Отиде си и Петко Николов…
Той не беше като другите. Той беше различен. Толкова скромен, истински, че ни се струваше от друг свят. Някои дори го гледаха с насмешка.
Не търсеше слава. Никога. Никога не постави условие, че децата ще играят, но трябва да им се заплати.
Други бяха неговите ценности. Затова последните си стотинки даваше за поздравителни картички. Получавахме ги за всеки празник, не ни забравяше.
Имаше и това достойнство – да бъде благодарен. И за малкото, което някой някога е сторил за децата му.
Днес, ако се разровите, все ще намерите някоя от тези картички, изписани на диагонал ситно, защото искаше да похвали своите танцьори, да изброи наградите им, да ги накара да се почувстват значими. Тази награда единствено искаше и за себе си.
Мислех си, че първата ни среща с Петко Николов е в един майски ден на хижа „Божур”, където заедно с баба Мика (Мария Радева от Горски горен Тръмбеш) имаха участие.
Спомням си го много по-рано – на една репетиция на състава при Механотехникума за празника на училището. Беше в стихията си – изискващ, потопил се в магията на танца…
Петко Николов пръв повярва, че Петропавловския събор на народното творчество може и си струва да бъде възстановен. Във възторг от изпълненията на децата от състава за изворни хора от горнооряховския край бяха светила като акад. Кауфман, проф. Тодор Джиджев, акад. Крум Георгиев, с които се видяха на честването на ФА „Сидер войвода”. Колко много му дължи този ансамбъл.
И като художествен ръководител, и като човек, който подготвяше кадрите му.
Години наред бяхме заедно на съборите в Рожен и Копривщица. До последно преди участие репетираше с децата до сцената, оправяше с бащинска загриженост китките, калпаците, поясите. И играеше заедно с децата. Така беше по всички читалищни сцени, защото без него и танцовият му състав празник не ставаше.
Така беше и с посрещането на Нова година на площад „Георги Измирлиев” – децата премръзнали, но щастливи сурвакаха за здраве и берекет и се хващаха на първото за годината хоро. Заедно. С него.
А лазарките му?! И красивите пролетни песни, които той бе издирил, записал и разучил с децата?!
Сърцето и душата си раздаваше за танцьорите, за певиците от НЧ „Просвета” в Горски горен Тръмбеш. А с какво умиление говореше за родното си село. За срещите си с Валя Балканска и Любка Рондова. Споменавам тях, защото Петко Николов си отиде от този свят в деня, в който преди години ни напусна и Любка Рондова – голям приятел на Горна Оряховица и голям талант.
На 8 март се чух с Валя Балканска – космическият глас на България. Поговорихме и й споменах, че един голям фолклорист и родолюбец е много болен. Тя пожела да му се обадя и да го поздравя от нейно име. Същото направи и Цвети Радева – водещата на предаването „Иман ли песните спиране”. Дано са успели да го зарадват.
Последната ни среща беше в болницата. Вече беше отпаднал и не можеше да говори. Но за няколко минути го видях пак същия, с ония огънчета в очите, когато му показах снимки от ходенията ни на събора в Копривщица. И тогава заговори за децата от танцовите състави. Държеше ръката ми и разказваше, разказваше … за съставите в Гимназията, в читалищата в Калтинец и Драганово, във Виноград, Камен, в Първо основно.
Години, години живот – живот мисия. Няма друг като Петко Николов отдаден на призванието си. Помня в най-трудните години, когато нямаше пари за нищо, най-малко за читалищата, той ходеше пеш до Драганово, за да репетира с децата. Нямаше пари за автобус, а то и автобуси много нямаше. Но вземаше касетофона с ролките и в тъмното, в студа, вървеше до селото и обратно, за да работи с децата. Това е Петко Николов.
Можел е да има друга съдба. Можел е да се посвети на балета. Хората, които го познаваха и обичаха, знаят, че е сторил правилният житейски и творчески избор – да се посвети на българския фолклор. На всичко свято българско. Да има до себе си една прекрасна съпруга и двама сина – никога няма да забравя оная ръченица, изпълнена от баща и син – този хъс, този огън, това горене!
Благодаря на съдбата, че ме срещна с теб, родолюбецо!
С искрено уважение и обич
Виолета Цанкова
