--900.jpg)
Димитровден е свят ден за всички българи и почитан празник не само от именниците. Според народния календар започва зимата. Така гласи и пословицата: „Свети Георги лято носи, свети Димитър – зима”. На този ден се разпускат наетите през пролетта ратаи, овчари, дюлгери и всички сезонни работници. Стопаните се разплащат, а най-усърдните даряват с кат нови дрехи и чифт цървули.
Около Димитровден привършвали строежа на новите къщи, а честитият собственик колел бял овен и канил цялото село за освещаването на дома. Стопаните по традиция дарявали зидарите, а баш-майсторът наричал дюлгерски благослов за здраве и берекет на новия дом. Затова Димитровден е особено тачен от дюлгерите и се счита за техен празник. На този ден те се завръщали по родните си места да зимуват и започвали сборовете. До пролетта, когато на тайфи от по 20-30 човека отново тръгвали на гурбет.
Дюлгерският занаят е сред най-старите и уважаваните и се практикувал главно в планинските райони, където земеделието било по-слабо развито. В еснафа на дюлгерите влизали зидари, дърводелци, каменари, мазачи, дограмаджии и др. В него имало строги правила и йерархия, обучението било дълго и под надзора на майстор. За най-стар зидарски устав се смята Рагулите на дюлгерския еснаф в Брацигово от 1845 г.
Търновският регион, в който преди и след Освобождението влизали Дряново и Трявна, дава на България едни от най-талантливите и сръчни майстори, произлезли именно от тези градчета. Още през 18-ти век имало икономически независими строителни еснафски организации в Габровския, Тревненския, Дряновския и Еленския райони, все влизащи в големия Търновски център. Документирано е, още през 1784 г. в църковна книга, че дюлгерството в Дряново е вторият по големина занаят след орачите. Самото селище е един от дюлгерските центрове по българските земи и от там напролет излизали стотици строители, цанени да градят къщи, църкви и обществени сгради в пределите на цялата Османска империя. Често прескачали Дунава до Влашко, работели и в Молдова. От дюлгерския занаят, въпреки тежкия труд, не се забогатявало, затова често имената на дряновски дюлгери можем да срещнем сред участниците в революционни събития и чети – Опълчението и Руско-турската освободителна война.
Дюлгерите от Дряново наследили и владеели до съвършенство строителното изкуство още от много стари времена, през епохата на Второто българско царство, когато строили и поправяли крепостите около града, считани за родови имения на Асеневци. Те предавали уменията си в занаята от баща на син, а мястото в еснафа било наследствено право. От Дряновската школа е и най-великият български архитект и строител на Възраждането Колю Фичето, който в старопрестолно Търново строи повечето от шедьоврите си. Майстор Колю Фичето оформя българския стил в архитектурата, като предава строителните си виждания на много последователи (над 60 майстори, включително учениците) от Търново и административно подчинените му селища в Средна Стара планина. Те следват почерка му до началото на 20-ти век, но не винаги успешно.
Навремето всеки зидар носел със себе си своите сечива - чук, мистрия, мала (маламашка, пердашка), тесла, свредел, отвес, пергел и др., а не малко са и собствените изобретения, които улеснявали работата им. Сега те вече са само по музеите. Най-популярен и задължителен бил дюлгерския (строителен, зидарски, майсторски, дърводелски) аршин, който е бил най-дългият и се е равнявал на около 75 см. Дюлгерите имали и собствен език, неразбираем за останалите, дори за домашните, за да се запазят тайните на занаята. А и да не ги чува чорбаджията за какво си говорят.
