Има дестинации, които би било хубаво да са част от обучението и израстването на всеки човек, защото дават уроци, трудно разбираеми от учебниците. Жалко, че точно те не са много достъпни, а може би и това е част от добрия урок – да направиш жертви и да търпиш лишения, за да го научиш.
Исландия, където се срещат две тектонични плочи, разделящи географски това, което наричаме Стария и Новия свят, където имат парламент на повече от 1000 години, където, което е и най-важното, природата показва на човека колко всъщност е незначителен, е една от тези дестинации-уроци.
Когато разбереш, че не можеш да се справиш със стихиите, а можеш само да им се подчиниш, за да ти направят място, тогава се смиряваш. И това става без религии, духовни учения и разни психохпрактики. Само със силата на вятъра, водата и земята, бълваща ту гореща вода, ту лава, ту пък тресяща се в напасване на плочите между двата свята.
Всъщност до този свят на разлома ходят доста българи и сега ви представяме разказа на Димитрина Благоева за няколко дни през април, прекарани при минусови температури, докато в Горна Оряховица беше над 30 градуса.
Да разкажа за времето, прекарано на този остров с ясното съзнание, че тази пустош не може да бъде изговорена… Как може човек да търси думи за нещо, което трябва да бъде измълчано, защото няма право да наруши тишината?!
Хората обикновено изразяват своето преклонение с мълчание - опит да сведем глава, да смалим себе си.
Имаш право единствено да помълчиш пред тази суровост и евентуално да я намираш красива, защото си нищожен, незначителен, изравнен със земята, защото тя е там много преди теб, преди предците ти и преди техните предци. Можеш само да замълчиш, защото тук усещаш физическата си тленност по-силно от всякога и защото това място е храм на всички стихии.
И въпреки това като човек си изкушен от думите, у теб напира желанието да предадеш емоцията си, да репликираш величието на природата.
Не знам дали има друго място като Исландия, където природата толкова демонстративно показва надмощието си над човека, надменна в спокойното си присъствие и нехайна за човешкото битие. Ние сме там – малки и незначителни, но расата ни е на завоеватели, чоплим коравата земя, разделяме я и я заграждаме, слагаме генератори, строим кораби, присъстваме и претендираме, като дребни джуджета и само се опитваме да си представим преклонението на онзи Лейф, стъпил първи на тази земя, изправил се пред стихиите на острова. Но на кой му пука?!
„Огън, следвай ме!”. Като човек, свикнал да възприема живота в черни краски, сетивата ми намират комфорт по пътя на застиналата лава, покрай черните скали, изсечени сякаш от митологични великани, по черните пясъци и черните наноси на реките.
В Исландия има повече от 30 вулкана. И повечето са доста активни. Притеснявахме се, че поредното вулканично изригване може да попречи на пътуването ни (светът още си спомня как през 2010 г. един вулкан с непроизносимо име затвори въздушното пространство и доведе до отмяната на хиляди полети в цялото западно полукълбо), но всичко се нареди добре. В момента на пристигането ни активността на вулкана от Рейкянес беше колкото на пушещ заводски комин и представляваше любопитна гледка от самолета. Но тъй като пътят за Гриндавик беше затворен, наблюдаването на действащия вулкан ставаше само от разстояние.
Все пак стъпихме на ръба на кратер, но отдавна изстинал. Интересен феномен е кратерното езеро Керид. Кратерът се е оформил преди около 6500 години, когато е изригнал вулканът. Тук вулканичните скали са в червен цвят. Дълбочината на кратера е 55 м, а дъното му е заето от езеро. Неговата дълбочина е между 7 и 14 м. Дълго време хората смятали, че езерото е бездънно и има подземен проход, който води до океана.
Следствие на вулканичната дейност са и т.нар. черни пясъци. Основна забележителност от т.нар. Златен кръг е Рейнисфяра, известен като „Черния плаж”. Тук има все едно издялани от древен каменоделец базалтови колони, които, според местните, някога били тролове, теглещи корабите от морето към брега. Вълните тук не се подчиняват на познатия ритъм на движение, а връхлитат изневиделица и завличат със себе си всичко попаднало на пътя им. Последният случай на загинал турист е отпреди няколко години.
На това място са правени снимки за култовия сериал „Игра на тронове”. За какво ли друго може да вдъхнови природната стихия, ако не за сцени на вечната зима на север от Вала, откъдето настъпват белите бродници.
Пътят към Рейнисфяра беше като игра на криеница със стихиите. Докато шосето се вие между равнина, покрита с мъхове и суха трева, след поредния завой край скалите изведнъж всичко става бяло, а снегът вали хоризонтално, понесен по траекторията на вятъра. Невъзможно е да различиш земята от въздуха, не виждаш по-далеч от една ръка разстояние. Почти изхвърлени на брега в измъчено равновесие, пристигането ни прилича по-скоро на изтърсване и запокитване по камъните в неистов опит да се задържим прави и да направим няколко волеви крачки.
Даваш си сметка, че каквито й планове да имаш, си безсилен срещу стихиите, особено когато се съберат на едно място. А опитът да се сгрееш с една агнешка супа не заличава щетите от смачканото самочувствие.
Всъщност вятърът е навсякъде по това време на годината. Изкуствено засадените дървета стърчат в нелеп опит да се направи пояс около фермите за обуздаване на поривите му.
Неповторимият релеф на Исландия редува отвесни скали и равнини с разпилени по тях камъни и туфи от мъх. Водата обаче прониква навсякъде със сила и упоритост, дълбае, промъква се и се нанася като поредния господар. Буйни потоци, подзели своя бяг от ледниците, си пробиват път и завземат плътта на земята, спускат се на десетки метри по склоновете, разбиват се и продължават пътя си към океана. Скогафос, Гулфос, Селялансфос съперничат по своята мощ на водопадите в Северна и Южна Америка, приличат на олтари на древни божества, пред които стоиш като омагьосан и свеждаш глава.
Гейзери с топла вода има на много места. Скокливи или спокойни събират зрители за забавление или създават спа комфорт. Поне с нещо природата е благосклонна към хората, защото този термален ресурс се използва активно за отоплението на острова. Известни на туристите атракции са Синята лагуна, Тайната лагуна и др., където при минусови температури можеш да се сгрееш във водата.
Северното сияние. По информация от интернет може да се види най-късно до средата на април. След ежедневни проверки по сайтове и щателен разпит на хората от хотела сме убедени, че шансовете ни да се насладим на този феномен са нищожни, но не губим надежда. И ни се получи - благодарение на пушачите, които прекарваха доста време навън и младия поляк от рецепцията, който, въпреки че час по-рано ни убеждаваше: „днес сияние няма да има“, изведнъж каза между две дръпвания: „май съм се объркал”. По едно време нашият човек започна да хлопа на прозореца и да ръкомаха. Всеки грабна телефон, но не и връхна дреха, та зъзнейки и ахкайки, доволни като деца, вирнахме глави и ръце към небето, готови да уловим с технологиите трепкащата зеленикава светлина, чудейки се с какво послание е плъзнала сред звездите. Приличахме на поклонници, отправящи молитва към небето.
Един исландец ни изгледа с пренебрежение и каза: „Сияние! Пфу!” Събра досадата си и влезе вътре. Отегчен от този природен феномен, не ни даде възможност да го питаме дали вярва в „скритите хора”.
По последни данни близо 30% от населението на Исландия е от поляци. Оказа се, че на острова живеят и доста българи. Един от тях пожела да ми начертае маршрут за „другия път” с думите: „Който е дошъл тук един път, идва и втори”. Не му отказах.
Димитрина Благоева
