Кризата с COVID-19 все пак може и да помогне на българския туризъм, въпреки че щетите за всички от бранша на този етап са неоспорими. Пример как може да се открие доброто сред лошите неща дават една горнооряховчанка и нейни приятели, които последвали нови предизвикателства по българските пътища, след като не могат да пътуват свободно по света.
Калина Прокопиева води практики по йога във Велико Търново и Горна Оряховица, работи като икономист в Горнооряховската болница, запалена е по народните танци, а във всеки свободен момент ходи пеша. Не защото така е препоръчала председателката на Народното събрание, а защото обича предизвикателствата, които й предлагат планините или дестинации като Сантяго де Кампостела. Свещеният път Ел Камино е изминавала по няколко маршрута и тази година се готвила за нов. Кризата с коронавируса обаче осуетила тези планове, но пък така се отворила възможност да пробва новия тур „Странджа“, рекламиран като Българското Камино.
Началото е от кея на Тунджа край Елхово, а краят е при кея на Ахтопол до фара. Дължината на тура е 180 км. Между двата града се минава през общо 15 села, като по трасето са поредица от атрактивни обекти като Петрова нива например. Приема се, че нормалният график е пътят да се измине за около 10 дни. Групата на Калина, в която са хора от Горна Оряховица, Свищов, Лясковец и Перник, го изминава за 8 дни. Все пак трима от групата са минали няколко пъти оригиналното Камино, така че Странджанският тур не е проблем.
Трасето е лесно – почти равно с малка денивелация. Много е популярно за колоездачи, които се справят за 3-4 дни. Могат да го минат и деца, защото няма големи препятствия. Достъпно е целогодишно, тъй като в Странджа сняг пада рядко. Има си обаче и своите трудности, които всъщност идват от това, че е слабо разработено. Проблемът идва от това, че още няма изградена системата на Ел Камино, където и сам да тръгнеш, няма защо да се притесняваш, че ще попаднеш в беда. По нашия път и маркировката има нужда от подобрение, и уредеността откъм нощувки и снабдяване също.
Тур „Странджа“ всъщност е разработван от малко повече от година. В късното лято на 2018 г. го представя Сдружение „Зелена Странджа”, чиито активисти с помощта на местен клуб на „Зонта” правят маркировката. За сравнително краткия период от маркирането му пътят е доста добре посещаван, включително и от чужденци. Но трябва да се помогне, за да бъде наистина привлекателен за хората, които си падат по такива предизвикателства.
Изключително красиво е. Да не говорим колко са чисти въздухът, почвата, храната. Усещането за Камино е много силно, сякаш наистина си на свещения път. А и наистина са прави хората, които казват, че Странджа и Сакар са заредени с особена енергия. Това не е нещо, което да разбираш, това се усеща. Усещам го дори три дни след завръщането – все още съм отпочинала и спокойна. Има голям потенциал в този маршрут, но трябва и малко да му се помогне, споделя Калина Прокопиева.
Основният проблем всъщност е в това, че прекрасната Странджа е изоставен район. Има много следи от това как се опитваха навремето да привлекат млади специалисти в Странджа и Сакар, но хора вече почти няма.
Селата, през които минахме, са полуизоставени. Вървиш десетки километри, без да срещнеш жива душа, без нормални пътища. В деня с най-дълъг преход буквално скачахме от радост, след като видяхме електрически стълб и признаци на живот. За такива като нас, които сме избягали от компютрите и бюрата, пустошта е прекрасна. Но за местните хора едва ли е толкова добре. Затова много искам да помогна по някакъв начин да се популяризира този път. Като гледам, засега дърводобивът е най-успешният бизнес в Странджа. Но пък в същото време се опасявам, че с него е свързана голямата суша – дъжд не е падал от април и реките са сухи. Има някакво животновъдство, но нищо повече. Добре че са ловците, въпреки проблемите ни с тях, че да поддържат някакви пътища и къщи за гости. Ако туризмът се развие, може би ще има повече шансове за този прекрасен край и тези толкова добри хора, разказва Калина.
Когато тръгваш от място, което смяташ за малко забутано и дори изостанало, но те посрещнат като дошъл от голямата цивилизация, хем ти става хубаво, хем малко неудобно. Всъщност Търновският край се оказва доста познат на хората в Странджа. Дали заради Университета в Търново, дали заради гарата в Горна Оряховица, но нашият регион е познат и харесван. Някога, при масовото заселване на Странджа-Сакар, тук са живели и много млади специалисти от Търновско. Сега обаче в селцата са останали по няколко населени къщи. Тук-таме има и къщи за гости. Но няма нищо общо с уредеността на пътищата Камино. Ако се направи достатъчно реклама и се помогне на хората да разгърнат тази услуга, българският Камино ще помогне на местните жители така, както в Испания, Португалия и Франция, смята Калина, която е минавала и през трите държави по пътя към Сантяго де Кампостела.
Нашият път не е дълъг, но всъщност дори такива тренирани пешеходци като Калина не могат да правят големи преходи заради неуредеността с нощувките. В региона пък и няма пълно покритие на мобилните връзки. Така че, ако заседнеш някъде, нямаш гаранция, че можеш да поискаш помощ. Една вечер замръкнали в село, където нямало къде да преспят. Ударили го на молба пред кмета и той ги настанил в кметството. Добре че то е правено в по-добри времена, когато в селото имало много хора, та имало диван за всеки.
Кметовете в тези места са всичко, смее се Калина. Сутрин отварят магазина, който обичайно работи от 7 до 10, после кметуват. И междувременно се оправят с такива като нас и с разни други проблеми. Някога тук е било затворена гранична зона и хората още имат онези рефлекси да наблюдават новодошлите. Още в началото забелязахме, че полицаи ни следват доста отблизо. Оказа се, че местните предупреждават, когато из околността се движат непознати с раници на гърба. Някои сигурно са ни помислили и за бежанци. В крайна сметка се разбрахме с полицаите, че сме група туристи и ще вървим до морето. За много от местните не сме нещо ново, разказваха ни и за германци, и за англичани, загубили се по същите пътища като нас. Един младеж дълго ни разпитва защо го правим. Как така сме си взели отпуск, за да бием по 30 км на ден. Кога ще си починем. Май не разбра, че искаме да ни починат умовете, а не краката. Иначе, да, позагубихме се малко, но не беше нещо фатално, пак се засмива Калина.
Така всъщност й се случил първият страх, с който тръгнала – че ще загуби пътя. Вторият страх били кучетата, които придружават огромните стада в планината. И това й се случило и над час се дебнали с една овчарка, докато животното им позволи да се отдалечат от стадото. На всичко отгоре това станало вече почти на брега на морето. Тъкмо се похвалих на всички, че съм пристигнала и се уплаших, че ще ме разкъсат овчарските кучета, ако не се разберем, споделя пътешественичката.
Все пак всичко завършило благополучно. Калина е изключително доволна от това приключение именно заради неизвестността и различните емоции, които открива в едно съвсем непознато за нея място. Хората са изключителни, помагат си и на нас помагаха. Яйцата от щастливи кокошки наистина са друго нещо. Въздухът е уникален и след като се върнахме два дни ми трябваха да свикна с нашите миризми. Въобще беше предизвикателство, което ме зареди за дълго време и наистина ще съм щастлива, ако повече хора го открият за себе си, казва Калина Прокопиева.
