Йорданка Иванова е родом от Никюп, но се омъжва в Дичин, където преминава по-голямата част от живота й. Днес тя е на 74 години, но през 2015 г. се случило нещо, което променило изцяло ежедневието й. Тя започнала да пише поезия! От тогава до днес в тетрадката й са поместени над 300 стихотворения.
„Тук аз родих се и отраснах -
на воля с децата си играх.
Нямаше лаптопи, джиесем дори
кой да ни наблюдава и следи.“
Всичко започнало в един зимен ден, когато Йорданка Иванова вършела домакинска работа на двора. Тогава вдъхновението буквално я връхлетяло. Хванала химикал, взела лист хартия и сътворила първото си стихотворение, което било посветено на нейни близки приятелки. Именно с него се явила на Общинския преглед за художествено слово в Самоводене. Към днешна дата стихотворенията на Йорданка Иванова са близо 330.
„Днес Алековия Бай Ганьо“
свободно шества из Европа
Работната си сила той продава
и пет пари за нищичко не дава“
Тематиката, която вълнува Йорданка Иванова, е разнообразна. Твърди, че любимата й поезия е тази за деца. Тя обаче пише и стихотворения на историческа тематика. Има стихотворения за Царевград Търнов и славната династия Асеневци. Посвещава и стихове на големи български творци като Пеньо Пенев и Алеко Константинов. Именно това за Щастливеца е насочено към младите хора. Казва се „Келепир“ и ясно показва каква е съвременната ценностна система на българина и какви не трябва да бъдат подрастващите. Според Йорданка Иванова младите хора бягат в чужбина заради парите, а по думите й България запада с всеки изминал ден.
„На гости африканската чума и в България дойде
Кой ли ни я прати, защо и от къде?
Свинете са на отвъждане и те.
България е гробище и за своите свине.“
Иначе вдъхновението при Йорданка Иванова идва изневиделица. Понякога я провокира видяното от телевизора, а друг път ученически спомени. Твърди, че в Икономическия техникум, където е учила преди години, литературата не била от любимите й предмети. Но й било приятно в час, защото учителката била добра и се отнасяла с уважение към учениците. Затова Йорданка Иванова постепенно обикнала предмета. В пети курс дори написала две стихотворения, а страстта към поезията се събудила отново чак след 50 години.
„В настоящето съм аз родена
И глътка въздух от България и Рим поела
На четири километра от древен римски град,
И На 24 от Великотърнов град,
Намира се и моето родно селце.“
По професия Йорданка Иванова е счетоводител, била е и секретар на кметството в Дичин. От всичко обаче най-много й харесвало, когато работела като библиотекар в местното читалище. Обяснява си го с факта, че имала постоянен достъп до книгите и се запознавала със стотици герои отблизо. По това време е част и от етнографска група към читалището. Участвала във възстановки на обичаи, записвали автентични народни песни от селото. Особено много се натъжила, когато видяла изхвърлени десетки книги на сметището. Сред тях бил и знаменитият роман „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев.
„Но спи спокойно, Щастливецо Алеко!
Творчеството ти е земен дар за векове-
описан българския нрав тъй фино, леко
и буден дух що нас и днес зове“.
Според Йорданка Иванова младите хора са позабравили поезията, тъй като сега младежите получават всичко наготово от телефоните и компютрите. Правят всичко само с едно докосване. По думите й обаче мозъците трябва да се развиват с въображението и вдъхновението на книгите. Затова й Йорданка Стефанова мечтае да издаде написаните стихотворения. Тя е убедена, че нейната поезия може да помогне както на деца, така и на възрастни. Според нея хората трябва да се върнат към книгите, тъй като те обогатяват от всички посоки. Освен това написаното има и уникалното качество да връща човек в миналото, да му показва физически и духовни светове, споделя Йорданка Иванова.
Михаил МИХАЛЕВ
