Йордановден и Ивановден отдавна са се превърнали в празници, свързани не толкова с някаква православна обредност, колкото доказващи мъжеството и юначеството на българина най-вече на отношение на носенето – на пиене и на студ. Допреди 60-70 години обаче Богоявление, река Йордан, Йоан Кръстител са имали по-друго значение в живота на вярващите. С тях е бил свързан един друг обичай – хаджилъкът или поклонението на Светите места.
Кога се ражда традицията за спасяване на кръста в българските реки не е много ясно. Но много преди това християни от цял Балкански полуостров са смятали за свой благочестив дълг да се потопят в реките на свещената река Йордан, където и Спасителят е приел своето кръщение. Пътуването до Светите места било трудно изпитание не само за вярата, но и за финансовите и физическите възможности на християните. Затова и завърналите си от Божия гроб били особено почитани и носели титлата хаджи с гордост, която се предавала от поколение на поколение чрез фамилията.
Днес повечето хора са чували за мюсюлманското поклонение в Мека – хадж, и знаят, че това е едно от основните задължения на правоверния. Е, същата дума използвали за своето поклоническо пътуване и християните от Балканския полуостров. Вероятно всеки има в своето обкръжение човек с Хаджи във фамилията – доказателство, че неговите предци са имали честта да се поклонят на Божи гроб в Йерусалим. В Горна Оряховица хаджии имало много – все пак селището било заможно и повече хора можели да си позволят хаджилък.
Но не било важно само да отидеш и да се върнеш като хаджия. Трябвало после да отстояваш тази своеобразна благородническа титла, разказва колекционерът Христо Димов – Лучето, в чиято архива има свидетелства и за горнооряховските хаджии.
Два особено ценни артефакта показва Лучето, разказвайки за хаджилъка. Овална иконка и малък кръст от материал, който изглежда като смола и дори кехлибар при осветяване със силна светлина. Изработката е много фина – от двете страни са изрязани различни библейски сцени, а при приближаване към светлина сякаш огън лумва от вътрешността на светините. Оказва се, че материалът е … камилско копито – само че специално обработено. Според Лучето кръстчето е на повече от 300 години и е донесено от някой от първите български хаджии.
Колекционерът вади от архива си и голяма снимка от 1938 г. На брега на река Йордан започва масова кръщавка. Край реката са се стекли десетки хора – поклонници от България. Сред тях има голяма група от Горна Оряховица и околните селища, показва Лучето. Вади и няколко снимки на горнооряховски хаджии. Ето – това е Хаджи Ставри Петков, снимал се е през 1942 г., когато вече е бил на 92 години. Има благородническа осанка и излъчва някаква особена сила.
Да, хаджия е вид титла във Възрожденска България, когато нямало как другояче издигналите се и замогнали се българи да докажат на света, че са също толкова способни като турците или русите например. Поклонението на Божи гроб било трудно и скъпо начинание, което отнемало месеци. Поклонниците се организирали по околии и еснафи. Понякога тръгвали цели фамилии. Натоварвали багажа на каруците и първата цел била да стигне до Русчук или Варна, където се качвали на кораб за Светите земи. Поклонението включвало кръщене в река Йордан и минаване по Пътя на страданието до самия Божи гроб. Там вече поклонниците получавали титлата хаджи. Връщали се по родните си места, натоварени с армагани – икони, кръстове, светена вода, вода от река Йордан, тамян, благовонни масла, миро и прочие.
Вестта, че се връщат хаджиите, се чувала отрано и горнооряховчани се стичали да посрещнат завръщащите се на днешно Честово. Има теория, че името на местността произлиза от думата чест, в смисъл на почитане, отдаване на почит. Там посрещали пътешествениците и ги придружавали с хоругви, икони и църковни песнопения до града. Преди да си влязат вкъщи, хаджиите измивали краката си, газили по Светената земя, и с тази вода поливали цветята и овошките.
Хаджиите обаче се стремели да заслужат това уважение и с благочестиви дела, разказва Христо Димов. Честта им се падала не само защото били ходили до Божи гроб. Това били хора заможни, просветени, които искали да оставят спомен след името си. От хаджилъка се връщали с дарове за църквата на своята махала – икони и разпятия от черешово дърво. Но не било само това. По традиция хаджиите са основни ктитори на храмовете и затова много от тях са погребани в църковните дворове. Хаджиите дарявали не само на църквите, но и на училищата, на бедните, въобще на всеки, който бил под тях в социалната стълбица. Повечето от чешмите в петте горнооряховски махали навремето са правени от хаджии. Най-известна била Хаджиставревата чешма, която се намирала до Стопанското училище, където е днешното Първо основно, обяснява Христо Димов.
Горнооряховските анали са съхранили спомени за много видни съграждани, добавили хаджи към името си. През 40-те години на миналия век поклоненията на Божи гроб секнали по разбираеми причини. След връщането на демокрацията и особено с масовизирането на туризма в последните десетина години, пътуването до Йерусалим отново е на мода. И сега е скъпо, но не е толкова трудно като преди 150-200 години. Само че пък сега законите не позволяват да се добавя хаджи към името само щото си се поклонил на Божи гроб. Но пък и днешните хаджии са други. Придобиването на титлата вече не върви със задължението да заслужиш признанието и с благочестиви дела.
Елена ВЕЛКОВА
