Вторник, 28 Дек 2021
            
Велико Търново Светски

Преди да избере археологията, Иван Църов искал да стане разузнавач като Емил Боев от романите на Богомил Райнов

  28.03.2021 08:11
Преди да избере археологията, Иван Църов искал да стане разузнавач като Емил Боев от романите на Богомил Райнов

Археологът и вече 14 години директор на Регионалния исторически музей - Велико Търново д-р Иван Църов е една от най-разпознаваемите личности в съвременния живот на старата столица.

Роден е на 12 февруари 1957 г., зодия Водолей, в селото на поетите Добромирка. Както изтъква, без никаква негова намеса. Отраснал е в Павликени, завършил е СПУ „Бачо Киро”. От 1975 г. живее във Велико Търново и се смята за търновчанин. През 1981 г. завършва „История” с „Археология” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.  
От 1985 г. до 2005 г. участва в българо-британската археологическа експедиция, проучваща римския град Никополис ад Иструм край с. Никюп. Обект на научните му интереси са тракийската и римската култури по днешните български земи. Провеждал е археологически разкопки на 17 обекта. Автор е на монографиите „Траките край Атрюс”, в която са събрани 15-годишните му проучвания на тракийското погребение в с. Големаните и „Акведуктите по българските земи II–IV век” – сериозно изследване за водоснабдяването на римските градове. Отделно има около 80 научни публикации в български и чужди издания. Иван Църов е с научна степен „доктор” от 2013 г. Директор на РИМ - Велико Търново от 2007 г. Носител на наградата на  Министерството на културата „Златен век” през 2017 г.  
Д-р Иван Църов е един от тазгодишните носители на Наградата „Велико Търново”.

- Г-н Църов, историята и археологията ли Ви избраха или Вие тях?
- О, първо исках да отида в Школата в Симеоново. Като всеки хлапак едно време, четях книгите на Богомил Райнов за Емил Боев и много исках да приличам на него. Баща ми рече: „Не те съветвам, по-скоро стани като мене агроном”. Явих се аз на изпити, въпреки това, и изкарах почти отлични оценки по български и история. За политическия баща ми се намеси да не го издържа, за да не ме приемат. От годините си житейски опит той беше много по-прагматичен и ме познаваше по-добре, отколкото аз себе си. Отидох да служа в Школата в Плевен, с идеята да кандидатствам пак. Но като видях какво е военна служба под пагон, меракът ми мина. Тогава се насочих към историята, защото още от ученическите ми години ми беше интересна. В първи курс се отвори възможност да уча и „История на изкуството”, но трябваше да се връщам отначало, пък и бях нагазил в морето на любовта… Затова и си завърших „История”-та и не съжалявам. Напротив, по него време - 70-те години, имахме много качествени преподаватели, били такива още от царско време, от старата школа - като Борис Примов и Методи Петров. После Христо Коларов, Магда Христодулова. Тогава студентът беше достатъчно интелигентен, за да разбере кога един преподавател е „куха лейка” и кога качествен. Не мога да пропусна и Владимир Попов, който имаше страхотен лекционен похват. Когато говореше нещо важно, гласът му ставаше много тих и в залата не гъкваше никой, за да може да чуе и запише.
Като влязох в Университета, все още специалността „Археология” я нямаше, но от първи курс бях в кръжока на моя покоен и пръв учител Богдан Султов, от когото научих много неща и почти всяко лято бях с него на разкопки в Павликени. И ако бригадата ни беше един месец, аз оставах още един, защото ми беше много интересно.
Но, трудовата ми биография е доста пъстра. Преди казармата имам 2 месеца стаж като шофьор с „С” категория на камион в търновския „Булгарплод”. А преди Музея, в който постъпих на 1 септември 1982 г., 6 месеца бях в ТВУ в Керека. Не като възпитаник, ами като възпитател. Отпуснаха после 3 бройки за археолози и тогава започнах в Музея. Т. е. на 1 септември м. г. направих 38 години все в Историческия музей.
- Как така се случи, че съдбата Ви толкова години е тясно свързана с Никополис ад Иструм?
- Историята е следната. На 1 септември 1982 г. отивам рано сутринта при директора на Историческия музей Христо Нурков, който да ми каже какво ще върша. Имах два варианта – или Царевец, или Никополис. Естествено, след като 4 студентски години съм се занимавал с антична археология, веднага и без колебание избрах Никюп. Започнах като ръководител на сектор, с право на публикуване, с 20-тина човека от селото. На 15 септември ме пращат в Университета да взема бригада от 100 човека. Оказа се обаче, че голяма част от мъжката сила отишла на Килифаревския манастир, а за мен бяха останали около 80 жени и 10 мъже. Какво да правя, взех ги. От тогава при мен работят все красивите, пък работните ги оставям на колегите от другите сектори в Никополис. То, в римския град най-проучваната част е градският площад и улиците, които го ограждат. Когато се присъединиха и англичаните, тогава получих и планова задача, свързана с водоснабдяването на Никополис. Така започнах да задълбавам в тази тема. До ден-днешен чудесно работим в Никополис с колежката доц. Павлина Владкова.  
- Кое е първото Ви археологическо откритие?
- Случи се през 1978 г., на първата ми студентска археологическа бригада в Павликени, на Античния керамичен център. Беше някаква керамика, която не си я спомням точно, но два дни по-късно вдигахме някакъв паднал покрив. За късмет се оказа, че е затиснал много ценни неща. Тогава открих една статуетка, бронзова, висока около педя, на лар (домашно божество, закрилник на къщата). Това ме запали и една от първите ми публикации беше за бронзовата пластика в Търновския музей. Тогава музеят в Павликени не беше още самостоятелен.
През годините съм имал късмета да попадна на страхотни находки. Миналата година ми излезе мерителна маса с гладиаторски релеф. Нещо уникално, няма го другаде в римския свят. В дългата си, почти 40-годишна, кариера на археолог, съм откривал всякакви неща. Винаги ми е било най-интересно да се ровичкам в боклучните ями, които хората от онова време са оставили. Така преди 4 години в една такава яма в Никополис открих табуретка, която се оказа долната част от каменно кресло, поставяна в орхестрата за видните граждани. Най-вероятно, когато в Никополис театърът е престанал да съществува, са махнали това кресло и са запълнили една яма.  
- Обичате да пътешествате. Как гледате на чуждите места – с очите на турист или на археолог?
- Бил съм в Азия и Африка, естествено и в Европа. Многократно съм бил на Британските острови. Неизбежно е обаче, дори когато пътешествам като турист, професионалното изкривяване да ме влече към места, наситени с история и археология.

И то, които са ме вълнували още от ученическите години, примерно Египет. Или по-късно, когато се специализирах в римска градска археология, много са ми интересни древните градове в днешна Турция, както и старогръцките, разбира се. Търся си паралели, които да са ми полезни при работата ми в Никополис. Нели (съпругата на археолога – Нелина Църова) също е завършила „История” и затова заедно решаваме къде да ходим.
Освен това, в миналото много обичах да снимам, да хвана най-хубавия кадър, най-красивия пейзаж. Но от три години съм зарязал фотографията, за да си пълня очите, защото осъзнах, че докато съм се фокусирал върху един обект, изтървам всичко около него. Обичам да наблюдавам. Винаги съм харесвал звездното небе. Дори лятно време, когато съм бил по разкопки в Никополис, излизах извън селото, за да му се насладя. Знаейки моята слабост, на последната Коледа моите близки ми подариха телескоп, а на рождения ми ден и книги, за да знам как се работи с него. Така че, от това лято ставам и астроном, или астролог. Току-виж съм започнал и да ги тълкувам тези звезди.
- Ловната страст също Ви е изкушила…
- Аз съм ловец-еколог, ако въобще съществува нещо такова. Не само, че не убивам нищо, ами преча и на другите. Иначе, от 1984 г., след като баща ми се пресели в по-добрия свят, наследих от него членството в ловната дружинка в с. Красно Градище, община Сухиндол. Както и пушката му, която е произведена през 1961 г. и гърми безотказно. Преди 10-тина години с два заредени патрона повалих 2 прасета, а като заредих наново, гръмнах и трето. Това ми е най-голямото постижение, с тази стара пушка. И така 37 години хубав лов, до миналата година. През 2020 г. ловната ни дружинка нямаше убито нито едно диво прасе, само едно видяно. Какво да се прави, натръшка ги африканската чума и популацията се загуби.
- Директор сте на най-големият музей в България, с дълга история и знаменити предшественици на този пост. Тежи ли Ви това?
- Никога не ми е било амбиция да се сравнявам с предшественици. Да, имам амбицията Търновският музей да стане най-добрият сред сродните му. Защото през 2007 г., особено след голямата кражба предната година, Музеят нямаше грам авторитет, над 100-годишната му репутация беше съсипана. Навих се да кандидатствам за длъжността, защото след натрупания ми опит виждах къде са негативите в управлението на Музея. И ако искам нещо да променя – начинът е този. Което и се случи. С колегите, с които най-плътно сме работили и сме заедно, седнахме един ден и се разбрахме кой какво ще поеме. Първото нещо, с което се захванах, беше охраната. А второто – фондовете, защото тогава колекцията на Музея беше разделена на 15 фонда и с тях се занимаваха 13 фондовика, едва ли не – всеки уредник. Натоварих една от колежките да изучи перфектно нормативната уредба и само тя да се занимава с фонда, който стана един, другото всъщност са отделни колекции. В продължение на 4 години фондовата работа беше приоритет и вкарахме нещата в някакъв ред. Дори сега, колегите от страната признават, че ние сме водещият музей в това отношение и го казвам без грам притеснение. Наистина сме най-големият музей, защото стопанисваме 31 обекта с 61 сгради. Натоварени сме и с туристическа дейност. В хубавите времена туристите стигаха до 500 000. Само Рилският манастир има повече посетители, но той е действащ и повечето са поклонници.
- От административни задължения остава ли Ви време за наука?
- Почти не. Административната работа изяжда около 90% от работното ми време. Успявам да пусна някое научно съобщение. Не мога също така, за съжаление, да участвам в юбилейни сборници на колеги, които много уважавам. Когато правих книгата за акведуктите, работният ми ден започваше в 7 часа, за да мога до 9 часа нещо да свърша по нея, а вечер оставах понякога до полунощ. Тази монография ми костваше много усилия, които се отразиха негативно и на здравето ми в един момент. Така че, вече си туширах амбицията за кариерно развитие в научната сфера, защото залогът е здравето. Затова пък, създавам, като администратор, на колегите най-добрите условия за тяхното научно развитие. Може би на това се дължи големият научен потенциал на Музея. Имаме 1 професор, 4-ма доценти, 2-ма главни асистенти, 1 доктор на науките, 16 доктори и 2-ма докторанти в момента, които скоро и те ще станат доктори. Няма друг такъв музей в България. Когато приключа с разкопките, вероятно това ще е последният голям сектор, който ще проуча в Никополис ад Иструм, смятам да публикувам всичко.
- Със съпругата ви Нелина заемате важни отговорни постове във Велико Търново. Как се оправяте с домашните задължения?
- Много просто, тя командва вкъщи. А и сме женени 35 години и сме си напаснали характерите. Разбрахме се, че у дома никога няма да говорим за работа, защото ще се хванем за гушите и няма да можем да си пием заедно ракията. Не, че не се случва, но избягваме да го правим.

Нели е „полковникът” и както нареди, така правя. Пък и ако съм искал да бягам от отговорности, нямаше да се женя…
- За толкова години по разкопки, навярно покрай работата е имало и забавни случки. Ще ни разкажете ли някоя?
- Наистина са много, особено тези, свързани с младите хора, които през 80-те години бяха на бригада в Никополис. Сещам се за една. Имахме и международни бригади, изпратени от ЦК на Комсомола. При една такава, идва проверка, а другарките от ГДР се пекат през почивния ден дибидюс голички до националния ни флаг, който се вее гордо. Командирът и зам.-командирът ги няма, стана скандал… Хеле, потуши се в името на братската дружба.
А, да Ви кажа как почти станах търговец на жива плът. Имаше някакъв късен самолет, който кацаше в София около 9 часа вечерта. Пращаме два автобуса за бъдещите бригадири да ги вземат и те около два и половина през нощта пристигат в Никюп. Чакаме ги в кръчмата, а с нас и бъдещите им хазаи. Още като слязат от автобусите и всяка баба почва да ги дърпа, защото от кираджиите се печели по-лесно, отколкото от градината. То и затова в Никюп позанемариха производството на дини, с което бяха известни в миналото. Та, аз съм административен ръководител и се занимавам с настаняването и с още куп неща. Идват бригадирите и една жена настоява да й дам 5 студентки. Казвам й, че 5 са много, но тя си държи на своето: „Като дойдеш вкъщи и видиш, ще дадеш”. Отиваме до тях и жената ми показва каменен надпис, на старогръцки, излязъл при събаряне на зид. „Или надписа, или 5 студентки за квартирантки”. Веднага й ги дадох и взех ценната находка. Сега е в кабинета ми в администрацията на Музея.
Пък колко пъти сме си устройвали веселби в никюпската кръчма, която е една и за всичко… Веднъж бяхме вдигнали такава гюрултия с жива музика, че кметът, след като ни направи забележки, пък никой не го чу, дръпна шалтера и селото остана без ток. Кръчмарят обаче извади петромаксова лампа и шоуто продължи. Винаги сме се уважавали с хората от Никюп.
- Наградата „Велико Търново”, която получихте тази година, е голямо признание. С какво Ви задължава тя?


- Чакайте, тя нали е за минали заслуги… Сега сериозно. Вероятно да продължавам да работя по начин, както досега, защото вероятно той не е лош. Всъщност приемам тази награда за усилията ми да канализирам музейния екип, за да може институцията да продължава да печели авторитет. Благодаря много за номинацията на културно-просветното сдружение „Клуб Велико Търново” и специално на Иван Александров.  Разбира се и на тези, които гласуваха за мен.
Ана Райковска

 


Ключови думи
Иван Църов
Последни
Седмицата
Анкета
Спазвате ли трите Д - дистанция, дезинфекция, дисциплина?

Резултати