Събота, 11 Дек 2021
            
Горна Оряховица Светски

След 40 години трупане на опит Миро Ангелов превръща планинарството от хоби в професия

  11.09.2021 08:17
След 40 години трупане на опит Миро Ангелов превръща планинарството от хоби в професия

Първият му спомен за планината е на повече от 40 години. Сигурно е бил на 2-3, не е съвсем сигурен. Помни как техните го дърпали, влачили и в крайна сметка пренесли през едни преспи към някоя от хижите над Кръстец. После има няколко лета все с морски спомени, докато вече когато бил ученик, баща му решил, че стига толкова с морето, ще се ходи повече в планините. Първото си истинско планинарско постижение прави през лятото между 2 и 3 клас. Семейството тръгва на двуседмично екскурзионно летуване из Пирин, което включвало изкачване на Вихрен, минаване по Кончето и общо взето пълната програма в най-екстремната ни планина. Тогава Миро бил вече 9-годишен и сам си носел раницата, докато брат му нямал и 7, та отговарял само за топката.

"Планината е истина в милиони години живот. Независимо колко е високо, какви километри е изминал, какво може, човек вижда планината (истината) през тежестта на дома и дните. Планината не е скривалище, нито доказване за нещо повече от ежедневието. Тя не крие вратата към щастието. Няма да ти даде и ключа, с който да отключиш нечие сърце. Или своето сърце. Планината е неземна хубавица и се гримира (сняг, кал, вятър), за да се покаже на боговете. Планината няма име. Планината плаче с росата и се смее чрез дъжда. И по равно се радва на всяко живо, което гъдилка с присъствието егото й. И ни дава наградата - денят родил се от утробата й" - Миро Ангелов

 

Мирослав Ангелов се връща към тези първи спомени малко след като издържа успешно изпитите за планински водач, търсейки отговор на въпроса кога е заобичал планината.

Обиколките из планините се повтаряли година след година, като освен с родителите си, ходел и на екскурзионни от училище. Понякога му се събирал по цял месец с раница на гръб и в преходи. Миро е гараджия и основното си образование завършва в ОУ „Паисий Хилендарски”, което и досега той си нарича Академията. Имахме страхотни учители. Те искаха не само да ни дадат знания по техните предмети, но и да ни подготвят като хора. Сред тях имаше много планинари и те имат същата заслуга като нашите за моята любов към ходенето и върховете, споделя 46-годишният днес Мирослав Ангелов. Имал късмет да случи и на приятели, с които дълги години споделял страстта си и пребродил всички български планини.

Така че няма как да се каже кога точно е заобичал планините, но със сигурност това е споделена любов с повече от 40 години история. А преди година-две се случило така, че му се отдала възможност да направи хобито си професия. Почти случайно попаднал на информация, че Българо-германските центрове за професионално ориентиране, каквито има в няколко града в страната, предлагат и специалност „Планинско водене”. Веднага се записал и в продължение на повече от половин година се обучавал за водач. Курсът е с над 900 часа хорариум, разделен на няколко модула – водене, безопасност, бивакуване, забележителности и др. Всеки модул завършва с два изпита – теория и практика. Цялостният курс приключва отново с двоен държавен изпит – теоретичен и практически върху целия изучен материал. След успешното му завършване, Миро вече е квалифициран планински водач, като остава само да вземе и изпита за правоспособност, с който ще се впише в националния регистър.

Мечтата му е да води детски групи. Опитните колеги казват, че това е най-трудната, неблагодарна и неплатена част от работата, но аз искам точно това. Искам да покажа на децата един различен свят от компютърния, в който повечето живеят. Има момчета и момичета, които са вече тийнейджъри, но не са виждали нищо различно от своя град или село. На някои родителите не могат да си позволят семейно пътуване, на други може би не им е до пътешествия с деца. Днешните учители, за разлика от нашите, в по-голямата си част не искат да поемат отговорност и да заведат хлапетата някъде. А аз бих се нагърбил с това и смятам, че съм подготвен да дам нещо на децата, казва Мирослав.

Всъщност той има вече сериозен опит с деца, тъй като е работил няколко години в Училището в Русаля, което предлага едно по-различно обучение на деца от трудни семейства. Със своите хлапета е бил на скаутски лагер в Родопите, макар и не като водач тогава, а като възпитател. Вярва, че има знанията за децата и съответния подход, за да им помогне да видят света с други очи.

Силата ми е в това, че познавам и разбирам хората, а от друга страна – познавам местата. Мисля, че мога да преценя кой човек за кое място е и имам способността да ги свържа. Така планинарят преценява силните си страни.

Умението да опознава и разбира хората сигурно си е вродено, но при него е и дълго отработвано. На 21 години става вероятно най-младият помощник-следовател в България. Междувременно учи право задочно в Софийския университет. След реорганизацията на следствената служба през 2000 г. става дознател или разследващ полицай в системата на МВР. 11 години работата му е била свързана с опити да разгадае човека срещу него, да го „разглоби” и така да разбере мотивите му за действие. Научих много, но и много дадох. В един момент осъзнах, че връзката ни със системата е изчерпана. Погледнах се отстрани и си дадох сметка колко ме е променила тя – и физически, и духовно. И… напуснах, накратко обяснява ситуацията Миро.

Това станало през 2007 г. Малко след това с бившата си съпруга печелят зелена карта и заминават за Флорида, където всъщност стигнал до преосмислянето на досегашния си живот. Тогава започнал да пише. Натрупаното в него започнало да излиза под формата на кратки текстове, които първоначално само трупал, а доста по-късно се осмелил да мисли и за публикуване. Засега има издадена една книга и една е готова като събран материал, но чака по-сериозно редактиране.

След 2,5 години с доста връщания и отново заминавания, решил окончателно да се прибере в България. И не защото не му харесала Флорида, напротив – чувствал се ОК там, както всъщност и във всяка друга страна, в която е бил. Не съм чувствал носталгия, но моята сила е в общуването с хората. Реших, че колкото и добре да овладея чуждия език, няма да мога да мисля и да чувствам на него. Мястото, на което мога да дам нещо от себе си чрез моите способности, е тук. Искам да изразя себе си чрез професия, която ми е най-близка. Засега това е воденето в планината и писането. С писането още не ми се е получило съвсем, но един ден…, смее се Мирослав.

Сам казва за своите текстове, че не са от най-четаемите и трудно биха стигнали до масова публика. „Твоите неща са като гурме - ако бяха на френски, щяха да се харесат. Но в България няма кой да те издаде и кой да те чете”, му написал Захари Карабашлиев, когато го помолил за мнение.

На пръв поглед е странно, че не използва преживяното през годините на разследване за своите разкази. Полицейските истории със сигурност щяха да му донесат успех, но той предпочита да продължи да изучава и човърка в хората по съвсем различен начин. А всъщност голямата му страст е киното. Има самочувствие на познавач и разбирач и мечтае да пише за киното. Като част от един сценарен екип вече би бил склонен да работи и по криминални сюжети. Но засега това си остава мечта, докато планинското водене е съвсем реално постигната цел.

Това лято вече се пробвал в новата си роля. Единият път водил детска група из Родопите. Всеки ден правили малки турове и се получило много добре, хлапетата видели много неща за първи път. По-сериозен тест направил, превеждайки майка си от хижа Рай, с изкачване на връх Ботев до хижа „Плевен” и Априлци. Направили над 20 километра преход, но родителката му, която е на 67 години, го понесла съвсем добре. Това ми даде сигурност, че всеки, който е в прилична форма и има добър план за прехода, може да стигне до желаното място. Просто трябва да се преценят силите и да се разпредели натоварването, казва Мирослав.

Планината е добро място за спасение и бягство от страховете. Приемете го в който смисъл искате, може и като бягство от пандемията, казва още планинският водач. Неслучайно отново има завръщане към планинските преходи. През 80-те години имаше много хора в планините, имаше и много хижи, туристически дружества във всеки град, а и училищата също организираха много екскурзии. После, през 90-те, планините сякаш се изпразниха. Част от хижите бяха продадени, други занемарени. Вървели сме с часове без да кажем „добър ден” на някого. Но сега имаме Ренесанс, а от две години дори бум на планинските преходи. Срещам хора, които са били навсякъде по света, а сега откриват България. И то има какво да се открие – ние нямаме високи, тип алпийски, планини, но нашите предлагат огромно разнообразие на маршрути и гледки и всеки може да открие нещо за себе си, разказва горнооряховчанинът.

Иначе неговото последно планинско приключение било в Алпите – обиколка под Монблан, която преминава през три държави. Миро и приятелите му стигнали с кола до Италия и тръгнали от там по над 100-километровия си преход, продължил 8 дни. Нямали за цел да катерят върха или да правят някакви по-екстремални качвания. Целта били ходенето, гледките и общуването с различна култура. С раници на гръб всеки ден правели изкачвания и слизания с денивелация от около 1400 метра. Спели на палатки в обособените къмпинги (все пак дивото къмпингуване не е прието в Алпите). За банята на къмпинга в Шамони Миро казва, че е по-хубава от баните в повечето български хотели. В Алпите също е пренаселено и езерата също страдат от многото хора. Само че до алпийските езера няма павирани или бетонирани пътеки, нито се чуват ревовете на джипове и АТВ-та. Правилата се спазват – от ограничаването на движението до противоепидемичните мерки. Чистотата също не се коментира. Не видях никой да хвърля отпадъци, дори фасове. Всеки, докато е горе си ги събира и ги изхвърля, като слезе в селището. Слава богу и в нашите планини хората вече разбират, че каквото занесеш горе, после трябва да си го върнеш обратно. Няма кой да чисти след хилядите туристи. Това са го научили повечето планинари и в България, споделя Мирослав. (Все още не са го разбрали туристите, обсаждащи Камъка и Божур поляна, но това извън темата, а пък може един ден и това да стане).

Обиколката на Монблан ги дарила с прекрасни гледки и интересни срещи не само с хора. Между Швейцария и Франция им позирали муфлони, към Италия пък видели мармоти. Не видели шоколадите, които загъват, но пък навсякъде преживяли кротки кравички с напращели вимета, които, странно, но като че ли не наторявали ливадите. Или поне отпадният продукт от алпийската трева не се вижда и не се надушва, установили българите.

Реално едно преминаване по маршрута ми е достатъчно, за да опозная местата и възможностите, които дават. Бих могъл да заведа и група там. Това са скъпи държави и места, но има възможности и за доста икономични турове, особено, ако се избере нашия вариант с палатките. Но на този етап целите ми са по-близки. На час път сме от изключително интересни и красиви места в Централен Балкан. Искам първо тях да покажа на нашите деца, споделя Мирослав.

Елена ВЕЛКОВА

 


Ключови думи
Миро Ангелов планински водач
Последни
Седмицата
Анкета
Спазвате ли трите Д - дистанция, дезинфекция, дисциплина?

Резултати