Доц. Харалан Александров е социален антрополог, публицист, преподавател в Нов български университет. Специализирал е в университети в Канада, Словакия, Великобритания, Унгария и Русия. Защитава докторска дисертация в университета в Бристол, Великобритания. Член на Института за взаимоотношения между хората и на настоятелството на Институт "Отворено общество" - София.
Днес той бе в Горна Оряховица, за да се срещне с млади хора от региона.
-Г-н Александров, какво се случва през последните 3 седмици в страната?
-Основното, което наблюдавам тази година, е, че като че ли се прави опит да бъдат удържани най-разрушителните, най-примитивните и най-дивите страсти, които иначе обземат общностите или поне политическите актьори и които могат да имат много сериозен разстройващ ефект върху нормалния ход на живота в малките населени места особено. Тонът за това, разбира се, се задава от София, където е и голямата интрига на тези избори с двама ярки кандидати, с много висок политически залог за развитието на цялата страна и за политическия баланс. Видимо е, че всички кандидати за кмет на София се опитват да сдържат лошите си чувства един към друг и да се държат възпитано. И това е пряк отговор на очевидния факт, че публиката е уморена от хейтърски кампании.
Изключително доминираната от обвинения, атаки, озлобление кампания, на която бяхме свидетели преди евроизборите, очевидно не даде резултат и опозицията във всичките й разновидности е избрала по-възпитания, по-културен и по-цивилизован подход. Разбира се, подход наситен с критики и на моменти с отровни ухапвания, но трябва да им се признае желанието да запазят добрия тон, поне в местата, които аз наблюдавам. И това е добра новина. Това означава, че българската общност като цяло се развива, цивилизова се и почва да налага по-висок стандарт към начина, по който се водят политическите дебати. Сега като че ли не иска от своите политици просто да се съревновават, а да й предложат ясни, смислени и добре обосновани програми за бъдещето. И политическите опоненти се опитват да отговорят на това. Така че българската общност влиза в този по-зрял и, надявам се, устойчиво-цивилизован режим на функциониране на съревнование на идеи, перспективи, компетентни програми. А не замеряне с компромати и взаимни обвинения.
Но е важно да се каже, че това е крехко постижение и че много лесно можем да преживеем регрес и да се върнем към варварството. Надявам се в тази кампания това да не се случи, въпреки високия залог. Това е нещо, което трябва да бъде отчетено като достижение.
Другото очевидно е огромният брой хора, които искат да се занимават с управление. Това е нещо, което още не сме осмислили докрай. Имам много познати, които скачат в тази борба. Мой приятел, художник, реши да се кандидатира за кмет на един от районите в София, което изуми всички ни. Той се взе страшно насериозно, направи си листовки, агитира, опитва се да получава съвети... А ние още не можем да си обясним защо го прави. На много места се забелязва такъв ентусиазъм и такова втурване към управлението. Още не съм потвърдил хипотезата си, но си мисля, че не е просто желанието да си началник, не е нарцисизъм, не е само да искаш да си важен, харесван, да си начело. Хората усещат, че в българската икономико-политическа ситуация поради слабостта на гражданското общество и на бизнеса и неговата до голяма степен асоциалност и дистанцираност от цялото развитие – защото бизнесът е забележително дезангажиран с общността, той е много втренчен в себе си, още е обсебен от оцеляването си и като че ли не успява да сформира големия дефицит на обществото, т. е. не успява да трансформира личното благополучие в публично благополучие, та по тази причина, за разлика от развитите общества, основният двигател на промяната са не бизнесът и предприемачеството, а държавата във всичките й разновидности. Включително местната власт. В този смисъл много хора, които имат желание да правят промени и искат да се реализират професионално, искат да направят нещо за своята общност, не виждат друга перспектива, освен да се включат в политиката и да използват механизмите на избирателната демокрация, за да получат мандат за това.
Това е оптимистична хипотеза, която отговаря на една не много оптимистична реалност. Ние сме успели така да концентрираме, така да разпределим ролите, че сме дали твърде много ресурс и твърде много власт на публичното управление. Прекалено голям ресурс минава все още през държавата във всичките й разновидности. Мисля, че това е проблем. Би било добре в по-голяма част да минаваше през предприемачеството, гражданските идеи и активност, но за жалост още сме далеч от тази фаза на развитие.
-А защо това обсебване от политиката се концентрира в рамките на месеца, предшестващ изборите – било те местни, парламентарни, европейски?
-Мисля, че това обсебване е перманентно, просто в рамките на този месец е обявен ловният сезон. Разрешено е хората да се отстрелват един друг, имат, така да се каже, лиценз да се развихрят. Което, от една страна, означава, че можеш да проявиш творчество, креативност, да направиш много неща, но, от друга страна, можеш и да дадеш обществено приемлив израз на психопатията си. Доста психопати в този период се развилняват със страшна сила. Но иначе психопатията в тъмната страна на обществения живот, разрушителната психопатия, намира начин да функционира и обществото изработва в движение поддържащи формати. Един такъв формат са например хейтърските форуми и това, което понякога се случва в социалните мрежи – там хората изразходват негативната си енергия, вилнеят, злодействат, след което са някак си по-спокойни в ежедневието и не се пребиват един друг.
Друг много традиционен формат, в който хората изразходват разрушителната си страст и който за жалост наскоро ни показа какво се случва, когато рамката не е достатъчно добра, е спортът, масовият спорт, особено футболът. Имаме съвсем пресен пример. Футболът е игра на война. Там можеш да се идентифицираш с единия отбор по начина, по който се идентифицираш с една армия, и да дадеш израз, крещейки и викайки, на агресията си, без да се налага да се биеш и да чупиш. Когато това не се случи, всички тези хора, които отиват там тъкмо защото имат излишък от агресия, почват да се обиждат един друг, да се бият, да си нанасят поразии, а понякога и на града. А защо има агресия е огромна тема, по която няма окончателен отговор. Най-общо може да се каже, че динамиката на проблемите е толкова голяма, че психичните структури на много хора са подложени на много голямо изпитание. Много е сложен светът. Изглежда им е трудно да удържат и да преработят цялата тази сложност и почват да дават на късо. Ужасно много хора, които изглеждаха разумни и добронамерени, пред очите ми започнаха да дават сериозни дефицити от гледна точка на здравия си разум и да се държат странно. Стават много трудни за комуникация, защото те имат нужда да мразят някой, да обвинят някой за това, което им се случва или не им се случва. Почват да си търсят виновни, да произвеждат изкупителни жертви. А властта и управлението са дежурен виновник в едно общество, което все още е доста зависимо от публичното управление и все още има свръхочаквания към политическата власт. На което тя се опитва да отговори, доколкото може.
-Кога станахме такива консуматори, че не забелязваме и не оценяваме това, което е направено за нас?
-В действителност хората започват да свикват с хубавите неща, които са се направили – инфраструктура, развитието в градовете, икономическото раздвижване, и започват много често да искат още нещо, много често без дори да знаят какво. Но културата на консуматорството не е нещо, което е задължително лошо. Тя има огромното предимство да насочва енергията към производство и потребление, а не към война или омраза. И най-сигурната гаранция срещу един разрушителен конфликт е потреблението.
Да, имаме проблем с екологията, защото свръхпотреблението води до свръхзамърсяване и изчерпване на ресурсите на планетата. И в момента цивилизацията ни се бори с това с какво да замени потребителската култура, за да не допусне разрушителните тенденции да вземат връх. Ако просто спрем потреблението, можете да бъдете сигурни, че ще започне поредица от конфликти. Това е много изследвана материя. Приемаме за даденост, че сме влезли в епохата на цивилизованост, на добронамереност и на световен мир, но постоянно получаваме доказателства, че това не е така. Виждаме това, което се случва около нас, пълно е с такива примери, големите постижения на нашата цивилизация – Европейският съюз, крехкият мир в Близкия изток, демокрацията и т.н., постоянно са атакувани и могат да бъдат разрушени. В този смисъл аз много бих внимавал с това да отменя потреблението като форма на усвояване на излишъка от енергия на хората.
Що се отнася до приемането на направеното за даденост, това е факт, но не мисля, че е свързан толкова с потреблението, колкото с нагласата на ума да вменява природен статус на неща, които са резултат от нашата култура. Това е много подвеждащо, защото живеем в свят, който е продукт на хилядолетна цивилизация и на много усилия на поколенията преди нас. Всичко това, което заварваме, в огромната си част е продукт на човешко усилие. Ние живеем в епохата на антропогена, както някои го наричат – човек е оформил света, който го заварва. Но нашата нагласа е да заварваме направеното като природен факт. Т. е. почваме да мислим за инфраструктурата като за природа – за пътищата и магистралите като за реките, а те са не просто създадени от хората, а искат и постоянни усилия да бъдат поддържани и да функционират добре. Усилие, за което често не си даваме сметка.
Същото е със социалната инфраструктура, с доброто отношение към другите, с нашата култура, с нашата крехка демокрация... Ако ги занемарим, те се сриват много бързо.
Поколенията, които преживяха прехода в България, имат опит от това какво се случи в първото десетилетие, когато държавата някак рязко се оттегли от общественото управление и преживяхме масивен срив на цялата социална структура, която повлече и материалната след себе си. Светът се варваризира, подивя, появиха се мутри и някакви престъпни типчета. И всеки, който имаше по-дебел врат и беше по-див и по-свиреп, започна да тероризира останалите. Много бавно и мъчително се измъкваме от тази ситуация.
Постигнахме немалко, но започнахме много бързо да забравяме какво беше и това е най-големият риск на нашето време – по начина, по който се забрави за репресивната природа на комунизма – наоколо е пълно с носталгично настроени хора, които си спомнят за доброто старо време като за някакъв рай едва ли не. Всеки разумен човек, който е на повече от 40 г., трябва да има ясен спомен за света, от който идваме, и да оцени постигнатото. Което е резултат на съвместни усилия. В желанието да се саморазправим с нашите политически противници твърде често сме склонни не просто да обезценяваме, а да съсипваме неща, които са безспорно постижение. Изглежда е много трудно да бъдем едновременно етични и признателни.
От тук е това усещане за неблагодарност – това, което сме получили, което имаме, много бързо приемаме, че ни се полага и че го заслужаваме и почваме да се оглеждаме за следващото, което трябва да получим. Пак казвам – това е начинът, по който работят умовете на хората, затова е необходимо те да бъдат образовани, култивирани и да бъде обяснявано, особено на младите, че всичко това, което те смятат за даденост – електричеството, здравеопазването, телефоните, че получават образование, че имат много свободно време, че има мудно законодателство, което им позволява да работят малко и че правата им са защитени от закона – това са огромни постижения на хора преди тях. Светът преди век-два е бил много по-беден, по-варварски, пълен с болести и несправедливост, със свирепост, несравнима с тази днес. Но така са устроени хората – винаги искат повече и това невинаги е нещо лошо. Проблемът е, че понякога не оценяват постигнатото и са склонни като палави деца да разрушават света, завещан им от предците. Затова трябва да бъдат възпитавани в по-голяма степен в уважение към постигнатото и да си дадат сметка, че с трудната история, която има нашата територия, страна и държава това, което получаваме, не е малко. И че не е възможно да продължим напред, ако избирателно се свързваме с хората в управлението само през отрицанието и само през разрушителното. Разбира се, добре е да има здравословна критика, но тя трябва да бъде ориентирана към подобрение, а не към разрушение.
-В този смисъл има ли разлика в аудиторията, в която се целят основните политически играчи?
-Със сигурност. ГЕРБ е партията на възмогващите се средни класи, до голяма степен партия на администрацията по силата на това, че развитието минава през управлението и администрацията. Там, където се концентрира власт и ресурс, в българската политическа ситуация се пораждат клиентелни отношения – хора, които се свързват в сложни отношения, които дори когато са регулирани с ясни и прозрачни процедури, тези връзки и тези контакти са много важни в това общество. То така функционира. В този смисъл е неизбежно едно управление, което толкова дълго е на върха, да започва да генерира вътрешна ентропия. Много е необходимо да има механизъм за вътрешно себеподновяване, себеопресняване. Иначе е лесно за предсказване, че ще започне да дава дефекти.
Ако видите колко различно е управлението на ГЕРБ в различни общини, ще си дадете сметка , че то е по един начин в София, по друг – в Бургас, по трети в Горна Оряховица... Има много успешни кметове, има умерено успешни, но има и очевидно провалени. И това по някакъв начин се отразява в кандидатурите, които издигна самата партия. Но така или иначе ГЕРБ е партията на активните хора, на тези, които са ориентирани към Европа и западния свят, които искат да се развиват и да правят нещо.
В БСП има една група от високообразовани, но разочаровани хора, на които сякаш убежището е в тъгата по едно силно идеализирано минало. Има млади и доста неориентирани хора, които вярват в някакви светли идеали, което е възможно – колкото по-богато и по-заможно става едно общество, толкова повече то олевява. Защото темата за справедливостта и преразпределението излиза на дневен ред и става възможна. Има, за жалост, и чисто кланово-клиентелна група, която си върви по наследство. Говоря за това, което Андрей Райчев много умело нарече етническа природа на БСП. Става дума за хора, които са се родили в тази партия, защото дядовците им са били партизани и ятаци.
И, разбира се, има една разочарована и озлобена група, за която в момента има много свирепо съревнование – носталгично-реакционно настроена, която иска успелите да бъдат наказани, тъй като смята, че не е получила справедлив дял от развитието. Това е точно мобилизирането на сантимана на злобата, на отчаянието, на желанието за реванш.
И тук, на това поле, се оказа, че има свръхпредлагане на политическо лидерство. Много любопитен феномен. Защо има толкова много хейтърски партии – те не са една и две. В момента сме свидетели на упадък на „Атака“ и нейното лидерство, което не си струва да бъде коментирано. В това поле влезе доста силно консервативно-реакционната част от БСП с тяхното връщане към славното сталинистко минало, което за мен е ужасна политическа грешка, но не можем да им се месим. Появиха се всякакви други формации, които призовават към саморазправа с лошите управници, които искат справедливост, които си позволяват да се произнасят от името на някакъв въображаемо онеправдан народ и т. н. Явно разчитат, че това ще хване дикиш. Много интересно е дали Слави Трифонов ще тръгне в тази посока, ако си направи партия.
-Защо ако?
-Защото това, което направи, не ми прилича на партия, а на медиен проект. Ще стане организация, когато възникнат структури, когато имат хора и смислена програма и идеология. Така че цялото това нещо е доста любопитно, но определено промяната в политическата ситуация винаги е минавала през радикални сътресения. Идва някой с претенциите за спасител, обещава, че ще измете и ще изчисти всички лоши и че ще възцари ред и любов. И в момента според мен полето на отчаяни, пропаднали лузъри, които да се връзват на тези психопатии, започва да се свива. Защото тези хора стават по-малко по силата на развитието на страната. Но може би това обяснява защо стават толкова гръмогласни, защо толкова започва да се прицелват в него кандидатите за спасители. Другото обяснение е, че това могат, не могат да предложат промяна през развитие, а през регрес, сътресение, омраза.
Третото, но тук вече рискуваме да влезем в конспиративна теория, е, че това усилие е добре субсидирано от злонамерени спрямо нашата страна външни сили, които просто искат да блокират развитието, да задълбочат бедността и мизерията, защото имат интерес България да бъде разкъсана, раздрана от омраза, бедна, обезверена, отчаяна и зла държава, много по-лесна за манипулация и злоупотреба.
Въпросът е доколко реалността ще вземе връх над фантазиите и над разрушителните страсти. Смятам, че под атаките на всевъзможни хибридни фалшиви новини, под постоянна зла пропаганда българското общество бавно, но сигурно започва да си изработва имунитет и започва да развива съпротивителни сили срещу този тип връхлитания. Ще видим.
По време на европейските избори удържахме много сериозна атака, в България някак антиевропейските, евразийските и примитивните протофашистки тенденции като че ли бяха слабо представени. Интересно е да видим дали сега ще има по-голям дял. Защото това се слува в цяла Европа. Така че тази динамика на съзнаване е много интересна, тя е малко слабо изучена и за жалост в момента обществата по-скоро се опитват да догонят тази вълна и се опитват по-скоро да минимизират щетите, отколкото да я удържат и преработят. Част от проблема е липсата на добра професионално-социална работа. Ако имахме добре развита система за грижа за най-бедните, механизми за преработваме на горчивината, на усещането за провал, на чувството за изоставеност, за разпадналост на връзките, за дезинтеграция, щяхме да сме много по-подготвени и много по-успешно да се справим с разрушителните атаки отвътре и отвън.
-Пренаситиха ли ни и преситиха ли ни политиците през последните години?
-Разбира се. Най-вече със себе си, със собствените си претенции и нарцисизъм. Но извън това нашето общество успя да се справи с този проблем, като конституира политическата борба като шоу. В това отношение имаме забележително ноу хау. Започнахме да възприемаме и да се държим към политическите боричкания като към спектакъл, запазвайки едно здравословна оттегленост от него и наблюдавайки го отстрани. Това има своята добра страна дотолкова, доколкото хората си спестяват директните идентификации, особено с част от политическите актьори, които се държат психопатно. Защото това би било проблем за психичното здраве на нацията. Така че ако ти тези хейтърските шизоидни политици ги разглеждаш като клоуни, това означава, че имаш механизъм да се справиш с това.
От друга страна, ако пък целият политически процес бъде интерпретиран като забавление, това носи риска от оттегляне, нарастваща апатия и неангажираност. Което също е голям проблем. Очевидно е, че трябва да се научим да се отнасяме избирателно, да отсяваме плявата от зърното, да разпознаваме кои са същинските смислени предложения на политическата сцена от тежките фалшификати.
Разбира се, това е едно постоянно съревнование, то е като между реда и престъпността. Тъкмо ще се научим да ги разпознаваме, и те ще започнат да произвеждат нова версия на фалшификати и измамниците ще стават по-добри. Но така върви животът. Няма как да се избегне опитът за злоупотреба, няма как да бъде напълно отменено желанието на една категория хора да яхнат недоволството, да злоупотребят с бедността и страданието за своите нечисти цели. Но има много голяма възможност да бъде минимизирано полето, върху което ще се случва това. И мисля, че това става и че постепенно хората почват да различават политиката от чистия бизнес, да различават кое е лудост, кое е психично страдание, кое е шоу. Започват да се оформят тези категории, макар че преливат една в друга.
-В каква България ще се събудим на 28 октомври?
-Няма да е различна с нещо особено. Ще има някакви преразмествания във формалното лидерство и управление, но не мисля, че ни очаква драматично сътресение. Надявам се да се събудим в една успокоена България, която ще е изразходвала част от енергията – и добра, и лоша, в това временно полудяване, което представляват изборите, ще се е успокоила и ще се върне към важните задачи на ежедневието и развитието.
Биляна МИЛЧЕВА
