Как футболен клуб от малък град в дълбоката провинция стана деветкратен шампион на страната и тотален доминатор във футболното ни първенство. Проектът „Лудогорец” е уникален за България и тепърва ще се анализира. Но се оказва, че преди 20 години нещо подобно се е зародило във Велико Търново и само злощастни стечения на обстоятелствата са попречили идеята да се реализира, ако не с успехите на „Лудогорец”, то поне в мащаб, достоен за Първа лига.
Точно преди 20 години проектът „Ивайло 1997” рухва малко преди да надскочи областното ниво и да премине към националните успехи. Няколко години преди това обаче всички футболни хора в областта говорят за чудото, направено от един новопоявил се клуб, базиран в Килифарево, който прескача от дивизия в дивизия и си поставя за цел професионалния футбол.
Откъде тръгва всичко? Разказва човекът, с чиято лична драма приключва и проектът „Ивайло” – Ярослав Матоуш, който е основен двигател за разгръщането на едноименния отбор.
Идеята възниква в началото на 90-те години на миналия век, когато дузина приятели се срещали почти всеки ден, за да ритат зад Западната врата на стадион „Ивайло”. Не се отказвали от страстта си и през зимата, когато пък сборният им пункт била залата на Радиотехникума. Ентусиазмът им бил достатъчно напорист, за да се стигне и до решението да си направят отбор, който да се включи в най-низшата областна група. Решението било взето в култовата кръчма „Банята” на улица „Ниш”, която стопанисвал известният футболист на „Етър” и „Локомотив” (ГО) Христо Михайлов.
Така се родил ФК „Ивайло”, който през 1997 г. се включил в „Б” Областна група. Сред основателите, освен Матоуш, били Красимир Калчев, Манол и Вальо Бобеви, Стоян Колев – Хенито, близнаците Валентин и Атанас Димитрови, братът на Бончо Генчев – Кънчо, Веско Узунов, Йордан Грозданов, д-р Валентин Точков, който по-късно е и лекар на отбора. Все хора умели и на терена, и в бизнеса и професиите си.
Първата година събирали помежду си пари за таксите в първенството и ползвали базата на Старото военно училище. Единственият професионален футболист помежду им бил Ангел Червенков. По онова време Червеният тъкмо бил приключил с активната си кариера. Въпреки успехите си на терена с „Етър” и ЦСКА, той се намирал в сложен период в живота си и се препитавал като дистрибутор на дъвки, когато „Ивайло” реанимирал кариерата му. Червенков бил единственият, който получавал заплата в новия отбор. Другите ритали за собствена чест и удоволствие. Но в крайна сметка спечелили първото място в групата и промоция в „А” областна.
Тогава Ярослав Матоуш, който имал добре развиващ се бизнес във винопроизводството по това време, решил да поеме почти изцяло издръжката на клуба. Помагал му и приятел с мощна фирма във Варна. Амбициите били големи – до 5-6 години отборът да заиграе в професионалния футбол.
В елитната областна група новопрохождащият тим се сблъскал с горнооряховския „Локомотив”, който по това време се бил свлякъл почти до дъното. Дербито между двата отбора е първият мач от регионални групи, предаван пряко в радиоефира. В крайна сметка „железничарите” печелят първото място и се връщат във „В” групата. На следващата година обаче вече няма кой да спре „Ивайло” и отборът печели областната купа и право на баражи за „В” група. Тогава обаче животът обърнал гръб на Матоуш и бизнесът му пропаднал, а цялата история се отразила и на футболния отбор, който бил разформирован.
За три години обаче проектът „Ивайло” показал как се постигат резултати и как се печелят трофеи. И въпросът не бил само в парите, но и в организацията на работа в клуба. Как става това?
Започнали с уреждането на проблема с базата. Наели за 30 години стадиона и кортовете в Килифарево, където бил направен ремонт на пейките, съблекалните и тревното покритие на самото игрище. Били привлечени и няколко опитни футболисти. Сред новите попълнения били вече покойният шампион с „Етър” Цветомир Първанов, Тихомир Нейков – Бобито, Петьо Андреев, Пламен Александров – Бакеро, който бил препоръчан от треньора на „Академик” (Свищов) Георги Трендафилов. На полусезона привлекли и голмайстора Петър Рачев, който вероятно има най-много мачове и голове за отбори в областта, както и вратаря Митко Николов, който година по-късно пази на „Берое” в „А” група. Футболистите вече получавали възнаграждения, на заплата имало хора, които да се грижат за стадиона и базата. Отборът дори имал видеооператор – Димо Георгиев, който снимал всички мачове.
С помощта на моя добър приятел Димитър Николов, тогава журналист в „Дарик радио”, привлякохме за треньор легендата на „Локомотив” Ангел Минчев. Начело с него отборът тренираше наистина професионално и това веднага се отрази на играта, спомня си Матоуш. Чрез Георги Василев – Гочето, който по онова време е треньор на „Унион” (Берлин) осигуряват екипировка на отбора от немската фирма „Улшстортс”. На следващия сезон с помощта на друг приятел - Николай Рашков, идва нова екипировка за „Ивайло”. Този път е от фирмата „Диадора” и е копие на екипите, с които играе португалският „Боависта”.
С чешка фирма от пивоварния бранш се обмисля съвместен проект за електрическо осветление на стадиона в Килифарево. Чехите щели да финансират изграждането му, а срещу това работници на фирмата щели да почиват в България и да ползват спортната база.
Започва се изграждане и на детско-юношеска школа. С децата на клуба, за които има осигурена екипировка и обяд след всеки мач, работи Ивелин Младенов.
До реализация на големите планове така и не се стига. Но всичко, което се случва покрай ФК „Ивайло”, не остава незабелязано. Футболната общност говори за чудото от Килифарево и примерът на новосъздадения клуб се сочи на закъсалите по това време „големи” отбори в областта.
По онова време „Етър” е на път да изпадне от „А” група и емисари, сред които председателят на ЗС на БФС Георги Велинов и президентът на „виолетовите” Иван Ангелов, агитират Матоуш да се откаже от проекта си и да насочи средства и усилия към „болярите”. Той и приятелите му обаче били сигурни в успеха на своя нов проект. Пък и бил член на Управителния съвет на горнооряховския „Локомотив” по това време и в крайна сметка отказал на търновчани.
Бяхме подредили така нещата си, че отборът вървеше добре и всички бяхме вдъхновени. Много бързо се събра и голямо ядро от фенове. На мачовете в Килифарево идваха по 200-300 души, а за дербито с Поликраище в последната година публиката беше над 1000 човека, спомня си Матоуш. Конкуренцията с „Росица” – клубът на Поликраище, ръководен от тогавашния кмет Тодор Найденов, наистина била крайно оспорвана. Но решаващия мач, донесъл и право на баражи за „В” група, бил спечелен с разбиващото 7:2 от „Ивайло”.
Истински кървави обаче били мачовете в Раданово, на чийто стадион се вихрел свободният дух на Дивия запад. Местните мургави момчета ритали здраво – топката може и да мине между тях, но противников играч - никога. Първата година така оритали „ивайловци”, че мачът завършил наравно, въпреки очевидното преимущество на гостите откъм игрови възможности. Преди следващия мач Ярослав отишъл в селската кръчма и си поговорил с капитана. Поискал от него само да играят без грубости, нищо повече. И получил мъжка дума, че ще има честен мач. Цената била добра и за двете страни – две топки, каса бира и тенджера кебапчета. Това получили домакините от Раданово, които на другия ден позволили нормална игра и „Ивайло” спечелил с 4:1.
Ако не се беше случил обратът в моя живот, проектът „Ивайло” щеше да е още жив. Не казвам, че щяхме да сме шампиони, но със сигурност щяхме да играем в „А” група. Бяхме заложили такива основи, каквито по-късно реализираха в „Лудогорец”. Вярно, те с повече мащаб и средства, но принципите са същите, казва двигателят на проекта. Какво остава след проекта „Ивайло” 20 години по-късно? Добри спомени, здрави приятелства и ползите за здравето и характера, които ни е дал спортът, завършва Ярослав Матоуш.
Елена ВЕЛКОВА
