Режисьорът Павел Павлов е роден на 2 април 1934 г. в Червен бряг. Завършва през 1959 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност театрална режисура в класа на проф. Кръстьо Мирски. През 1960 г. специализира в Берлинската телевизия. Има заснети 30 телевизионни филма и над 50 постановки за телевизионния театър на БНТ, автор е и на 20 театрални спектакъла. Сред заглавията, с които той остава в българската култура, са трисерийният филм „Чичовци” по Иван Вазов, заснет с основаването на телевизионната студия „Екран”, „Горски хора” (1985), „Вечери в Антимовския хан” (1988), „Вампир” (1992), „Язовецът” (1981) и „Делници и празници” (1986) по Емилиян Станев, „Есенно слънце” (1982)... Негови са и филмите „Нечиста сила” (1978), „Спилитим и Рашо” (1980) „Трите златни лъвчета” (1984, тв филм, сниман в Арбанаси), култовата телевизионна постановка „Милионерът” (1988 г.) и много други.
Театралната си кариера започва в театър „Сава Огнянов” в Русе с драмата на Ибсен „Призраци”. Дълги години работи в БНТ, която напуска само за три години, за да бъде сред основателите на Нов драматичен театър „Сълза и смях” с премиерата „Очите ми зелени, устата ми хубава”. Автор е на сценарии, а в литературата дебютира със сборника разкази „Торба лакърдии”, като написва общо 20 книги – спомени за актьори, с които е работил и другарувал, повести, сценични хроники, исторически роман за Светослав Тертер. Наричат Павел Павлов и баща на телевизионния театър. Поставял е в телевизията почти всички световни и български класици. В златния фонд на БНТ са неговите „Антигона”, „Скъперникът”, „Училище за сплетни”, „Саламанската пещера”, „Напразни усилия на любовта”, „Севилският бръснар”, „Трагичната история на д-р Фауст”, „Страстната неделя”, „Каменният гост”, „С чужди драг, вкъщи – враг”, „Мадам Сан Жен”, „Свекърва” и още, и още…
В сряда той се срещна със своите почитатели в Библиотеката по покана на неговия търновски приятел - поетът и писател Борислав Костов. Но преди всички, в уюта на един дом на „Пишмана”, сред приятели, легендата на българското кино и театър, сладкодумецът Павел Павлов застана пред в. „Кореспондент”.
- Г-н Павлов, имате такава богата творческа биография… Като се обърнете назад, доволен ли сте от съдбата си?
- Много. Доказах го с това, че никъде не избягах, а имах възможност да бъда във Франция. Още повече, че за мене руският и френският език са като българския. Това е любопитен момент от живота ми. Навремето баща ми, когато започна акцията срещу евреите, спаси един от тях и цялото му богатство. Като минаха бурните времена всичко му беше върнато. Пращат ме на специализация в Берлин и по съвет на баща ми се обадих на човека. Искаше да ми даде пари за ателие в Париж. Добре, че не предприех това, защото никога нямаше да мога да напиша всичките си книги на майчиния си език. Наистина съдбата ме възнагради пребогато. Срещнах в живота си най-забележителните хора на своето време. Често са ме обвинявали, че работя с едни и същи артисти, защото са ми приятели. Но те са приятели, защото са талантливи, а не са талантливи, защото са ми приятели. Работил съм с Иван Кондов, Николай Бинев, Наум Шопов, Антон Горчев… От жените да не ви говоря. Най-близкият ми човек беше Невена Коканова, сестра все едно, Катя Паскалева. Бил съм и с по-възрастното поколение – Константин Кисимов, Невена Буюклиева. Антон също беше забележителен приятел, Катя… Много ми липсват, много… Осиротях. Те са горе и ме чакат в небесния театър. А да не говорим, че имах за приятели двама най-забележителни писатели, които са и мои литературни кръстници – Вера Мутафчиева и Николай Хайтов, които са писали предговори за две от книгите ми. Назад като се обърна, понякога се чудя как съм успял всичко това да го направя за два живота, но това ми е било орисано. Защото съм загубил майка си, когато съм бил на 2 месеца. Когато отидох при Ванга, с която бях близък покрай Невена, тя ми каза: „Е, гълъбо, сега ке работиш за двама. И за майка си, и за тебе”. Така че в изминалия живот съм работил за двама и бих могъл да бъда от бандата на „Ролинг стоунс” („Търкалящите се камъни”), защото не можах да хвана мъх. То не бе театър, не бе телевизия, кино, литература. Работата си на този свят съм я свършил. И не се страхувам от отвъдния. Даже една от последните ми работи, която ще излезе, е 4-ти том на „Шепа мигове” – „Отсам и отвъд”. А аз имам две шепи, пълни с прекрасни мигове. Като всеки човек съм имал страх от смъртта. Но го преборих. Бил съм на гробовете на най-великите писатели и композитори в Париж, Петербург, Виена. Кого не срещнах там. Аз не обичам да говоря за мъртвите като за мъртви. Ванга ми е казвала, че „Нема мъртви, нема живи, нема неродени, сите сме едно. Завихрени сме као оро нагоре към висинето, ама бог ви е пощадил да не помните що е било и що ке биде, щото иначе ке подлудейте като мен.” Аз съм ужасно благодарен на провидението, че ме дари с такива срещи. Аз съм българин до мозъка на костите си и каквото съм можал, съм направил за моята България с всичките й тъги, несрети и неволи. Тук ми е корена, тук искам да умра.
- Кой е любимият Ви филм от всичките, които сте правили?
- Много си обичам първия филм – „Чичовци”. Литературната творба я имам за по-голяма и от „Под игото”. А във филма успях да събера цялото кралско воинство - Николай Бинев, Наум Шопов, Коста Цонев, Иван Кондов, Петър Слабаков, Стефан Мавродиев, Олга Кирчева и още Домна Ганева, Лора Керанова… Всички казват, че бил удачен. Даже Хайтов ми надписа на една своя книга „На Пальо, на който му стига дето направи „Чичовци”. Благодаря!”. Снимах го на живо. Хванах се на бас, че ще го направя с директен звук, не с нахсинхрон.
- Вие сте и писател, а кой е любимият Ви автор?
- Йордан Йовков. Ужасно ми е скъп и свиден споменът, когато заснех двете серии на „Вечери в Антимовския хан” с мойта сестрица Невена. Когато й казах, че я каня да изиграе старата Сарандовица, нейната реакция беше: „Добре че като остарях дойде ред да направиш тоя филм, че да изиграя Йовков”. Тя го четеше от кора до кора. Свърши го и започва наново. В края на първата серия тя умира. При развръзката, за ужас на целия екип Невена изрече: „Каква по-хубава смърт за една актриса. Аз умрях, повече няма да снимам”. Всички се натъжиха, а аз й отвърнах, че няма да се получи. Докато съм жив, ти ще изиграеш и третата си ханджийка. При мен тя изигра три ханджийки – в „Горски хора”, „Вечерите…” и последната беше във „Вампир”. Невена беше приятелка с голямата артистка Вера Маревская. Отива на кинофестивал в Москва и й споделя, че най-после снимала любимия автор с любимия си режисьор. А Вера Маревская отвърнала: „Мила, аз не ви питам кой е режисьора и автора, а кой е оператор. За една киноактриса най-важният е той”. Ей такива майтапи…
- Не че досега не я споменавахме, но нека да си поговорим за Невена Коканова. Вашето приятелство е пословично… Какъв човек беше тя?
- Приятелството ни е завещано от роднините. Баща ми беше голям приятел с нейния чичо. Тя беше три години по-малка от мен, виждали сме се като деца, но аз нямам никакъв спомен. И когато вече ме приеха режисура и учих при най-големия интелектуалец на нашия театър проф. Кръстьо Мирски, в трети курс ни сложиха да помагаме на кандидатите, щото като чуеха „етюд” и всички се плашеха. На нея й дадоха задачата, че тя бърза за абитуриентския си бал, глади си роклята, обаче изпитва ужас от мишки. Казах й, ти ще го играеш обратно. Никакъв ужас. Ще гладиш и ще се забавляваш, докато изгориш роклята. Не я приеха. Обаче един далновиден режисьор, директор на Ямболския театър, я взима. Приеха много манекенки, нито една не стана артистка. А звездата на българското кино и иконата – не бе приета. Ямболиите я помнят като босоногата Жулиета, защото с идването си там играе Лопе де Вега, Шекспир, а най-голямата й школа е, когато с Апостол Карамитев играят „Варшавска мелодия” в Театър „199”. Той беше моята академия, научи ме на азбуката на театъра и ето на, пак съм си актриса, казва Невена. Когато излиза „Тютюн”, Андре Мороа се изказва за нея, че това лице трябва да се снима в цяла Европа. Но такива бяха времената, че нито пускаха звездите футболисти, нито артистите. А ние сме много талантлив народ. Но сме се превърнали в едни мижитурки. И всичко оправдаваме с турското робство.
Невена беше другото ми аз. Бяхме неразделни. Знам всичките й тайни. И за голямата й любов с Раде Маркович. Но тъй като тя беше дълбоко морален човек, не се разведе с Любчо Шарланджиев, защото това щяло да го убие. Невена беше и много етичен човек. Радваше се на другите как се надиграват. Винаги ще намери начин да ти се обади, дори и на хора, които не са й били близки колкото мен. „Ако не ми харесва, мълча си. Ама като ми хареса, как да не се обадя?!”. Слънчев човек. Много тъжно беше, когато си отиде. Ходих до последно в болницата. Дояло й се качамак. Сваря го, занеса й. Седя при нея и крия огледалото, седнал съм върху него. Лицето й вече беше потъмняло. Като изляза вечер, отивам в гората…като магаре съм ревал. Отиде си, но много знаци ми дава. Като запъна в писането, а снимката й седи на мойто писалище, викам „Невено, кажи мари! Какво да правя?”. Така си говоря. В кухненския ми бокс, а аз си падам и малко кулинар, висят три мои приятелки – Леда Тасева, Невена Коканова и Катя Паскалева.
С Невена заедно си купихме една къща в Габровския балкан, в с. Иглика. Аз не мога да карам кола, а тя е хала. И сега е хала. Караше боса. Когато я повали коварната болест, тя се оттегли. Купи 30 кози и 3 пръча. Пасеше ги, нарамила кривака и ходеше боса. Доеше ги и правеше козе сирене. Такова, че наши приятели французи, като идваха, си облизваха пръстите. В селото снимахме и „Вампир”. Читалището го направихме на хана, въобще, жив декор си беше. Снимахме директно, нямахме нахсинхрон. И бабите идваха вечер директно с трикраките си столчета, сядаха, а една доста проклета бабичка се провикна „Стига си спирал бе, не можем да разберем театрото!”. Обожаваха я. Но Невена беше истински народен артист. Баба Дона беше колоритна, а мъжът й беше уста зидар. Научи Невена да зида дувари, а тя си говореше с камъните: „Знам, че не съм луда, ама така си говоря с тях. И камъкът разбира”.
При снимането на „Вечери в Антимовския хан”, за да се получи, както пише Йовков, димът от надениците и цигареният дим, тя с оператора взимаха две кадилници, слагаха тамян, минаваха – „Хем ще пропъдим дявола” (тя беше силно вярваща), хем получаваха дима на надениците. Такъв ведър човек беше Невена…При мен е играла всичко. В една комедия, тв театър – „Училище за сплетни”, тя игра англичанка. Ами в „Язовецът”, който се превърна в моя визитна картичка – г-жа Моран. „Язовецът” го оплюха на художествения съвет, но Надежда Станева ме защити. Драго ми е, когато ги гледам двамата – Невена Коканова и Антон Горчев един до друг..
Ана Райковска
Очаквайте продължението на интервюто на 10 ноември, неделя
