В първата част на фоторепортажа за квартал Гарата маркирах няколко импозантни запуснати сгради по една от основните улици на квартала, свързваща го с Горна Оряховица. Транспортна болница, Филмова база, Интендантското, плюс места с история като музея на Хараламби Стоянов и дома на летеца Петър Бочев. И макар че съдбата им косвено е свързана с кризата в железницата, въпросните руини не са железничарски.
Във втората част на „Паметниците на разрухата” показваме обекти, повечето от които са собственост на някое от многобройните жп подразделения – роящи се или наново събиращи се в последните 30 години.
Тези дни се говори за ново окрупняване, но, дори и да се случи, то едва ли ще спаси квартал Гарата. Дано поне помогне на железницата, защото е очевидно, че няма спасение за архитектурното гробище по „Цар Освободител”, „Съединение” и свързващите ги улички с героични названия.
Само Национална компания Железопътна инфраструктура, която е собственик на някои от най-големите обекти на Гарата, има актуална информация за имотите си и от пресцентъра бяха достатъчно любезни да ни отговорят. Не че отговорът е обнадеждаващ, но поне е знак за някакво отношение. Нямаме изоставени сгради, имаме такива, които са отпаднали от необходимост. Но се грижим за обезопасяването им, твърдят от компанията. Колко са обезопасени е друг въпрос, но със сигурност табелите „Опасно, не влизай” са най-често срещаната украса на Гарата. Повече са от табелите с имената на улиците. И очевидно табелите се подновяват редовно, изглеждат доста свежо на фона на олющените фасади, върху които са сложени.
Започваме от най-големия зарязан строеж – облицован наполовина с мрамор мастодонт на пъпа на Гарата до 14-етажния билдинг на ЖП Управление.
„Сградата на снимките, които сте приложили, е Електронно изчислителен център (ЕИЦ) и се води в счетоводния баланс на УДВГД Горна Оряховица.
За шестетажната сградата има издадено разрешение за строеж №54 от 28.05.1987 г. Поради спряно финансиране и навлизане на нови технологии в областта на електрониката, в периода след 2000 г. строително-монтажните работи са преустановени с акт образец № 10. Сградата е завършена в груб строеж, т.е. изградени са покривът, външните стени и част от вътрешното разпределение. Същата е без изградена ВиК мрежа, външна и вътрешна ел. инсталация, врати, прозорци и вертикална планировка. Част от предвидените преградни стени с решетъчни и плътни единични тухли не са изградени. Сградата представлява масивна стоманобетонова конструкция, със стоманобетонови колони, греди и плочи.
Към настоящия момент сградата е напълно обезопасена, като от северната страна е направена предпазна ограда със стоманени колове и телена мрежа, а от западната и южна страна е изградена метална ограда. Направената предпазна ограда прави достъпа до нея за външни лица невъзможен”.
Това е дословно информацията от НКЖИ, като от пресцентъра допълват още, че при необходимост и при възможност сградата може да бъде довършена и използвана по предназначение. Което е доста химерично пожелание, при положение, че в днешните условия всички български железничари могат да се съберат в огромния комплекс, който стои зад облицованата с мраморни плочи фасада.
На 200-300 метра южно от недовършения изчислителен център е една не по-малко внушителна сграда. Сграда-символ и голяма болка за старите гараджии. Домът на културата на транспортния работник – за по-младите е дискотеката от тийнейджърските им години, за по-възрастните е театър, кино, читалище, най-богата библиотека след градската и т.н.
С културния живот на Гарата е приключено още когато гараджиите останали твърде малко, а сред тях още по-малко тези, които имат нужда от кино, театър и библиотека. След фрагментирането на жп структурите, сградата е предадена на Синдикалния дом на транспортния работник в София. Така, както горнооряховската Транспортна болница е част от Националната транспортна болница „Цар Борис III” и линее, така и Културният дом не вижда добро от софийската си шапка. Двете големи структури нямат никаква възможност да се грижат за сградния фонд в провинцията.
„Състоянието е ужасно. Покривът протече, книгите вероятно си гният там. Навремето не ни позволиха да ги вземем, но съм готов да започна постъпки да се спаси каквото е останало, поне от библиотеката. Ще настоявам да се направи нещо, за да остане поне част от духа на това културно средище”, обеща преди година ръководителят на Дома на транспортните работници в София Никола Петканин. Досега нищо не се е случило, сградата става все по-зле и нищо добро не я очаква.
Но пък е масивно строителство и ще се сгромолясва бавно и тягостно. Според някои сградата е пример за архитектурен модернизъм от времето около Втората световна война и вероятно неин архитект е Атанас Делибашев. Старите гараджии си спомнят, че строителството й започнало през 1938 г. и е открита на следващата година. Четвърт век по-късно е построен летен кинотеатър, а след още четвърт век започва упадъкът.
Сега до сградата има сметище. Което се оказва, че е малка спретната купчинка боклук в сравнение с истинските сметища, на които се натъквам, вървейки към Локомотивно депо.
По пътя до там се върви покрай поредица от неизползвани сгради - бившия Учебен център на НКЖИ, банята, старите ЖП столове, чак до голямата жилищна сграда на „Каймакчалан”, изгоряла преди повече от десетина години. И трите са на НКЖИ и компанията твърди, че е взела мерки за обезопасяването им.
„Сградата на учебния център е с масивна смесена конструкция. Покривът е покрит с керемиди. Стените са масивни. Подовете на някои помещения са с гредоред, а други със стоманобетонови плочи. До преди три години сградата се е използвала за учебен център на НКЖИ. Към момента учебният център е преместен във високата четиринадесететажна сграда на УДВГД Горна Оряховица. В момента сградата на учебния център е необитаема, но не е опасна. Сградите на жп стола, на ул. „Цар Освободител“ № 114, са в недобро състояние, но са обезопасени. В жилищната сграда на ул. „Каймакчалан“ № 1 НКЖИ има собственост 6 апартамента, останалите 12 са собственост на физически лица. Сградата е претърпяла пожар. Апартаментите, собственост на НКЖИ, са обезопасени”, обясняват от компанията.
Със сигурност табели с предупреждение, че е опасно и не трябва да се влиза има навсякъде. Както и навсякъде има следи не просто от влизане, а дори от продължително пребиваване – къде на клошари, на самонастанили се бездомници, или просто на хлапета, които няма къде другаде да се събират.
И навсякъде боклуци, натрупали се в малки и по-големи сметища. Това вече не е по вина на архитектурната разруха, но както отбелязах и миналия път – когато живееш сред руини, вероятно спираш да забелязваш „дреболии” като натрупани не където им е мястото отпадъци.
Всъщност най-тъжното в тази обиколка, поне за мен, не са рушащите се сгради на жп дружествата. Строени са в години, когато нуждите от персонал и подпомагащи обекти са били съвсем различни от днешните потребности. Дори железницата да излети из пепелта като Феникс, няма да има нужда от тези сгради. Може пък, като се замогнат разните жп дружества, да ги съборят и да разчистят. Нищо ценно няма да сме загубили. Болно е обаче, че умират десетки красиви стари къщи и дюкяни, чиито собственици отдавна са мъртви или напуснали квартала, а наследниците им или не могат да се погодят какво да правят с имотите си и как да ги поддържат, или пък нямат никакво отношение към тях. Точно по това си личи, че кварталът е обречен – няма ги хората, на които да им пука.
Елена ВЕЛКОВА
