Георги Георгиев купи хоремага в Ново градище, за да го превърне в музей

Питат ме кое е най-ценното нещо в моята сбирка. Честно казано не знам, а и не ме интересува тази цена, за която ме питат. За мен зад всяка вещ и документ стои една човешка история. И това е истински ценното – съдбите, за които разказват тези отломки от миналото. Моята цел не е да събирам скъпи неща, а да показвам историята, за да не бъдат забравени хората, които са я създали, казва Георги Георгиев от Ново градище.

Запален по старите вещи от дете, той се превръща в страстен колекционер. Сбирката му, която започнала със стари оръжия, а от две-три години се разклонила и към соц. спомените, непрекъснато се увеличава. В един момент той решил да й намери подобаващо място. Та купил изоставената сграда, където имало кръчма и магазин навремето, за да представи там своята колекция. На този етап е готов първия етаж и там са събрани експонати от различни периоди. Георги се надява, че до месец ще приключи с ремонта и на втория етаж, за да може да раздели сбирката си и да я подреди хронологично.

ВСИЧКО ЗАПОЧНАЛО С ЕДНО НАВИТО СТАРО ЖЕЛЯЗО, НАМЕРЕНО НА ГАРА СТРАЖИЦА

Днес близките на Георги го подиграват, че е клошар, а самият той си казва, че сигурно колекционерството е болест. Ама то човек не може да избяга от съдбата си, смее се в същото време.

Георги е на 54 години, а всичко започнало, когато бил на 10. Двамата със сестра му си отивали на село и на гарата в Стражица, докато се мотаел около коловозите, хлапакът намерил някакво странно навито желязо. Въобще нямал представа какво, но някак му привлякло вниманието и го прибрал. Като си отишъл на село, го показал на дядо си и той решил, че това е картечна лента от немска MG. Показал го на съсед, той пък го направил на част от белгийска картечница. По онова време в селото имало много ветерани от войната. Започнала дискусия и в крайна сметка, се решило, че си е лента от MG. Цялата тази история обаче запалила 10-годишния любител на приключения, и той завинаги останал запален по военната история и старите оръжия.

И започнал да събира, а по онова време все още имало какво. Всеки фронтовак си бил донесъл нещо за спомен. По таваните имало и от предната война, а и още по-стари ножове, щикове, части от пушки и пищови. Георги още бил ученик, когато имал завидна колекция от стари оръжия.

КОГАТО ВСИЧКИ НАПИРАХА ЗА ЖИТЕЛСТВО В ГРАДА, АЗ ИЗБЯГАХ НА СЕЛО

Корените на Георги и по майчина, и по бащина линия са от Ново градище. Ученическите му години минали в Горна Оряховица, където работели родителите му. Завършил е Механотехникума, където за първи път показва и своята сбирка.

Вече било към края на обучението, когато учителката по български решила да направи изложба „Моето хоби”. По онова време младежите събирали картички, салфетки, календарчета и когато той казал, че събира стари оръжия, всички го погледнали невярващо. Но учителката се ентусиазирала, организирала група, която да пренесе колекцията му и така за първи път Георги показал пред хората своята страст. Впечатлена от запалеността му, учителката му по история пък му подарила дървената част от стар пищов. Тази антика още е в колекцията му.

Животът в града обаче не допадал на Георги. Всяка ваканция той прекарвал в Ново градище и все нещо го теглело към селото, дори и когато пораснал. Веднага след като се уволнил, решил да се върне на село и подал заявление за смяна на жителството си. Служителките в Общината в Горна Оряховица го гледали като рядко изкопаемо – хората се бият да стават граждани, а той – 20-годишен, иска да си ходи на село. Няколко пъти дори го питали да не се е объркал нещо. Но в крайна сметка Георги се върнал на село. Било две-три години преди демокрацията. В началото бил нередовен учител в местното училище. После дошло времето да се разгърне бизнес инициативата и първата му фирма тази година става на 30 години. Имал малко магазинче, заведение, но в крайна сметка се заел със земеделие и досега това е основното му занятие. В Ново градище се оженил, тук отгледал децата си. Единственото сигурно нещо в живота ми е, че тук ще почиват и костите ми. Защото аз не съм се върнал в Ново градище, аз никога не съм си тръгвал от тук, казва Георги.

И ХУБАВО, И ЛОШО – ВСИЧКО С ХОРА СТАВА

Имало моменти, когато съжалявал за решението си да се установи на село, но в крайна сметка пак си повтаря, че човек от съдбата си не може да избяга, а явно това е неговата съдба. Селото ни е прекрасно, само дето хора не останаха. Няма кой ковчега да изнесе от къщата на покойника. Няма кой и за работа да хванеш. А е било време, когато е било друго. Емлячните регистри показват, че към 1944-45 година селото е имало над 1200 жители. Сега сме 53. И една от причината да събирам всички тези неща е, че искам да запазя спомена за тези хора, разказва Георги.

В средата на 40-те години в Ново градище имало 7 кръчми. Най-оборотната била на дядо Дончо и баба Стефана. Години, след като се забравили старците, хората знаели коя е на Дончо Христов къщата. Но възрастните си отишли, децата им се разпилели. Къщата трябвало да се събори. Строителните работници, които знаели за страстта на Георги, го извикали да види дали няма да си хареса нещо. Той бил скептичен, защото къщата била отдавна изоставена и опразнена, но все пак отишъл и попаднал на неочаквана находка. Намерих документа, с който кръчмата е регистрирана и то не на дядо Дончо, а на името на баба Стефана. Това е разрешително за отваряне на пивница от 42 или 43-та година, да не сбъркам. Разбирате ли, къщата вече я няма, тези хора си отидоха още по-рано, но този лист хартия разказва за тях. И чрез него тяхната история ще се запази. Такива документи са безценни за мен, защото те спасяват хората от забравата. Това е моят стимул да събирам разни неща, които на други им се струват ненужни, обяснява Георги.

КРИЛ СИ КОЛЕКЦИЯТА В ЗЕМЯТА, А В КРАЙНА СМЕТКА Я РАЗДАЛ ПО МЕХАНИ И БИТОВИ КЪТОВЕ

В онези години колекционерството било на ръба на закона, а дори по-скоро отвъд него. Когато почнал да осъзнава, че може и да му приберат колекцията, че и да си има проблеми, Георги започнал да я крие. Изкопавал яма в двора, увивал пушките в найлон и така ги пазел. Но все му се щяло да ги извади и да ги покаже. Като войник служил като радист и затова после задължително го викали запас поне веднъж годишно. При едно учение в Ловеч се запознал с друг запасняк, който се оказал уредник на музей в Троян. Питал го няма ли начин да си узакони колекцията, а оня му казал да я маха и да не си търси беля – шефовете на милицията са най-големите колекционери. Междувременно дошла демокрацията. Станали много модерни механите и битовите кътове и той раздал голяма част от своята сбирка за украса на такива местенца. И повече от 20 години тази страст си тляла някъде дълбоко в него, за да избухне отново преди няколко години.

КЪЩА ЗА ГОСТИ ГО ВЪРНАЛА ОТНОВО КЪМ СЪБИРАЧЕСТВОТО

Преди 4 години направил къща за гости в Ново градище и понеже бил решил, че ще е издържана изцяло в ретро стил, извадил каквото е останало от старата му сбирка. Разтърсил се за стари снимки, извадил и останалите стари документи. Започнал да се оглежда за стари предмети.

Преди години някакви гърци минаха по нашия край и за жълти стотинки изкупиха всякакви предмети с етнографска стойност. За малко и баба ми щеше да си продаде хромела за 5 лева, но добре че разбрах и я спрях. Но много неща заминаха. Хората не ги ценяха тези работи. Добре че в моето семейство явно има уважение към историята и са запазили стари стинмки, документи и медали, казва Георги. Едно от скъпите за него неща в колекцията е личната бойна карта на дядо му от фронта. Това може да не е нещо особено, но за мен е начин да се докосна до дядо ми, казва колекционерът.

В крайна сметка, като се разтърсил, видял колко много неща е загубил и пропилял, но вместо да се откаже, се хванал сериозно да попълва колекцията.

Снимки, документи, ордени, медали, пушки, ножове, щикове, гилзи и въобще всичко свързано с военната история са му голямата слабост. Но не се отказва и от други неща. Има например голяма колекция от черковни календарчета. Най-старите са му от 1955 г, а от 1965 досега сбирката е пълна. Най-трудно му било да намери календарче от 1966 г., когато е роден. Те не са ми тръпка, но защо да не ги запазя. Ако намеря някой, който истински ги иска и ще ги пази, ще му ги дам, казва Георги.

Започнал да оформя сбирката си в къщата за гости, като използвал витрини, купени от съпругата на един покоен краевед от Стражица. Освен оръжията, подредил една витрина за лова (дядо му бил, а и той самият е ловец). Там има ловни билети от 30-те години и ловен календар от 1934 г.

Друга витрина е посветена на цар Борис III. Тази сбирка също има семеен характер, защото започва с една табличка с лика на царя, който стоял в шкафа на баба му и дядо му, където били кандилото и свещите навремето, а и една камичка на прадядо му. Това било нещо като семейният олтар, а Георги още се чуди каква е ролята на камичката. В тази витрина са намерили място и документи от царско време, като например една спестовна книжка, в която на всяка страница има по една мисъл за спестовността.

РЕТРО СОЦЪТ Е ОТНОВО НА МОДА

Преди 2-3 години му хрумнало да започне да събира и вече забравени предмети от соца. Не е минало много време от тогава, но на днешните младежи не можеш да им обясниш правилата, по които живеехме. А и всъщност тази част от сбирката най-много умилява хората от моето поколение, които се разчувстват като си спомнят детството и младите години, споделя Георги. В соц. сектора  има какво ли не – снимки и бюстове на де що вожд си помислиш – от Ленин, през Сталин, та до Андропов и Черненко. Най-симпатичната двойка обаче са две кукли, облечени с чавдарска и пионерска униформи. Наскоро те се сдобили и с автентични ленти „Отличник”, които раздаваха на по-ученолюбивите за манифестации. Дарила му ги една лекарка – снаха в селото, която си ги пази от своите ученически години.

Истинско удоволствие е да гледаш как хората се връщат към детството си. Виждайки някои неща в колекцията, си спомнят, че са имали подобни. Започват да си разказват истории и се потапят в младостта. Това е голяма радост и за мен, като видя, че моята сбирка докосва сърцата им, разказва Георгиев.

В колекцията има стари радиоапарати, пишещи машини, първите телевизори и много, много снимки и документи. Воинската част е внушителна с пушки, револвери, куршуми и саби от турско време.

За него особена стойност имат снимките с посвещения и предметите, които разказват лични истории. Има една книга-дневник от 1895 г., която води негов съселянин, упълномощен от Търновския владика да събира пожертвования за изграждането на храм „Св. Архангел Михаил” в Ново градище. Записите в книгата свидетелстват къде е бил човекът, кой  и колко пари му е дал. В крайна сметка храмът „Св. Архангел Михаил” го има и сега, а една стара тетрадка разказва колко много хора са участвали в съграждането му.

Има много документи за образованието – бележници, свидетелства, мастилници, перодръжки, един стар чин. Още не може да си прости, че навремето открил старата училищна книга, докато бил нередовен учител, но не я запазил. Училището било закрито, директорът, на който дал книгата починал, а тя изчезнала. А там било описано всичко – от първия училищен звънец в Ново градище до последния.

ХОРЕМАГЪТ СТАВА МУЗЕЙ

Много бързо сбирката се разраснала значително. Дори без да говорим за големите етнографски придобивки – плуг, рало, хромел, стан, паламарки и прочие. Така че миналата година, без много да се кани, Георги купува изоставена сграда на центъра на селото, която някога била кръчма и магазин. По план след края на ремонта на първия етаж ще е военната история, а на втория – соцът. Засега е готов само първият етаж и епохите са още смесени, но ремонтът напредва и догодина сбирката, както си я нарича Георги, ще може да се определи и като музей.

КАК СЕ ОЦЕНЯВА ОПЪЛЧЕНСКА КОТЕЛКА ОТ ШИПКА

Мен ме интересува човешката съдба и предметите като свидетелство за живота на хората, казва Георги. Каква е стойността на една прогнила котелка на опълченец, изровена на Шипка? Сама по себе си нищо не представлява, ако ние не влагаме в нея нашите емоции, нашите представи за Шипченската епопея. Харесва ми, когато намеря неща, които разказват истории. Ето, имам снимка от прадядо ми, пратена от фронта през 1917 г. На гърба има послание, част от което е „Цано, ареса ли ти портрета ми. Тука няма нищо за подарък и ти го пращам като армаган”. Прабаба ми всъщност се е казвала Султана, родът й е от Мала Азия. Викали са й Цана. От прадядото на жена ми също имаме такива фронтови снимки, които са интересни най-вече с надписите на гърба. От окопите войниците питат колко царевица са набрали, как е минал гроздоберът – неща, от които голямата история не се интересува.

Но такива неща са безценни, защото всяко разказва история. И то историята на една обикновена човешка съдба. Моята цел е да спася тези истории и да ги покажа на хората. Радвам се, когато идват и проявяват интерес непознати хора. Аз съм от тези колекционери, които искат да споделят, а не само да събират за себе си, казва Георги Георгиев.

Елена ВЕЛКОВА