Носителят на награда „Култура” на Община Велико Търново за 2021 г. проф. д.н. Иван Герасимов Станков е писател, литературен историк, преводач на съвременна румънска литература и професор по история на българската литература във ВТУ. Обект на литературоведските му изследвания са българските автори от Христо Ботев през творците от началото на ХХ век и следвоенните поколения до множество съвременни писатели. Автор е на книги за творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Борис Христов, Димитър Талев, Васил Попов. През 2017 г. публикува „Анчо Калоянов: Литературна анкета”. Многобройни са и неговите статии и рецензии, публикувани в специализирания печат.
Роден е на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология” през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра „Българска литература”. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Издал е 4 сборника с разкази - „Спомени за вода. DM" (2014), „Улици и кораби. GM” (2017), „Имена под снега А7” (2019) и „Вечерна сватба” (2021).
- Г-н Станков, словото Ви при получаването на награда „Култура” тази година трогна и развълнува дълбоко хиляди търновци, заради искреното Ви възхищение от старата столица. Наистина ли приемате Велико Търново като свой град и борят ли се в душата Ви Дунавът и Балканът?
– Велико Търново е мястото, където съм живял най-дълго, повече от 40 години. Но детството и юношеството ми са погребани другаде (всяка вечер погребваме току-що отминалия си ден). Дойдох в Търново от Русе, град по-голям и с европейска архитектура, която, както всяка друга архитектура, формира картината за свят на своите жители.
Когато пристигнах да уча в старата столица, попаднах не само на по-стара архитектура, но и на по-стари времена, които бяха живи по улиците и по местата, където се беше случвала реалната, видимата българска история. Поназнайвах доста нещица за нея, но не бях я усещал физически. Това е привилегия само за онези, които са родени и израснали тук – все пак детството е основният виновник за всичко онова, което сме като възрастни. За да усетиш Търново, ти трябват свежи, празни сетива на дете. Аз дойдох тук с пълни, изучени сетива и затова „моят град Търново“ е по-скоро рационална конструкция.
Така се случи, че живях все в периферията на града – Университета, Пишмана, Картала, Триъгълника – та все още, когато трябва да ходя до централната част, съобщавам, че „слизам до града“. На работа – в Университета, място също отделено от града на светогорския си хълм, осем години в чужбина, ограничен кръг от приятели, предимно университетски хора – не успях да се впиша в душата на града, все едно не се търсехме взаимно.
Когато Мирча Картареску, още по онова време голям европейски писател, преводач на чиито книги имам удоволствието да бъда, пристигна за първи път в България преди двайсетина години, го предупредих, че сега ще види един необясним град. И той наистина беше очарован от Търново. После бяхме в София, Пловдив, Бургас – градове, каквито беше виждал много по света.
Но град като Търново не беше виждал. Аз също. Затова съм радостен, че самият старопрестолен град ме припозна за свой с тази награда.
- Автор сте на литературоведски книги за големи български класици и съвременни поети и писатели, но в белетристиката се пробвате доста по-късно, както се оказа ударно и успешно. Време на съзряване ли беше тази дистанция в годините?
– Да, може да се каже. Дълги години стоях при чуждите книги – и на живи, но в повечето случаи на мъртви писатели. Но те бяха голяма школа. Още повече, че трябваше да разучавам до най-дребни детайли как пишат онези стари майстори, понеже минеш ли веднъж отвъд инфантилния въпрос какво е искал да каже писателят, неминуемо стигаш до сериозния въпрос как го е казал, стигаш до поетиката. Бях служебно принуден да разучавам занаята им.
Дълги години ми се струваше, че писането за майсторите задоволява напълно собствения ми словесен нагон, че написаното за другите ми създава достатъчно личен и различим профил сред занимаващите се с думи хора в българската наука и култура. Но наближих петдесетте и реших да седна и да опиша нещата от живота си, които заслужаваха да бъдат запомнени – нещо като мемоари. Но никакви мемоари не се получаваха. Получаваха се разкази. Както и в критическите ми книги, така и тук реалността ми се оказа недостатъчна, доизмислях си света и измислен ми се струваше по-хубав и по-интересен.
Прочетох няколко такива спомена на писателя Емил Андреев, мой стар приятел, той попита имам ли още, отвърнах му, че имам и той каза направо да издам книга, защото това са хубави разкази. Бил съм на около 55 години. Позамислих се дали не е малко късно, но после си казах какво толкова, и Умберто Еко е дебютирал на 57 г. в художествената литература. Пък и не беше много честно – да оценявам в статии и рецензии другите писатели, които са се съблекли и вече са на пистата, а аз да стоя сред публиката на стадиона и да следя с бинокъл за кусурите им. У нас поет, белетрист, критик и драматург толкова строго бяха разграничени в миналото, че почти никой не пристъпваше линията на жанра си. По света далеч не е така. Сега и у нас вече не е така и аз го оценявам като добро.
- В първите си два сборника с разкази „Спомени за вода” и „Улици и кораби”, дори в последната Ви книга – „Вечерна сватба”, се връщате в миналото. Как да го разбираме? Като увековечаване на спомените, катарзис или…?
– Да се отразява сегашността е доста рисковано начинание за художествената литература по две причини. Първата – сегашността като историческа наличност винаги остарява и за да остане книгата ти жива, трябва да си постигнал екстракта на собственото си време. Редки са подобни постижения. А има планини от забравени книги, които са били тясно свързани с прилежащата си действителност. Втората – за сегашността отговарят правите текстове – вестници, телевизии, радио, социални мрежи. Литературата трябва да се занимава не с нещата, които се променят в сегашността, а с онези, които времето не е успяло да промени.
Грешат онези, които твърдят, че в миналото всичко е сигурно и дори непроменливо. Нищо не е сигурно в миналото, защото всяка негова експозиция, всяко показване на миналото е вече интерпретация. Всяко показване съдържа гледна точка. Миналото в една художествена творба винаги показва сегашността, актуалността на писателската мисъл. В противен случай никой нямаше днес да посегне към „Антихрист“-а на Емилиян Станев.
- Как ще опишете детството си? И кои събития във Вашия живот Ви оформиха като личност и творец, пречупиха светогледа Ви?
– Като човек и в някакъв смисъл като българин ме оформиха две важни неща – първото, че се родих в село на брега на Дунава и второто – че израснах и живях в голям град, също на брега на Дунава. Така и аз, като огромна част от българите съм гражданин със селски корен, поданик на два различни модела на живеене, културно разполовен, „висящ“ между града и селото. Всяка моя година се състоеше от три учебни срока градско детство и три ваканционни месеца – селско. Такива разкрачвания често водят до културно разполовяване. Моят късмет бе, че и селото, и градът бяха на Дунава, и то на десния бряг. Дунава е голяма фигура в моя живот. Не знам доколко съм успял да го облека в достатъчно силни сюжети, но като се замисля – неволно съм се стремял да си направя малко литературна държава – една голяма река, и на нейния бряг – едно малко село и един красив град. В такава държава могат да заживеят всякакви твари.
- Кога прописахте?
– В малките класове, направо роман. В малка тетрадка по писане с начертани тесни и широки редове. Индиански роман, разбира се. Романът, естествено, бе написан доста преди това от Лизелоте Велскопф Хенрих и се казваше „Синовете на Великата мечка“, аз преразказвах една сутрин на индианците от Мечата орда на племето дакота, преди да излязат на лов за бизони. На третата страница романът спря, онези хора тръгнаха на лов и с това всичко свърши. Последваха много дълги години четене. До първата ми критическа книга за Асен Разцветников.
- В третия си сборник „Имена под снега. А7”, която беше оценена особено високо от читателите, рязко се обръщате към съвсем съвременната ни действителност и нейните „малки” герои. Какво Ви смущава или възмущава във времето, в което живеем?
– Тази книга получи националната награда за проза „Хеликон“, което е доста високо признание. Не мисля, че тя е по-сегашна от предишните книги от „трилогията“, защото и тук има много ретроспективни импланти. Още от първата книга децата на своите родители са вече по Италия и Испания. Но в третата наистина ходих при всички тях (описвал съм градове и места, където задължително съм ходил и живял поне една седмица) в Париж, Рим, Мюнхен, Виена, Братислава, Букурещ… да ги видя какво правят. Не правеха нищо особено. Носеха живота си в кошница, както и ние тук, някои изпитваха смъртна носталгия, други – никаква. И там нещата изглеждаха простички, а всъщност сложни да непонятност. Както тук, при нас. Човекът навсякъде чака сутрин за млякото и мъкне страха от смъртта като раница. Така бяхме научени от Борис Христов да мислим човека и той се оказа точно такъв. Зад всеки малък герой стои един голям, загадъчен и необясним човек. И затова ми се ще постоянно да шепна по улицата като Яворов: деца, боя се зарад вас.
- Имате ли Учител в писането? Кои са личностите, които са Ви повлияли в писателското поприще?
– От много хора съм се учил. Няма да е пресилено да кажа – от всички. Като се почне от библиотеката и се свърши до моите сегашни пишещи приятели в града, в страната и извън нея. Вие кого бихте ми препоръчали да изпусна: Чехов, Сервантес, Булгаков, Р. Музил, Т. Ман, В. Улф или Маркес? Васил Попов, Йордан Радичков? Анчо Калоянов, Емил Андреев, Сава Василев?... Дълго би било питането ми. Не мога да скрия, че и заниманията ми с преводите на книгите на Мирча Картареску промениха много неща у мен – ценностни системи, вкусове, фокусите за близко и за далечно гледане, границите на допустимото (напр. границата, отвъд която метафоризмът в прозата става натрапчив и изкуствен).
- Посланията в книгите Ви са ясни, написани на един изключително красив български език. Толкова ли е сложно да се пише просто?
– Да, простото писане е най-сложното нещо. Изобщо писането започва със задраскването. Най-талантливите задраскват излишните неща, преди да бъдат написани, но аз явно не съм от тях, защото задрасквам и редактирам много. Неприлично много.
- Вярвате ли още, че добрата литература може да ни направи по-добри хора?
– Въобще не съм сигурен, че литературата може да промени човека. Дори и само Библията да четеш (думата „библия“ означава „книга“). Та нали повечето от инквизиторите тъкмо това са правели, а сетне са слизали в подземията да мъчат еретиците или да ги хвърлят на кладата. Ако Библията с огромната си сила не може да промени човека радикално, то какво остава за литературата? Но това, което литературата би могла да направи, е да промени мислите, мечтите и желанията му. Ако една книга накара конкретния си читател макар временно, макар за малко да поиска да бъде по-добър – свършила си е работата! Самото понятие „добър човек“ включва автоматично, по презумпция, своето отрицание. Отляво ли ще застанем или отдясно – изборът е само наш и той винаги е конкретен. Литературата може да разкаже за нашия избор, но не може да го осъществи вместо нас.
Ана РАЙКОВСКА
