76-годишният Марин Петков е един от последните мохикани на Горнооряховския мотоклуб – една от големите атракции в града до началото на 70-те години на миналия век. Близо 45 години вече той живее в Унгария, но при всяко идване в България не пропуска да потърси съхранени спомени за моторите и бързите скорости. При последното си посещение се срещнал случайно с Христо Димов – Лучето и се оказало, че големият колекционер пази в архивите си и много снимки на моторджиите. Разглеждайки снимките, двамата възкресяват спомени на повече от половин век.
Мотоклубът бил създаден към тогавашното ДОСО. Родната къща на Марин на „Бунар Хисар” 16 била току до сградата на организацията за съдействие на отбраната и той израснал в сервиза, където старите моторджии стягали машините си. Подкарал мотор съвсем малък, а когато на 16 години взел книжка, станал член на клуба и започнал да се състезава. Първо карал 125-кубиков мотор на клуба. Повечето били „Ифа” и „Ява”, имало обаче и други машини, а някои от членовете си имали собствени мотори. Първата по-голяма машина, която карал, била 250-кубиков „Балкан”. Дали му го за едно състезание във Велико Търново, в което участвал докато си бил дошъл в отпуска от казармата. Ходехме на състезания в цялата страна, а бягания се правеха и в Горна Оряховица на пистата над Градската градина, спомня си Марин. Бил активен състезател до 1970 г., когато счупил крак и спрял. Участвал е и в местното рали, което тръгвало от Гарата и стигало до Търново. Беше с „Трабант” и го караше на две колелета, допълва Лучето. Той също като малък се въртял покрай моторджиите и сега проследява историята им с фотосите, които е събрал.
Първите били бай Колю Бакърджията – син на известния горнооряховски фотограф Марин Бакърджиев, Панайот Панайотов, Симеон Цачев. След тях се присъединили Тодор Леонов Чохаджиев или Таховчето, както го знаели всички, Иван Свраката, който поддържал моторите, Лазар Колоса и Марин Петков. По-късно идва и Орлин Янакиев, който постига най-големи успехи. Неговият баща Петър Янакиев ремонтирал машините. Имало дори една жена – Таня Рускинята. Аз наследих нейните кожени дрехи, защото бях най-малък, смее се Марин Петков.
На всеки празник правеха шествие и шоу за публиката. Първите състезания бяха над Градската градина, дето е сега полигонът. От цяла България идваха да бягат за купата „Локомотив”. А първите курсове за управление на мотор се правеха на стадион „Юнак” до Електротехникума, разказва Лучето.
Цялата околия се събираше за тези състезания. Освен в мотокрос, някои се надбягваха и на писта за скорост, а играехме и мотобол – ходехме на летището край Поликраище, за да гоним топката с моторите, спомня си Марин. Голяма атракция бил съборът на Шипка. Там се събирали от цяла България, а и от чужбина и не само се състезавали, но и правели изкачване на всичките над 900 стъпала до паметника с моторите. Обикаляхме много – цяла България, а и в Европа, където ни позволяваха в източния блок, сме били на две колелета, разказва Марин.
На Марин викали Унгареца, защото като малък бил живял година – година и нещо в Унгария, където имал роднини градинари. След събитията от 1956 г. обаче ги върнали в България. През 1974 г. той решил, че пак ще замине и тръгнал сам с едно куфарче. Първата седмица спал по парковете, но попаднал на едно семейство с добро положение в тогавашната власт, което много му помогнало. Празнувайки Нова година, срещнал жена си. Било любов от пръв поглед и още на другия ден решили, че ще се оженят. Живели почти 30 години заедно, но съпругата му починала. Сега живее на 8 км от Будапеща и домът му е като късче от България. Има си битов кът, всякакви предмети напомнят за родината, а за празници вади и българското знаме. Жена си научил на български да чете и пише, децата също. Гледа българска телевизия, среща се с българи, които посещават Будапеща. Аз съм си българин и съм казал на сина ми, че като умра, искам да ме изгорят и да ми пръснат праха над Камъка, споделя Марин.
Двамата с Лучето продължават да разглеждат снимките и да откриват познати хора и да си спомнят разни случки. На Христо паметник трябва да му направят, дето е съхранил толкова неща за миналото на Горна Оряховица. Тези спомени трябва да се запазят и да не си отива с нас историята, на която сме били свидетели, казва Марин, вземайки за Унгария няколко снимки със старите моторджии.
Елена ВЕЛКОВА
