Стари книги заживяват нов живот в ръцете на 71-годишния Ваньо Младенов от Горна Оряховица. Ваньо е единственият в региона, който пази занаята книговезане така, както са го практикували майсторите преди десетилетия. Всъщност единици са тези, които изобщо се занимават с това. Не е доходоносно занимание, а иска отдаденост и много, много търпение, е обяснението на Ваньо.
За него книговезането е хоби, в годините назад обаче е било и препитание. След казармата Ваньо иска да се върне на работа в „Захарни заводи“, но не е приет по здравословни причини. Така в началото на януари 1972 г. се озовава в ТПК на инвалидите „Сотир Зринов“, която към онзи момент преживява най-силните си години. Тогава ТПКИ създава заетост на над 500 души с увреждания, има сериозен сграден фонд, включително цехове в Стражица и Златарица, дялове в почивна станция във Вонеща вода, автопарк от 11 автомобила...
Ваньо Младенов постъпва в книговезския отдел, който тогава се намира зад блока с безистена на ул. „Панайот Цвикев“. Започва с подреждането на архив, после продължава с усвояването на т. нар. твърда подвързия, за да стигне до подвързването на художествена литература, дипломни работи, до направата на албуми и тубуси за чертежи... Всъщност именно Ваньо е човекът, който „внедрява“ тубусите сред учениците в Електротехникума.
Книговезането усвоява от Васил Дюлгеров. Бай Васил бил трето поколение книговезец и показал на Ваньо техники, които иначе няма откъде да научи. Като шиенето през кола например.
Страниците в печатните произведения се отпечатват на лист, от който след сгъване се получава печатна кола. Обикновено печатната кола се състои от 16 страници, но в зависимост от изданието и неговия формат броят им би могъл да варира от 4 до 32. Та бай Васил научил Ваньо да шие през кола.
Ако се шие всяка кола, книгата става по-дебела от конците и неудобна за следващите операции, през които трябва да мине, уточнява Ваньо.
В книговезския отдел на ТПКИ „Сотир Зринов“ работят 8 човека, на които Ваньо показва тънкостите на занаята. Може да се каже, че аз съм ги обучил, скромно признава той.
През 1975 г. отделът се мести на втория етаж в супермаркета в кв. „Пролет“. Там разполагат също моделиерната на кооперацията, картонажния й отдел, фирмения магазин. Същевременно над 40 души работят надомно за ТПКИ. Имахме два големи ножа. Единият – руски, беше със 72-сантиметров резец, а чешкият – със 110-сантиметров, спомня си Ваньо.
В периода 1988-1989 г. майсторът още работи в Комсомолския отдел на ТПКИ – събира членския внос, организира тържества... На едно такова тържество, на 26 декември 1988 г., му казват, че ще го правят партиен член. Ваньо отказва. Което води до едно от големите му огорчения, свързани с книговезството.
След Нова година, на 2 януари 1989 г. в отдела докараха от онези големите жълти телефонни указатели, които по-възрастните сигурно си спомнят. Та с подвързването на тези указатели можеше да си осигуриш надника. За колегите ми имаше по 50 броя, за мен нито един. Дадоха ми едни книги с пожълтели страници. За целия месец изкарах 29 лв., а по онова време едната ми дъщеря беше студентка, другата ученичка, съпругата ми също нямаше работа, разказва Ваньо.
В същото положение семейството остава до 5 май 1989 г., когато един от братята на Ваньо му споменава, че във фима „Спектър“ в Стражица търсят пазач за заплата от 260 лв.
Не се замислих, веднага отидох. Запознах се с шефа на бетоновия възел на фирмата Йордан Петров, разговорихме се. Не усетих, че той всъщност ми прави интервю, спомня си Младенов. В края на разговора Петров му предлага работа не като пазач, а като ръководител на разтоварването. Така Ваньо отново рязко сменя попрището.
В Стражица работи до 1993 г., след което се връща в „Захарни заводи“, където изкарва 6 г. Докато не получава инфаркт.
Предложиха ми да остана да сгъвам кутийки. Отказах. Върнах се в „Сотир Зринов“. Сърцето ми се скъса от това, което заварих – не повече от 35 души, всичко разпродадено. През 2000 г. ме избраха в Управителния съвет на ТПКИ, връща се в спомените си Младенов.
Книговезските услуги обаче започнали да замират. Макар че бизнесменът Младен Николов предложил на Ваньо да работи за него, и там нещата не продължили дълго по същата причина. Въпреки замирането на занаята, през 2000 г. Ваньо поискал да купи руската гилотина, но ръководството на ТПКИ му отказало. Все пак успява да спаси машината, която получава вместо дивидентите и дяловия си капитал в кооперацията. Голямата му болка е, че не успява да спаси и чешкия нож. Не разбирам как може едно оръдие на труда да бъде предадено за скрап, това е кощунство, коментира Ваньо, за когото руският нож остава спомен от времената, в които се работеше истински.
Днес руската гилотина, за която Ваньо има всички нужни документи, е в гаража му и му помага да възроди поредната стара книга. През нея са минали всички томове със записките на Джакомо Казанова, забранената по времето на социализма сага „Мъртвите сибирски полета“, набрана на пишеща машина и още много заглавия от близкото и далечно минало. Една от гордостите на Ваньо е работата, която успява да свърши по Евангелие, издадено през 1912 г. То, заедно с още две евангелиета, са му дадени за подвързия от служещия в „Св. Василий“ в Лясковец прот. Никола Чочев.
Евангелието беше в плачевно състояние, самият отец се беше отчаял, че може да се спаси. Все пак решихме да опитаме – махнах кожената подвързия, почистих, разкъсах, после го събрах наново. Като го видя, отец Никола сметна, че му давам друга книга, не тази, която ми е донесъл, смее се Ваньо.
Не му е смешно обаче като гледа съвременните издания. Или му е смешно, но по друг начин.
Всеки гледа да пести от материали, никой вече не шие коли, само лепи. Навремето издателите са оставяли поне по два пръста свободно поле от всяка страна на текста на страницата, за да има мегдан да се изрязва при нужда от подвързване. Днес никой не мисли за тези неща, с професионално око поглежда на случайно показани му книги Ваньо Младенов.
Тъжно му е, че нито един от четиримата му внуци не проявява интерес към книговезането. Не им се сърди, разбира се, защото вижда, че са добри в това, с което се занимават. Все пак би бил щастлив, ако млади хора се захванат с възраждането на занаята. Трябва да го има, дори и само за да напомня за отминали времена, обобщава Ваньо Младенов.
Биляна МИЛЧЕВА
