На днешния ден, 16 април, през 1904 г., е роден един от най-големите пейзажисти в българското изобразително изкуство - Стоян Василев. И това, че се появява на бял свят в Пазарджик, не е причина да не го смятаме и за наш, търновски художник. И да напомняме за него, поне покрай рождената му дата или тази на кончината му. Не само защото от 1935 до 1946 г. живее и твори във Велико Търново, и преподава в Държавната мъжка гимназия „Св. Кирил”, но е и безкрайно влюбен в неповторимата красота на царствения град. Тук той се и изгражда като художник. Характерен с търновските пейзажи, почти една трета от творчеството му е запечатала колорита на старата столица, а някои гледки ги е рисувал повече от 20 пъти – все от едно и също място. Най-често е рисувал романтичната ул. „Гурко”. Всичко това може да се види в пълна степен в ХГ „Станислав Доспевски” в родния му град, на която дарява 2735 творби и 148 албума с рисунки. Великотърновската ХГ „Борис Денев” също притежава 10 негови творби, главно от откупки по време на изложбите му в града. Негови картини има в почти всички български, а и в много чуждестранни галерии, както и в частни колекции, Те говорят за Стоян Василев пътешественика, защото той е обикалял и рисувал в цяла България, а освен това и в Париж, Будапеща, Венеция, Флоренция, Москва, Ленинград, Атина, Кайро, Александрия, Скопие…
Поради отдалечеността във времето, навярно малцина са онези великотърновци, които пазят лични спомени от Стоян Василев. В живота на един от местните ни художници обаче, Владимир Максименко, той оставя трайна следа. За съдбовната им среша ми припомни самият той, покрай желанието му да посветя материал за живописеца, дал толкова много на Велико Търново. При Стоян Василев, в Изложбената зала, тогава зад Паметника на обесените, го завежда съученикът му Пламен Кабакчиев. „Представи се, на масата имаше разхвърлян рисувателен кадастрон. Грабна един лист, нахвърли една скица на картона, извади една огромна дървена кутия с пастели и ме попита дали мога да го нарисувам. Той излезе да пие кафе отсреща, в „Родина”, където сега е ГУМ-а. Сядам, рисувам. След около час Стоян Василев идва, поглежда и: „Охооо, че аз няма на какво да те науча, ти даже и перспективата не си сбъркал”. След няколко дена дойде вкъщи да говори с нашите и държеше да замина с него в София. Не ме пуснаха. Баща ми искаше да ме прави военен или инженер – ей такива едни болни амбиции. Стоян Василев беше много огорчен, но ми пожела успех. Каза ми: „Запомни едно от мен. Аз мога да те напътствам, но художникът се ражда. В картината можеш да докараш формата, но е важна душата”. После Стоян Василев се прибира в София, за да подготвя изложбата си в Япония. След години Владимир Маскименко влиза в казармата, а след уволнението си разбира от приятели от Пазарджик за неговата кончина. Едва тогава и научава от майка си, че Стоян Василев искал да го осинови, за да наследи неговото творчество, ателие и апартамент. А причината да си търси подходящ наследник е, защото големият художник така и не създава семейство и свое потомство. Освен на пазарджишката галерия, той завещава картини и на тамошното читалище „Христо Ботев”, а личният си архив дава на ДА - Пазарджик.
Биографията на художника, която е достигнала до нас, разкрива един човек, посветен на учителската професия и с необикновена плодовитост на таланта му. Той е 13-тото от 14 деца. Увлича се от изобразителното изкуство и музиката, свири добре на няколко инструмента, а дори и измисля нов музикален инструмент. През 1927 г. завършва „Живопис” в Художествената академия при проф. Цено Тодоров. Две години по-късно получава свидетелство за учителска правоспособност от Министерството на народното просвещение. От 1928 до 1935 г. живее и работи в Пазарджик, от 1935 до 1946 учителства във Велико Търново. Членува в елитарното дружество „Дом за изкуство и просвета”, което е в основата на създадения Съюз на българските художници в старата столица.
През 1937 г. специализира 1 година в Германия за запознаване с новостите в обучението по предмета „Рисуване” в училищата. А от 1946 до 1977 г. живее и работи като учител в София. Пенсионира се като такъв през 1954 г., но със създаването на ВТУ през 1963 г., две години – до 1965 г., преподава във факултет „Изобразителни изкуства”.
За него и безспорния му талант говорят картините му и 32-те самостоятелни изложби във Велико Търново, София и още много градове в България, в Япония, Берлин – 1940 г., Франкфурт на Майн – 1941 г., Хамбург – 1942 г. Изложбата в Берлин дори е заснета на филм, а отзивите в немската преса са повече от ласкави. Част от тях цитира на страниците си и Общински вестник „Велико Търново” в бр. 12: „Художествената изложба на българския художникъ Стоянъ Василевъ въ Берлинъ се посреша с голям интересъ. Топлотата на боите го характеризиратъ като силенъ юженъ темпераментъ, който въ чудна игра отъ краски, ни предава импозантно построения върху варовни скали приказенъ градъ…”- „Дрездинеръ Нахритенъ”, 6 мартъ, 1949 г., Дрезденъ.
Членува в Дружеството за съвременно изкуство и СБХ. Носител е на орден „Кирил и Методий” II степен, сребърен Орден на труда и Почетен знак на Пазарджик. Умира на 23 март 1977 година.
Звездата на Стоян Василев изгрява в началото на 40-те години на XX век
По-точно, в софийската галерия „Аксаков”, известна по онова време като „Тръпковата”, в която Стоян Василев прави две самостоятелни изложби. И в която са излагали картините си и други търновски, или свързани със старата столица художници като Борис Денев и Недялко Каранешев. През 1939 г. той открива първата си самостоятелна изложба в галерията и от „провинциален” художник се превръща в желан гост на реномирани европейски салони. Откупка на негова картина прави княгиня Евдокия, после и самият цар Борис III. След този пробив Стоян Василев става не само моден художник, но и един от най-продаваните. Ето какво пише за него във в. „Слово” от 18.01.1939 г.: „…Също като в приказките, млад човек идва от провинцията в столицата почти непознат, без връзки, без покровители. Устройва първата си изложба и на другия ден става известен, ценен. Успехът му е голям, дори сензационен. Почти осемдесет на сто от картините се продават. Купуват ценители на изкуствата, купуват учреждения, купуват чужденци. А такова нещо рядко се отбелязва в нашата недоверчива Столица. Цялата изложба на Стоян Василев, който е учител в Търново е посветена на тоя наш исторически град…”. Година по-късно, през 1940 г., той открива още една изложба в тази галерия, в която излага „120 слънчеви картини от стария Царевград Търново” (цитат от отзив на Валентина Чимширова, внучка на Стоян Заимов). И така още в началото на творческия си път пейзажите на Стоян Василев омайват, а Търново става един от основните му мотиви.
А по повод негова ретроспективна изложба във Велико Търново, не кой да е, а проф. Васил Стоилов казва следното, запазено в архивите: „…Лирик – той тълкува формите по своему, далече от всекакви влияния, самобитен и свой. Наситени със светлина и топла багрова тъкан, пейзажите на този искрен художник въздействуват интимно, некак свенливо и сдържано, без излишен патос, спокойни и жизнени. Стоян Василев не обича странните състояния в природата, нито сложните композиционни решения: неговата палитра е сочна, слънчева, докато фактурата е наситена с пластична сила. Светлината къпе повече от търновските му улички…Но където и да обърне поглед, каквото и друго да предприеме, каквито и неподозирани красоти да открие другаде, колкото и да се стреми да се отдалечи от първата си любов – все Търново ще го държи властно и победно, докато не му даде всичко, що таи в себе си…”.
За жалост, сега този прекрасен художник е почти забравен във Велико Търново, за него малко знаят дори съвременните му колеги. Докато неговите картини, надживели времето, продължават да радват очите. И да се продават, все така успешно, по аукционите.
Ана Райковска
сн.: Архив на ХГ „Станислав Доспевски”
