Спортът свързва Снежана и Ценко преди повече от 36 години в семейство Гавазови и до голяма степен наученото в тренировките помага за хармоничното съвместно съжителство и досега. Миналата седмица двамата големи спортни идоли на Горна Оряховица от близкото минало празнуваха общ рожден ден. И само два дни по-късно дойде големият подарък – първият внук Цветозар. Зарадваха ги големият им син Мирослав, който също е тясно свързан със спорта, и половинката му Кристина. Внукът е кръстен на дядо си Ценко и нищо чудно да има ново поколение спортна гордост с марка Гавазови.
СЪБИРАТ СЕ В СПОРТНА ЗАЛА „НИКОЛА ПЕТРОВ”
Снежана е от Габрово, а Ценко от Калайджи, Златаришко. Иван Стойчев я привлича в местния акробатичен клуб. Той пък е изгряваща звезда на „Локо”. Двамата са настанени в хотелската част на спортна зала „Никола Петров”, където живеят спортисти, подсилващи горнооряховските отбори. Били съседи по стая, но заслугата да се съберат е на друга футболна легенда - Ангел Минчев. Той започнал да кани момичетата на гости и така малко по малко се оформила двойката. По-късно Ангел кумува на Снежа и Ценко, които на 10 юни 1984 г. стават семейство и окончателно пускат корени в Горна Оряховица.
С Ангел стояхме на един чин в Електротехникума. Заедно започнахме в мъжкия отбор на „Локомотив”. Заедно и напуснахме. Е, тогава се получи малко кофти, защото едно ни обещаваха, а друго стана. Но може и да е било за добро. Заедно после отидохме в Лясковец и отборът ни там взе, че почна да побеждава. Мен ме повикаха като помощник в „Локо” и така прескочих в кариерата на треньор, разказва Ценко. Но мисълта му е за приятелството, което се гради в спорта и остава за цял живот.
ЦЕНКО НА ДИЕТА, А СНЕЖАНА НА СТАДИОНА
Сватбата става, след като Снежана се отказва от активна кариера. Но година преди това двамата са гаджета и споделят всички мъки на големите спортисти. Снежана е носител на Световна купа и е в елита на акробатиката. Поддържа железен режим, а Ценко я окуражава и подкрепя в гладуването. Тя пък съответно е на стадиона, за да вика на мачове, въпреки че никак не си пада по футбола.
Това, че и двамата бяхме активни спортисти, ни помагаше да се разбираме и да оценяваме какви жертви правим за спорта си. Знаехме от какво се лишаваме и се подкрепяхме взаимно, разказва Снежана. Не че не сме спорили кой спорт е по-труден и кой е по-популярен. Но пък спортът повече ни е помагал, особено в онова време, когато спортистите бяха истински уважавани. Какво да крия, по-лесно се добирахме до стоките, които иначе се раздаваха под щанда, смее се шампионката по акробатика.
Спомням си един ден тренирахме в Правда, но нещо се случило с нашия автобус и не дойде да ни вземе. Изсипахме се целият отбор на спирката и ни спря някакъв автобус от междуселските линии. Качихме се, всички ни наобиколиха и искаха да си говорим, а шофьорът си заряза маршрута и ни закара до стадиона. Такова беше отношението към спортистите по онова време. Аз не си спомням да сме играли пред празен стадион, дори във „В” и особено в „Б” група. Затова сега ми е болно като видя по 200-300 човека на „Локомотив”, допълва Ценко.
И ДВАМАТА ЗАМЕНЯТ ЛИШЕНИЯТА НА СЪСТЕЗАТЕЛЯ С ПРИТЕСНЕНИЯТА НА ТРЕНЬОРА
Краят на активната спортна кариера и за двамата не е драма, защото остават в спорта като треньори. Снежана първа започва да се занимава с деца и да учи какво е да си от другата страна. По онова време акробатиката в Горна Оряховица още е в силата си и залата е пълна. Ценко преминал от другата страна на бариерата през 1991 г. като пом. треньор в „Локо”.
Като състезател разчиташ на себе си, а като треньор трябва да разчиташ на това, че някой друг ще пресъздаде твоите идеи. Притеснението е повече за треньорите. Но и двете неща си имат своите трудни и хубави моменти, казва Снежана.
Да си треньор е по-трудно. Като футболист мислиш как ти да се представиш добре. Като треньор мислиш как да накараш 11 на терена и още няколко в резерва, да играят както ти виждаш играта. Като треньор ми се наложи да започна в „А” група и на два пъти трябваше да доизкарвам първенствата, след като си тръгнаха старши треньорите. Стресът в такива ситуации е много голям. Като в този случай дори не коментирам игрите във футбола, които са извън терена, казва Ценко.
СПОРТЪТ УЧИ ДА СЕ СПРАВЯШ С ВСИЧКО
Спортът е първия потърпевш от икономическата криза в началото на 90-те години. Финансирането намалява и дори спира, голямата акробатична школа в Горна Оряховица се разпада. Снежана трябва да се раздели с треньорството. Доста години остава вкъщи с децата и когато тръгва да търси работа, се оказва, че е трудно. Първата й работа след майчинството била да прави вафли „Боровец”. Работеше се много, изкарваше се добре. Ни най-малко не се притеснявам от това, че съм правила вафли, лаконична е Снежана за този период от живота си. След това започва в „Амбарица” при братовчеда на мъжа си Ивелин Гавазов. Първо работи в мебелното производство на фирмата, после се издига до управленските нива. И досега е благодарна за всичко, което е научила през тези години.
За Ценко също идва момент, в който скъсва с футбола и треньорството. Той също има няколко години като управител на „Амбарица”.
СПОРТЪТ Е ВТОРАТА НИ ПРИРОДА
Само че природата си иска своето, а двамата са свързани със спорта и връзката явно няма късане. Преди известно време Йорданка Кочева кани Снежана да помага в „Джим денс” и тя приема. Двете са били съотборнички някога и ренесансът, който преживява в момента акробатиката в Горна Оряховица, дава шанс на Снежана отново да е в спорта. Занимава се с най-малките в клуба и е щастлива да види, че залата отново е пълна.
Ценко също не остава дълго далеч от футбола. Бончо Генчев го връща в Школата, когато поема ръководството на „Локомотив”. Само че във футбола нещата никога не вървят гладко дълго време. Отново започват спадове и възходи. В крайна сметка Ценко решава да приключи окончателно с треньорството. Започва работа в „Прити” и на пръв поглед е далеко от футбола. Но в един момент му предлагат отново да работи за клуба, но като член на Управителния съвет и той приема.
Той има две души и едната му е с „Локомотив”, смее се Снежана. Аз никога не съм бил от ЦСКА или „Левски”. Как да бъда, като поне десетина пъти съм играл срещу тях и съм искал да ги смачкам на терена. Знаете ли, че терасата ни гледа към стадиона и дори като паднат листата, виждам терена. Като бие „Локо” и като изляза на терасата ми е едно ведро и дишам с пълни гърди. Като падне, не искам дори да излизам на терасата. Имам чувството, че небето ме затиска и ми е тягостно, обяснява Ценко.
ЗА СПОРТИСТА ТРЯБВАТ УСЛОВИЯ, НО ТРЯБВА И ХАРАКТЕР
Някога нямахме специална зала. Тренирахме в залата на борците. За пари въобще не се е говорило. Славата и това, че ще ти дадат нещо изпод щанда, беше нашето заплащане. Но пък направихме големи неща и си мисля, че не е въпросът само в базата, казва Снежана.
Вярно е, че не е само в базата, но и без база не може. Особено в днешно време, контрира Ценко. Радвам се за новия стадион, но пък така ме е яд, че се погуби този хубав терен в Долна Оряховица. Беше станал прекрасен, а сега – грехота е, че се съсипа. Не може без база. Като работех със Сашо Ангелов, когато нямаше къде да тренираме през зимата, редовно отборът губеше точки през пролетта точно заради липсата на подготовка и паднала форма. За да излезе едно поколение от местната школа трябват условия и трябва търпение. Няма треньор, който да не иска да пуска местни момчета в игра. Но те трябва да се докажат. Проблемът е, че нашите юноши играят тука в региона, където нямат сериозни противници. И когато се изправят срещу момчета от школата на ЦСКА, „Левски”, „Лудогорец” – се притесняват и не могат да покажат себе си. Затова казвам, че трябва да имат добра база и да имат възможност да играят срещу най-добрите, обобщава Ценко.
НАКЪДЕ ОТИВА „ЛОКОМОТИВ”
Няма как да не стигнем в разговора и до злополучното Общо събрание на футболния клуб, на което Ценко стана и обяви, че се отказва да участва в Управителния съвет. Не съм обиден на феновете, може би само на един човек, който сякаш специално беше дошъл да провали събранието. Просто не ми харесва политизацията на футбола. Феновете са прави както казват, че ни трябват хора с лоби и пари. Еми, аз нямам нито едното, нито другото. Като могат, нека да ги намерят такива хора. Само че аз не виждам предложения, виждам само критики. А преди това Общо събрание нещата не бяха чак толкова трагични. Клубът се беше стабилизирал и трябваше да се даде време на отбора да израсне. Това не става за две седмици. Ние навремето играехме заедно по 5-6, че и повече години и така се получаваше отбор, каза Гавазов.
Ценко очаквал, че покрай кризата с коронавируса българските клубове ще заложат на своите школи и ще им дадат шанс да се проявят. Мисля, че трябваше да се освободят от скъпите футболисти и да заложат на своите, тъкмо да ги обиграят. А и така щяхме да видим коя школа как се развива. Но това не се получи, което не е добър знак за българския футбол. Може би школите наистина не работят добре. Няма дългосрочна стратегия за развитие и налагане на млади футболисти, размишлява Ценко.
СПОРТЪТ ЗАВИНАГИ
Спортът не е минало нито за Снежана, нито за Ценко. Всъщност и двете им момчета минават през футболните школи. Мирослав работи за „Локомотив”, тренира един от най-успешните набори, който взе да прави двуцифрени резултати срещу съперниците си. Пламен пък, който мина през школите на ЦСКА и „Лудогорец”, се отказа от футбола и прави кариера като готвач. Нито сме ги натискали, нито сме им забранявали. Те сами са избрали дали да се занимават, или не със спорт, казват Гавазови. Двамата обаче продължават да живеят със спорта.
Най-хубавият ми спомен ли? Титлите, разбира се, признанието и радостта на хората. Нямам лоши спомени. Знаете ли, още сънувам съчетания. И то ги сънувам като че съм на квадрата – със същия хъс, с всички детайли. В съня си съм такава, каквато съм била някога. Сега съм на 54 години, а в съня съм на 16 и когато се събудя, не искам сънят да свършва, споделя Снежана.
Разбира се, че спортът е завинаги. Уважението и обичта на хората как да ги забравя. С Ангел Минчев трябваше да ходим на бала си, а имахме мач в същия ден. След мача се изкъпахме на стадиона, бяхме си взели костюмите, облякохме ги, а нисата на клуба ни натовари и направихме една парадна обиколка из града, за да ни докара до спортната зала, където бяха баловете на всички от нашия випуск. Е това как да го забравиш. Как да не те радват приятелите, които са ти останали за цял живот. Или как да не си спомняш еуфорията след влизането на „Локомотив” в „А” група. Това е радост, която остава завинаги, добавя и Ценко.
