Голям концерт, в който като солисти ще излязат и бивши хористи, и изгряващи звезди, ще отбележи 130-та годишнина на една от най-старите културни институции в Горна Оряховица.
Хор „Славянско единство” ще празнува тази вечер, на 14 декември в Зала 1 на Общината, представяйки разнообразния си репертоар, включващ класически хорови изпълнения, обработен фолклор, сакрална музика, модерни обработки на златни евъргрийни. Концертът започва в 17 ч.
Новата история на хора се свързва с името на Донка Копринкова, която го води от 1965 г. От тогава до днес, с едно-единствено прекъсване от 2 г., Маестрото и нейните хористи задават стандарта в това изкуство.
-Какво си мислите, Маестро, в навечерието на честването на годишнината?
-Щастлива съм, че бивши наши хористи ще се върнат в Горна Оряховица, за да участват, щастлива съм, че Ерик Михайлов, който от месец може би има желание да пробва и този начин на пеене, се справя много добре със солото, което му дадох.
Мисля си и за историята на „Славянско единство“. Хорът от 1924 г. е читалищен, а датата на неговото основаване е 1894 г. Създаден е като църковен хор, с първи диригент Борис Пилатов. Диригент е бил проф. Иван Пеев, който е бил и зам.-ректор в Академията, баща му е бил отец, горнооряховчанин. Най-дългогодишният диригент след него е Христо Андреков, който издига нивото на хора, създавайки и ансамбъл. По негово време се поставят двете единствени оперетни постановки, с гост режисьори като Евгени Немиров – „Взаимна любов“ и „Мамзел Нитуш“. Изнесени са с голям успех. По това време аз бях ученичка, но в оркестъра участвахме десетина човека, ученици от детската музикална школа, която тогава наброяваше 250 деца. Долу-горе след негово време за кратък период минаха няколко диригента, от 1965 г. с прекъсване от 2 г., когато работех в Търново в Окръжния съвет за култура, съм диригент, като Кашчей Безсмертни.
С нетърпение чакам да се появи заместник, защото работата изисква енергията на млад човек, който да поеме и наследи. Жал ми е да зарежа делото на моя живот. Животът ми е свързан с този хор.
Опитахме да привлечем външен човек, но условията не са подходящи – с възнагражденията, които получаваме, не е възможно да се плаща квартира и да се работи. Искахме някой местен, като Аделина Колева, но тя няма физическа възможност да се занимава. Снежина Врангова, която доста години беше корепетитор и хор майстор в състава, тръгна в друга посока – с педагогическа дейност. В момента, освен професура в Музикалната академия „Панчо Владигеров, е и зам.-ректор, което я товари и с административни задачи. Невъзможно й е да съчетае нещата. На практика не можем да направим така, че да дойде човек.
-Какво по-различно трябва да притежава човек, за да застане от вашата страна на хора?
-Да обича безкрайно това, което прави. Да е наясно, че в днешно време е много трудно. И не е само до качествата на бъдещия диригент, просто времената се промениха, измени се отношението. Преди в Горна Оряховица имаше във всяко училище детски състав, имаше и средношколски състави…
А и този вид музика е трудна. Музиката е езикът на Вселената - по цял свят се пеят тези композитори, тези имена и се съизмерваш с това, което се постига в света. Което прави задачата нелека.
Това е изкуство, което, може и да не го заобичаш от най-ранна детска възраст, но веднъж започнеш ли, до края на живота ти то те държи. В момента имам в състава хора, които пеят от 50 г. и за тях ще бъде голяма болка раздялата със състава, не само като творческа удовлетвореност, а като присъствие в една общност, която дава духовност. Има нещо, което магически привлича хората със свободни валенции за този вид изкуство и които не могат без това.
-Защо все по-малко стават тези хора, защо сякаш губим потребността от изкуство?
-Защото природата не търпи вакуум. Реално погледнато това значи – музика се учи от най-ранните детски години, просто трябва да свикнеш. Правени са експерименти с деца да им се пускат различни жанрове музика. Навикът да слушаш такъв тип хармония, звучене, музика, се гради от най-ранна детска възраст, той е част от общото възпитание. Защото емоционалното възпитание на всеки един човек става чрез изкуство – каквото и да е, но изкуство. За да имаме всестранно развити деца и хора, които да обичат изкуството.
Имала съм периоди, когато над 12 деца от музикалните паралелки на Второ основно са пели в „Славянско единство“ и съм ходила с тях на конкурси. В Швейцария 1998 – 1999 г., когато спечелихме наградата за най-добра програма и интерпретация, пееха най-малко 12 ученици. А сега няма нито един. Вакуум. Той се запълва с всичко, срещу което се борим след това.
Има нещо парадоксално. Винаги се сещам за Чърчил, като приемат бюджета след Втората световна война и когато искат да орежат парите за образование и култура, той завършва речта си с израза: „Ако направим това, след това няма да има какво да защитаваме“. Една нация се развива преди всичко когато има духовност, не само консуматорското да бъде водещо. А това го прави само изкуството, каквото и да е то.
Радвам се, че се обръща внимание на фолклора. Няма друга нация с такова фолклорно богатство – говоря за ритми, интонации, маниер на пеене… В момента мога да ви пусна песента на Петър Льондев „Ерген деда“, която ние сме пяли много пъти, от фестивал, на който я изпълняват хорове от Нова Зеландия , Щатите, Индия, Австрия, Китай – пеят „Ерген деда“ на български. Това е нещо, което впечатлява всички. Радвам се, когато чуя такова нещо, защото то представлява потенциала, който има нацията. И ми е мъчно, че не го употребяваме както трябва.
-Съзнателно ли си убиваме духовността?
-Изтърваха се поколения. А и всичко тръгва от семейната среда и от изискванията на цялото общество. Фактът, че примерно за един по-сериозен концерт трудно се събира публика, е красноречив. Показва, че има някакъв пропуск. И пак опираме до вакуума, той трябва да се запълни с нещо стойностно.
-Идват ли млади хора на прослушвания?
-За съжаление не. В момента по-голямата част от хора са вече на пенсионна възраст, има само две 15-годишни момчета – Ерик Михайлов и мой близък младеж. От там нататък границата скача от 40-50 г. и нагоре.
-Учи ли се пеенето, всеки ли може да пее?
-Учи се. Но то не е само глас, всеки има глас. Маниерът на пеене изисква, освен Бог да ти е дал, изисква и много упорита работа, защото специално при нас е свързано с много различна артикулация, няма нищо общо с говорната артикулация. Трябва да се научи друг тип мускули в целия гласов апарат, певецът да е наясно с анатомията, кое как и в кой момент да задейства, да свикне, че няма нищо общо с биологичното дишане. Певческото дишане е ниско, за да няма стягане на целия гласов апарат. И всичко се преобръща наопаки, докато стане механика. Това е нов вид техника – начинът по който произнасяш гласни и съгласни така, че хем да бъде ясна дикцията, хем да можеш да изпееш и най-високия и най-ниския тон. Затова всяко ново произведение е почване отначало, нещо ново, защото носи различни интервали, звукови емисии, освен емоционалност. Изисква специфична интелигентност, която е по-трудно срещана.
-Кога ви е било най-трудно през годините, откакто водите „Славянско единство“?
-Не мога да кажа. Това е изкуство, което иска вложения. Ако ви кажа, че хорът нямаше костюми от 1988 г., ще ми повярвате ли? Благодарна съм на г-н Рашков, който преди да стане кмет, уши на жените като спонсорство новите туники. Той демонстрира отношение, което заслужава адмирации. Не го познавах, не съм имала срещи с него, нито разговори. Явно г-н Рашков има отношение и желае нашето изкуство да продължи да съществува в този град.
-Какво е да си Донка Копринкова, какво е да си натоварен с очакванията, че хоровото изкуство ще продължи?
-Не се чувствам различна от другите хора. Когато работя нямам никакво лично отношение към когото и да било. В личен план мога да правя компромиси, но в професионален се опитвам да бъда абсолютно безкомпромисна. Това е най-тежкият момент за мен – хора, на които държа, понякога се засягат от забележките ми. А моята задача е да правя забележки. Полза от това да хвалиш няма. Да, трябва да има поощрение, но изкуството е себераздаване. Изисквам същото и от останалите. Никога не съм си позволила моят интерес да диктува нещата за сметка на „Славянско единство“. Гледам на хора като на дете, към което понякога си строг, но обичта си остава.
Безкрайно съм благодарна на всички, които са минали през хора, на всички наши приятели и подкрепящи ни. На проф. Филип Павлов, който ще присъства на нашия празник. Докато беше преподавател във Велико Търново, беше корепетитор при нас. Ще изпеем негова песен, посветена на хора.
Биляна МИЛЧЕВА
