В Бесарабия я знаят като Ганна Стоянова Пенева, но търновката си сменила имената на Бесарабска-Таврийска като отишла за почти постоянно в Одеса, Украйна през 1990 г. Преди това все нещо я теглило в онези земи и даже отначало не можела да разбере какво е това и защо. Неведнъж посещавала украинската столица и се връщала. Разбрала, че там има българи, но в България не се знаело много за преселниците. А да помага на бесарабските българи, да ги опознава и да разказва за тях във филми и радиопредавания се оказало нейна съдба. Не обича да споделя подробности от личния си живот, защото за нея е по-важно какво е свършила за тях почти три десетилетия.
Завършила е Руска филология във Великотърновския университет, а после учила пеене, режисура и дирижиране в София. Като певица била част от оперетата на МДТ „Константин Кисимов” през 80-те години. Уредила гостуване на театъра в Одеса, после тамошния театър върнал визитата, когато тя в себе си решила, че не може повече да остане и трябва да заживее в украинската столица. Нейна приятелка рускиня й казала, че в Одеската областна държавна телерадиокомпания се открива редакция на български език. Била болна от бронхопневмония, но рискувала и заминала. Главният редактор веднага я назначил за редактор. Върнала се в Търново, взела си куфарите и обратно. А бронхопневмонията като по чудо изчезнала. И за всичките си 30 години в Украйна тя не боледувала нито веднъж. „По това време откриха българска и гагаузка редакция. Работих и в радиото, и в телевизията, защото нямаше много кадри на български език. По две половинчасови телевизионни предавания на седмица и две със същата продължителност в радиото, това е нещо страшно много. Аз не бях обикновен журналист, като да отидеш и да снимаш за новините. Предаванията ми бяха всъщност филми, затова ми казваха, че гледат моите предавания – и руснаци, и българи, и украинци”, връща се в началото на журналистическия си път Ганна. А за журналист не е учила, просто даденост.
„Почетен гражданин” е на две села в Бесарабия
Едното е Кубей, което тя нарича „моето село”. В селото живеят българи и гагаузи. Навремето жителите му били 8 хиляди, сега са намалели до 6 хиляди. Наскоро се завърнала от там. Стояла три седмици, отбелязали заедно 200 години от преселението в Бесарабия, както и 160 години от рождението на Александър Теодоров – Балан, който е роден в това село. Нарекли училището на негово име, а Ганна Бесарабска-Таврийска станала кръстница. На тържеството имало българска делегация, в която били внучката на Балан, потомците на Христо Ботев, на Георги Мамарчев… Нямали снимка на Балан, та се наложило от София Ганна да издейства от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” копие на портрета му и материали за живота му. В Кубей ходела често, защото всички пеели и то все древни песни.
Другото е Городне чийшия. За първи път отишла в селото на един 8-ми март, с екип от радиото. Председателят на колхоза, когото интервюирала, а завел при доячките. В Културния дом, на празник. „Те говориха, а аз ги слушах и като че ли потънах някъде. Уж на български говорят, ама не всичко разбирам. На подиума имаше оркестър и излезе една жена. Като запя, престанах да дишам. Изтичах навън, валеше дъжд. Почнах да плача с глас, което поначало аз не правя. Плаках много, защото песента беше за робството. Върнах се в салона, тя още пееше. Пак излязох и така няколко пъти. Като се успокоих, в главата ми заби един въпрос: Защо? Защо са тук, а не в България. Беше много тежко да науча, че има българи, които в България не знаят и не признават. Шест месеца почти не ядох и не спах. После си рекох, че всъщност те живеят добре и бяха просто щастливи. А аз между тях нещастна. Постепенно свикнах, но винаги, когато запяваха, се разплаквах. Всъщност оплаквах това 500-годишно робство, което ги е прокудило”, реди историята си Ганна.
Неуморно започнала да прави филм след филм. Връщала се в Одеса, правела предаванията и се връщала по селата. Имала интересен стил на работа. Когото чуела да говори на български, тя го спирала, заговаряли се, докато не разкрие цялата си душа. Но така влезли и в нейната душа, затова ги нарича „моите българи”, защото ги открила. Била първата, която отишла там да прави предавания. В началото й казвали „ти не си наша”. Тогава като че ли стрела пробождала сърцето й. Минало време и при една от много си спирки с екипите си най-сетне открила тайната. Не говорела като тях. Тогава решила, че трябва да започне да изучава наречията, слагала техни думи в своя говор. После научила и украински. А като видела, че нещо работят, се хващала да работи заедно с тях. Газила кал, чистила лук, копала и какво ли още не правила. Отначало не й давали, защото е журналистка, но тя им отвръщала, че е българка като тях. След 5 години вече я признали за „наша”. „От тогава до сега мисля, че съм в сърцата им”, споделя Ганна. През май-юни тази година била в Одеса, на 20-годишнината на Българския културен център. Имало ансамбли от цялата Одеска област, които тя е снимала през годините. И не само. Обходила и е снимала всички села и е говорила със всеки българин, както си обещала навремето. Затова и всички я познават. Та на този празник я посрещнали особено сърдечно.
Ганна Бесарабска-Таврийска е сред основателите на Асоциацията на българите в Украйна. Постепенно открили културни центрове в цялата страна, а в почти всяко село с българи – българско дружество. И когато през 1993 г. бил издаден Закон за малцинствата и религиите, това й дало право като журналист да работи по възстановяването на език, обичаи и традиции. Първото, което казала на българите, е, че трябва да се изправят и гордо да заявят, че са такива. И да не се страхуват, защото Съветския съюз го няма. Съдбата я отвела и в Таврия. В едно село снимала до 1 часа през нощта, на другия ден идвала машина от колхоза и я водела в другото село. Така обиколила 8 села. Като се прибрала в Одеса, просто нямала сили – да слуша за големия глад, за кулаците. Казва, че е изстрадала цялата история на тези българи.
А от там заминала за Крим, да води предавания на български. Дали й оператор и започнали да обикалят градовете – Севастопол, Симферопол, по морето. „При тях, в Крим, ми беше най-тежко, защото ми разказваха все за депортацията, за какво друго да разказват... Пак слушаш и плачеш. Не можех да разбера защо са ги разпратили из Сибир, Чечня и къде ли не. Защото България била с немците през Втората световна война. Този народ страдаше. Каквото се е случвало в България, на него се сипеше. И в началото упрекваха и мен, като че ли аз съм участвала пряко в тези събития. Тогава си дадох сметка, че да отидеш в чужбина не е толкова лесно. Ти отговаряш за всичко там, от където си дошъл. Нямаш никаква вина, но в твое лице виждат държавата и изказват на тебе”, разказва журналистката.
Не е родена във Велико Търново, за първи път видяла града като малко момиче, на екскурзия. Седнала към Балдуиновата кула и все едно, че потънала в някаква приказка. И си казала, че това е нейният град.
Теглели я обаче украинските степи, а не можела да разбере защо. По-късно, когато отива в Бесарабия и открива толкова много българи, си казала, че навярно тяхната енергия я призовала. Чувствала обаче, че още нещо липсва: „През 2001 г., когато открихме паметника на Кубрат в Мала Перешчепина и тръгнах по онези простори, аз разбрах, че ме тегли Кубратова България. Казвам си, че навярно, в предишни животи съм живяла там и там са моите корени. Аз учех българите на български език, възраждахме обичаи и традиции, а те ме научиха на мъдрост и да мога да анализирам събитията от всички гледни точки”.
Радио- и телевизионният журналист Ганна Бесарабска е направила не само десетки филми за живота на българите в Бесарабия, Таврия и Крим, но и за древната история на прадедите ни: филм за Кубратовото съкровище от Мала Перешчепина, а сега прави такъв за Кичкаското съкровище от Вознесенското погребение. За погребалния комплекс, открит през 1930 г. до селището Вознесенска все повече се налага тезата, че там е погребан хан Аспарух. Ще прави и нов филм за Кубей, като първата серия ще е с легенди от селото. При последното й посещение всички я дърпали, искали да говорят с нея, да й разказват, да я прегръщат. И разбрала, че успехът идва много късно. Не е работила за него, но се получило, защото навярно е работила добре.
Има дом на ул. „Опълченска” във Велико Търново. А в Украйна първо й предложили къща в Задунаевка, където открили паметник на Христо Ботев през 1991 г. После й предлагали и в другите села, но тя преценила, че все пак е градско чедо. А и работила в Одеса.
Сега като се върнала в Търново за постоянно хем се радва, хем й е тъжно. Върнала се най-вече заради дъщеря си Варвара, която, макар че си има семейство, се чувства сама – с майка в Украйна и син в Америка. „Върнах се, но България не можах да я позная от това, което оставих. И тук много плаках като гледам как народа страда, колко е беден, изоставен. Как го нападат, бият, грабят. Не мога да преживея това. Понеже оттатък живях с щастлив народ. А тук моят народ съм го гледала повече от сцената. Мечтая отново да тръгна, по селата, и тук, за да го почувствам”.
За много от филмите си в Украйна тя извоюва правото да ги снима като печели конкурси за сценарии или различни проекти. Работила е с големи екипи от киностудията „Добженко” и „Одеса”. За 30 години журналистическа практика няма български държавник посетил Украйна, независимо от ранга, който да не е заставал пред микрофона й. На прицел е бил президентът Петър Стоянов, вицепрезиденти, посланици, министри, културни аташета.
Мисията на живота на Гана Бесарабска е да помага и разказва за бесарабските българи в Украйна и тя продължава. Скоро научила, че имало преселници от търновските села Батак и Караисен, които желаят сегашните им села да установят връзка с нашите. Ще помогне. А и филми я чакат. Завърнала се във Велико Търново, сърцето й продължава да е разделено на две. И иска все повече българи от България да научат за сънародниците ни в украинските степи.
Ана Райковска
