Петър Лазаров и Гергана Рахнева са ново попълнение в общността на горнооряховските художници, но вече имат няколко изяви в Художествена галерия „Недялко Каранешев”. Двамата участваха в XXI пленер и изложбата „Живописатира 2022”, а няколко дни по-късно работи на Петър са показани в уникалната изложба на екслибриси „Божествена комедия”. Изложбата представя най-доброто от конкурс в Италия, посветен на 700 години от смъртта на Данте, в който Петър Лазаров има трета награда, а 7-годишният им син Виктор е с отличие за най-млад автор.
Нито Петър, нито Гергана са имали нещо общо с Горна Оряховица преди да си купят къща тук преди 3 години. И го правят по съвсем прагматични причини. Искали да живеят във Велико Търново, но осъзнали, че е по-евтино, а и ще им е по-спокойно и по-широко, ако си вземат имот в съседния град. И не съжаляват за избора си, още повече, че са живели в многомилионен град в Китай, където тукашните междуградски разстояния са нищо в сравнение с тамошните.
Така че за семейството няма проблем, че Гергана работи във Велико Търново, малкият Виктор учи в Лясковец, а в края на седмицата всички се изнасят към Стефан Стамболово, където пък са си устроили ателие във вече почти напълно обезлюдялото село. Там дори интернет трудно се хваща, но пък и това си има очарование.
В същото време двамата съвсем не са се откъснали от света, напротив. Всеки работи по своите неща и участва активно в творческия живот и то, както става ясно, не само в България, а дори повече по света.
Гергана е от Русе. Завършила е първо иконопис, а после магистратура по живопис във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и решила да остане в старата столица. Петър, който е график, пък е от Пловдив, живял в София, където го сварва началото на демокрацията. В началото на 90-те заминал за Холандия, където живял близо 20 години. Гласувах за Желю Желев и заминах. В България бях със синьото знаме по площадите, а след няколко години се оказах с червеното знаме на социалдемократите на митинг в Холандия. В началото си мислех, че е странно, но си дадох сметка, че е важно кой се грижи за твоите интереси и кой прави живота ти по-добър. Безсмислени са многословните политически спорове, които са далеч от реалния живот, смята Петър с опита, натрупан през годините.
В Холандия преподавал и работил много – правил екслибриси и малки графики. Спечелил два пъти стипендии от големи фондации, което му позволило да живее спокойно в Ниската земя и му дало време да твори.
Нидерландия допадала на Петър, защото държавата е спокойна и уредена, всичко е подредено и се живее лесно. Същата уреденост открил и в Китай. Работи с китайци още от времето на престоя си в Нидерландия. Едни от най-големите ценители на екслибрисите са в Китай и там има добър пазар на този тип творчество. Така че от 15 години Петър често пътува на изток, а в последните години цялото семейство живяло там. Дори Виктор – синът на Петър и Гергана, е роден в Китай. Направили го съзнателно с надеждата, че това ще помогне малкият да получи двойно гражданство. Но надеждата била напразна. Китайците смятат, че са си напълно достатъчно, няма нужда да приобщават и други към милиард и половина популация.
Петър и Гергана се срещнали преди 15 години на едно парти в Самоводене и от тогава са заедно, а преди 7 години се появил и Виктор. Китайският им период е любим и за двамата, въпреки че две години прекарали буквално като домашни затворници заради пандемията.
Представата на някои за Китай като за място, бълващо евтини и некачествени стоки е напълно погрешна. Всъщност китайците ценят много ръчния, занаятчийския труд и добре направените неща. Обичат качествените продукти, особено когато са ръчно пипнати, обяснява Петър. Затова в Китай ценят миниатюрите, които той прави и уважават знанията, които има. Българинът преподавал в една от деветте най-големи художествени академии в Китай и работите му се продавали много добре.
Въпреки културния шок, който преживява всеки европеец, заселващ се в Поднебесната империя, тримата се чувствали добре.
Всичко било много различно, но пък и интересно. Да научат китайски се оказало прекалено трудно заради огромната разлика във фонетиката и мелодиката на двата езика. Петър упорствал с аудио уроци, но стигнал само до няколко фрази, с които да се справя приемливо. С писмената система е по-лесно, но фонетично е ужас, смеят се Петър и Гергана. Надявали се Виктор да напредне, след като тръгне в детската градина, но тогава започнала пандемията и вместо китайски научил руски и английски, забавлявайки се с анимации вкъщи.
Пандемията сложила край на китайския период в живота им, поне засега. Те продължават да се надяват, че някога ще се върнат на изток. Но на този етап Китай се е затворил за чужденци и скоро едва ли ще се отвори. Петър и Гергана живели в Чончин (в Уикипедия ще го откриете и като Чунцин). И двете названия се различават от изговора на местните, но на български толкова може да се предаде - Chóngqìng е транскрипцията, ако това помага. Това е огромен мегаполис с над 32 милиона жители. Намира се в Съчуан, но е самостоятелна административна единица, подчинена директно на правителството. Между другото Чан Кайши прави града столица преди комунистите окончателно да завладеят страната. Там се говори форма на мандарин, която може да мине и за отделен език. Което съвсем не улеснява усвояването му.
Но проблем с общуването Петър и Гергана не са имали. Нито той в преподаването, нито тя в контактите си с колеги творци и галеристи. Дори по време на пандемията, в моментите на разхлабване, успяла да направи своя изложба в местна галерия.
Кризата с ковида ги изненадала в момент, в който имали билети за връщане в България. Успели да си дойдат едва миналия октомври. В Чончин, който е недалеч от Ухан (по китайското разбиране за близост) нямало масово разпространение на болестта, но това не попречило на властите да наложат тотален локдаун. От всяко семейство по един човек на три дни имал право да излиза и да пазарува. За Виктор това били две години почти пълен затвор. Гергана също останала вкъщи, за да учи с него, все пак му предстояло да тръгне на училище.
Тогава забелязала, че Виктор се справя добре с рисуването и естествено го поощрила. Малкият вече има няколко награди от участия в художествени конкурси, но най-важното, според майка му, е, че го прави с желание и това му доставя радост.
Виктор може би трябва да е най-доволен, че си е отново в България. Да си ученик тук определено е по-лесно, отколкото да учиш в Китай. И не само заради езика. Лазаров младши учи в НУ „Цани Гинчев”, където са 18 деца в клас, докато в Чончин паралелките са с поне 45 ученици. Там децата в училищна възраст имат свободно време колкото да ядат и да спят. През цялото останало време са заети с уроците, подготовката им или пък с допълнителни занимания. В Китай родителите не се оплакват, че уроците на децата са трудни. Няма призиви „Оставете го да си изживее детството”. Натоварването на учениците е жестоко, разказва Гергана. Избрали лясковското училище именно защото е малко и на децата се обръща повече внимание. Пък и Гергана познава част от екипа и смята, че работят много добре.
Това, което ми харесва в холандския начин на живот, го има и в Китай – подреденост, уважение, всичко е лесно за употреба. Китайците правят нещата така, че едва ли не да са вечни. Пътищата в Чончин се износват от милиони автомобили, но никъде няма да попаднете на дупки, няма да си трошите колата, няма да си късате нервите. Първо се строи както трябва, второ се поддържа така, че дори да не забележиш кога всъщност се правят ремонтите. И всичко е организирано като по часовник. Дори в пълен локдаун влаковете в метрото си вървят точно на 15 минути по разписание, нищо че пътуват шепа хора, казва Петър, за който ще е по-трудно да свикне с неуредиците в родината си.
Засега тримата се справят успешно с новия си живот. Петър има доста поръчки, а от 10 години работи по илюстрации на библиофилни издания на гръцки автор. Гергана работи в Регионалния исторически музей във Велико Търново като пом. реставратор на хартия. В момента Музеят подготвя голяма изложба за 150-та си годишнина и работата е много. Но това не пречи на рисуването. Тази година Гергана е участвала в биенале в Китай заедно с още един българин и с Марин Върбанов – човекът, основал текстилна специалност в Китай. Заедно с това подготвя изложба в частна галерия във Варна, която ще се открие на 18 юни. Виктор вече е ваканция, така че тримата ще прекарват повече време в ателието в Стефан Стамболово. А там е съвсем различно и като че ли времето е спряло.
Елена ВЕЛКОВА
