Общество

Първата приемна майка в Горнооряховско остана сама с три деца, две от които е осиновила

  12:49, 07 Dec 19
Първата приемна майка в Горнооряховско остана сама с три деца, две от които е осиновила

Какво е светът ти да се срине изведнъж ли? Събуждаш се един ден и така, както всичко ти е било наред, се оказва, че вече нищо не е същото. А най-страшното е, че светът на децата ти вече не е същият. Хайде, ние сме големи, зрели хора, животът ни е сервирал всичко, калил ни е донякъде. Но как да обясниш на едно дете, че татко му вече го няма?

Въпросите, които си задава вече четвърти месец Светла Гогева от Драганово, не чакат отговор. Просто защото отговор няма.

Светла и съпругът й Хуби са първите професионални приемни родители в община Горна Оряховица. Двамата са семейство, което в продължение на 10 г. опитва да има биологично дете. Нещата обаче така и не се получават, макар че медицинска пречка няма. Изследвания, процедури – през всичко минава двойката, но Светла не зачева. Тя и Хуби обаче не са готови да се откажат от мечтата си за дете.

Горе-долу по това време – през 2010 - 2011 г., и двамата остават без работа. При едно от посещенията си в Бюрото по труда, за да се подпишат, служителката ги пита знаят ли нещо за приемната грижа.

Към онзи момент знаех само, че родителите на убитите сестри Белнейски са станали приемни родители. И толкова. Изобщо не бяхме наясно. Оказа се, че това е най-смисленото решение, което сме взимали като семейство, споделя Светла Гогева.

С Хуби отиват на среща в Областния център за приемна грижа във Велико Търново. Срещат се с Даниела Тасева, която първа им обяснява подробностите. А първия въпрос, който семейство Гогеви задава, е могат ли да си осиновят дете.

Все не отговаряхме на изискванията. Затова остана вариантът приемен родител. Още същия ден започнахме да подготвяме документите. През следващите 9-10 месеца извървяхме целия път – обучение, минаване през комисии, които да ни одобрят, всичко..., обяснява Светла.

И така до ноември 2010 г., когато за пръв път срещат Ивана. Тогава детето е на 4 г., има смела опашка тип кукуригу и неистова нужда да бъде обичано. В мига, в който вижда Хуби, Ивана се намества в скута му и не мръдва оттам. Така – неотделна от татко си, Ивана е през следващите няколко години. Докато животът й зашлевява поредния шамар.

Макар че беше само на 4, Ивана беше като войник. Става, изпъва си леглото, сгъва си дрехите...  Когато я гъделичкахме, не знаеше как да реагира. Не знаеше как да отвърне на ласката ми. Малко след като дойде при нас, отидохме на разходка в Горна Оряховица. Беше пролетта, вече бяха изкарали будките за сладолед. Попита ме какво е това. Разплаках се, когато видях, че тя не знае как се яде сладолед, спомня си Светла.

3-4 месеца по-късно в живота на Светла, Хуби и Ивана влиза Александър. Тогава той е на година и половина и е изведен от биологичното му семейство заради невъзможността то да полага адекватни грижи за детето. В момента, в който родителите му дават съгласие да бъде осиновен, Светла и Хуби са категорични – най-нормалното е точно те да го осиновят. Както впрочем вече са направили и с Ивана – тя вече е тяхна дъщеря не само в сърцата им, но и пред закона.

Познати са ми казвали, че съм луда. Хората едно не се престрашавали да осиновят, ние – две. Знаели ли сме какви гени носят тия деца, какво ще излезе от тях? Друга пък ми каза, че сме го направили за пари. На първите даже не си направих труда да отговарям, на тази с парите й предложих да опита – да види, че приемната грижа изобщо не е начин за изкарване на лесни пари. Това не ти е магазин – да врътнеш ключа в 8 сутринта и да хлопнеш кепенците вечер. Приемното родителство е отговорност, която първо трябва да приемеш емоционално, след това да бъдеш подготвен за всичко, с което се нагърбваш, и до днес смята Светла.

А житейските тестове пред нея и Хуби никак не са малко. Ивана се ражда с невус на лявата ръка. Някои определят невуса като доброкачествено туморно образувание, други го наричат козметичен дефект. Каквото и да е най-правилното определение обаче, невусът е истинско изпитание и за детето, и за близките му.

През последните 5 г. Ивана постоянно е по болници. В софийската „Софиямед“ среща проф. Бимер от клиника за пластична хирургия в Мюнхен. За професора случаят на Ивана е професионално предизвикателство и той кани момичето и майка й в Германия, на негови разноски, където да продължи лечението. С тях пътува и доц. Маргарита Кътева, която всъщност насочва Гогеви към проф. Бимер.

В Мюнхен невусът е отстранен, но нещата не свършват дотук. Следват ежеседмични пътувания до София за превръзки, наблюдение. Налага се и лазерна терапия, защото някои ранички по ръката на Ивана не се затварят.

Първия ден операцията в Мюнхен продължи 7 часа, на втория тя бе в операционната близо 6 ч. Като се върнахме ни насочиха към д-р Людмил Пеев, който тогава бе в клиниката "Skin Systems" в Доганово. Доколкото знам, към днешна дата той е във „Вита“ в София и прави постъпки да се осигури нужната техника за случаи като нашия. Дано да успее, за да можем и ние да завършим лечението на детето си, казва Светла.

И отново връща разговора към ролята на Хуби в семейната история.

Той нито веднъж не ме упрекна, че съм причината да нямаме биологично дете. Също като мен веднага прие Ивана и Александър като наши. Учители са ми казвали, че такъв баща не са срещали скоро – другите татковци, като отиват да прибират децата си, звънят по мобилния и ги карат да слизат. Хуби ги водеше до стълбището, чакаше да види, че влизат. На прибиране пак така – взима ги от самата сграда... Научи Ивана на много. Тя по-добре от мен знае какво има в гаража и кой инструмент за какво служи. Александър пък водеше постоянно по концерти. Не сме пропускали празници на Горна Оряховица. Сашко е голям почитател на Веселин Маринов и с Хуби не изпускаха възможност да го видят отново и отново. Никога не съм мислила, че тези наши семейни традиции ще прекъснат толкова скоро и толкова рязко, откровена е Светла.

А скоро и рязко настъпва на 30 август, когато Хуби умира внезапно. За Светла остава абсурдният избор да честити имения ден на Александър или да му каже, че татко му вече го няма.

Как се казва такова нещо на дете, което вече веднъж е било лишено от топлота? Ивана разбра за случилото се от баща ми, но на Сашко трябваше аз да кажа. И сега, и сега като идем на гробищата те не искат да си тръгваме. Сашко не спира на плаче. Мамо, не може ли да си го изровим и да си го приберем вкъщи? Мамо, защо не го погребахме в градината, да е по-близо до нас? Мамо, ще се върне ли? Такива неща ме питат децата. Как се отговаря на такива въпроси, казва Светла, която сама на себе си не успява да отговори какво се случи с живота им.

Знае обаче, че няма право да бъде слаба. Позволява си го само когато е насаме с приятелката си Атанаска Енева, която е преживяла всички решения заедно със Светла и Хуби. Нещо повече – самата Атанаска е на път да стане приемен родител.

Светла се справя. Трудно й е само да отдели средства за ремонт на къщата. Особено на банята. Децата растат и имат нужда от повече лично пространство. Знам, че е силна жена. С Хуби станаха приемни родители и на Ванко (променихме името на детето заради тайната на осиновяването и неписаните морални правила – б. а.).Той е почти на 3 г., нуждае се от специални грижи. Светла не се отказва, никога не би се отказала от децата си. Каквото и да й поднесе съдбата. Ивана е импулсивна, мъжко момиче, раздава се много. Сашко е тихичък, скромен, любвеобвилен. Пее. Двамата с кака си тренират плуване. Наистина не разбирам защо съдбата реши да разруши всичко, пита се и Атанаска.

Биляна МИЛЧЕВА


Ключови думи
Хуби Светла приемна майка Драганово