Иларион е роден през 1799 г. в махала Горни Чукани, близо до град Елена, със светско име Иван Иванов. Получава първоначално образование в родното си селище при учителите Дойно Граматик и Никола Михалев, а след това в близкия Къпиновски манастир „Св. Никола“, където е постъпил послушник едва на 11-годишна възраст.
След като усвоява четмо и писмо в Еленското килийно училище и в Хилендарския метох „Въведение Богородично“, той отива в близкия Къпиновски манастир „Св. Николай Чудотворец“ и след определения срок на послушание, известен като Йоан четец, се замонашва под духовното име Иларион. Изявява се като добросъвестен летописец, автор на няколко запазени бележки в Поменика на манастира. Той оставя света и се отрича от него, като приема за свой духовен наставник и отец игумена на манастира – архимандрит Нефталим.
Манастирското му ежедневие преминава в непрекъснато бдение и молитва, в четене на Св. Писание и усилен физически труд. Постепенно укрепва и в християнските добродетели, достигайки до определена степен в прилагането на самодисциплина в духовния си живот.
През 1826 г. напуска монашеското братство на манастира и е призован на обществена служба в Търновската митрополия. Завръща се назад в света и не успява да достигне до дълбоки аскетически подвизи. В продължение на двадесет и пет години е служител при пет Търновски митрополити и постепенно израства в духовния чин. Иларион е хиротонисан през месец юни 1850 г. в арбанашкия храм „Св. Димитър“ за Аксиополски епископ и става викарий на митрополит Неофит Византиос.
През 1852 г. последният му поверил управлението на Ловчанската епископия. Населението първоначално го приело добре, защото той е първият български епископ, но по-късно нещата не получили благоприятно развитие. В качеството си на подчинен епископ на Търновската митрополитска катедра Иларион Ловчански често посещавал митрополитския център, дори бил и епитроп на Къпиновската обител. След отстраняването на митрополит Неофит Иларион Ловчански станал временен викарий на цялата обширна Търновска епархия до идването на новия митрополит през август 1858 г., последният гръцки владика Григорий.
Епископ Иларион Ловчански проявил колебание по време на Великденската акция от 3 април 1860 г. и не откликнал на народното желание за скъсване с Великата църква. Така започнал дълбок конфликт между него и пасомите му, който траял години. Едва през 1868 г., когато на всички става ясно, че турското правителство действа за уреждането на българския църковен въпрос, Иларион по покана на цариградските дейци отпътувал за Цариград, където се присъединил към останалите български владици – Иларион Макариополски, Паисий и Панарет Пловдивски, Антим Видински и Доротей Софийски.
За председател на временен Св. Синод и Екзархийски съвет бил избран най-старшият по епископско ръкоположение – епископ Иларион Ловчански, наричан от съвременниците си „дядо Лофчу“. Първият църковно-народен събор заседавал в Цариград от 23 февруари до 24 юли 1871 г., като негов председател отново бил епископ Иларион Ловчански. На проведения избор за екзарх на 12 февруари 1872 г. с един глас повече печели Иларион Ловчански. Под външен натиск обаче си подава оставката, като се мотивирал, че е стар и няма да може да се справи с тежките и отговорни задачи. На 3 юли 1872 г. е избран за първи и последен Кюстендилски митрополит.
Иларион спасява Кюстендил от кръвопролития на два пъти след Разловското въстание от 1876 г. и по време на руско-турската освободителна война. Участва в работата на Учредителното събрание в Търново като депутат и в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание като председател на местния комитет „Единство“.
Почива на 31 януари 1884 г. и е положен в притвора на катедралата „Успение Богородично“ в Кюстендил.
Д-р Йордан Минчев/ Община Елена
