно време, в гр. Карлово. В него успява да уреди на позиция машинопис-статистик и своята съпруга. Двамата са безкрайно доволни от работното си място, там трупат трудов стаж до пенсиониране. Водеха ни на море всяко лято – спомня си баба Донка – всички много ни уважаваха, много ни обичаха, бях като майка на по-младите от мен момичета. Годините до завършването на новия им дом са трудни за семейството, което се увеличава с дъщеря им Мария. Знаехме и недоимъка, и заможността, ама винаги заедно бяхме във всичко – над шейсет години съвместен живот съпрузите градят щастието си с много любов, разбирателство и компромиси. Къщата, която впоследствие се превръща и във вила за гости, освен техен дом, построяват с много личен труд, няколко парични заема, които изплащат до пенсия, но и с изключително голяма помощ от приятели и семейство. Тези нелеки години влияят и върху възпитанието на малката им дъщеричка. Винаги съм искала тя да бъде добра, умна, да помага на всички и да не се щади от работа – според столетницата най-важното в живота е да бъдеш добър човек и примерен гражданин. Стремежът ѝ винаги е бил да отгледа дъщеря си като възпитана, хрисима и работлива девойка, спазваща българските традиции и съхраняваща морала и ценностната система на старите българи в душата си. За баба Донка българщината е в основата на всичко, защото когато човек е близо до корените си, се чувства най-добре и е в безопасност.
Разказва и за бомбардировката на германците по времето на Втората световна война над завода, в който работели, поради стратегическото му разположение. Спомня си и визитите на германските и руските войници в Баня, за вежливото им отношение към нея, когато я срещали по улицата, за възпитаните им обноски и интелигентните им разсъждения. По това време мъжът ѝ е в Унгария за 6-месечен период и когато се връща, носи първото домашно радио за семейството си. Нямаше тогава телевизия – споделя столетницата – слушахме по радиото Парцалев, Мутафова.
След пенсионирането си, двамата съпрузи поемат работата по семейното лозе на Спас в крайнините на село Михилци. Викахме му Пианково. Влезеш трезвен, излезеш – пиян! – през смях разказва баба Донка. Там се произвеждало най-хубавото по онова време вино Карловски мискет. С любов разказва за семейните събирания, които си организирали на лозето – винаги носели със себе си сланина, салам, пресни зеленчуци, хляб, мъжът ѝ наклаждал огън и правел чудни вкусотии. Няколко години по-късно обаче той се разболява и скоро Донка остава лишена от присъствието на своя верен другар в живота. Въпреки мъката, която тежи в сърцето ѝ и до днес, тя не се отчайва и не се предава на униние. Години наред ходи съвсем сама да работи лозето – спомня си как увивала мотиката в парцали, за да не я свалят от влака по пътя за Михилци.
Живяла съм на много места, но не ми пука, навсякъде ми е било хубаво – с усмивка заявява столетницата. Най-много обаче милее за живота си в Баня, за шетането по голямата къща за гости, за веселбите, които си организирали всяка седмица в местното казино, за честите събирания с роднините на зет ѝ, Димитър. Бяхме първи в танците! - и двамата със Спас били много артистични и така добре се допълвали. В Горна Оряховица се мести с дъщеря си, която също остава вдовица, по настояване на внука си, за да бъдат двете жени по близо до него. Столетницата е щастлива и тук, макар да ѝ липсва любимата къща и градината. Шета около блока, докато е по-млада, но когато старостта оказва своето пагубно влияние, се отказва и от това си занимание. Последните години ѝ се налага да стои повече вкъщи поради ред причини, но това никак не сломява свободолюбивия ѝ дух.
И на Слънцето да отидат сегашните млади, пак няма да го имат тоя спокоен живот, дето сме го живели ние!
В края на разговора, след множество споделени щастливи, а и не толкова, спомени, темата се отправя към нашето съвремие. Хората бяха други тогава, всички се имахме, помагахме си и се крепяхме взаимно. Нямаше така завист, вечно надпреварване както сега… друго беше – споделя с тъга баба Донка. На въпроса какво ще посъветва младите, тя пламенно отговаря – Обичайте се! Голяма любов имали със Спас. Той насърчавал нейната кокетност и стремеж всичко в живота им да бъде красиво и винаги я защитавал, а тя уважавала неговата мъжка дума и за всичко се допитвала до него. Дъщеря ѝ, Мария, разказва, че родителите ѝ винаги се прегръщали и целували, дори в последните дни на болничното легло преди самия край на Спас За семейния живот столетницата споделя предание, което се наследява от жените в рода ѝ – Краката на мъжа си ще миеш, водата ще му пиеш, салатка ще му правиш и ракийка ще му наливаш в чашата. Така трябва да го обичаш и да се грижиш за него, че и той да има още по-голям стимул да те уважава. Нейният съвет е да се доверяваме на сърцето си при избора на спътник в живота, да преценяваме правилно дали обичаме наистина или любовта е само маска, зад която се крият други подбуди. Животът, казва, е изпълнен с много премеждия и трудности, но когато имаш другар до себе си, всичко е някак по-леко.
На 101 баба Донка се движи без бастун и задължително на токчета, с подходяща дамска чанта и рокля. Оплаква се, че възрастните жени в парка я „оклюквали“ заради това, че на тези години толкова държи на външния си вид. Тя въпреки това слага парфюм, дори когато излиза навън да пазарува – Да не мириша на бабичка! Притежава изключително силен дух, а отчаянието е непознато за нея душевно състояние. В живота си пада лошо три пъти – един път на моста в Кесарево, а другите два – в апартамента в Горна Оряховица поради напредващата тежест на годините. Втория път дори се налага да я подложат на рискована операция на главата. Тя обаче се възстановява и от нея, както от всички преломни моменти през стоте си години живот. Семейният им личен лекар я нарича талисман заради държеливостта и несломимостта ѝ.
Относно тайната на дълголетието тя уверено заявява – Желание и стимул за живот! Не ми се умира още! Невероятно позитивна и винаги усмихната, баба Донка е реалният пример как всеки човек, макар и на тази преклонна възраст, може да бъде щастлив, стига винаги да търси хубавото в живота и да не отдава толкова голямо значение на несгодите. По нейни думи дори физическата болка от болестите на тялото отминава, когато душата е здрава и младее.
Мария ЛАЛОВА
