Димитър Туджаров – Шкумбата беше поредният звезден гост на „Клуб 7” във Велико Търново. Непринуден, с неизчерпаемо чувство за хумор, още преди спектакъла, който поднесе, той се шегуваше с всички присъстващи и раздаваше щедро весело настроение. На интервюто се съгласи без да се опъва, а само и единствено за читателите на в. „Кореспондент” той разкри какво подготвя за многобройните си почитатели. След това – час и половина непрекъснат смях. Разговорът ни обаче беше смешно-тъжен, какъвто е и живота.
- Една от коронните Ви роли беше да имитирате Тодор Живков. Не Ви ли омръзва да ви свързват с този образ?
- Омръзва ми, аз отдавна съм го забравил. Дълги години вече младите не знаят кой е Тодор Живков, не ги интересува. А пък и аз отдавна не го вкарвам в програмата си, защото в миналия век, когато никой не ме познаваше визуално, направих две касети. Едната беше през 1978 г. като студент с „Мами блу”, имитации на Тодор Колев, на Слабаков, лека им пръст. После се запознахме, работехме заедно. Другата беше през 1983 г., с гласа на бай Тошо. Голям смях падаше. Той си беше голяма простотия. От село излезнал, с каскет начело. Този образ е от миналото, но неговата партия столетница продължава да ни тормози.
- Неизчерпаем извор сте на смешки. Кой Ви ги измисля?
- Аз. Някои ми ги разказват приятели, обръщам ги и ги пречупвам през мойта призма. Достатъчно е и човек да е наблюдателен. Да стане сутринта и да си каже „Жив съм” и да гледа с весел поглед на живота. И стават весели истории. Давам примери: „Централна поща. Жени, които отзад не чуват добре, защото са малки отворчетата на гишетата. Там някой притичва и извиква „Тоалетната къде е?” На жена зад гишето й се чува гласа: „Колетната ако е до кило, момче, е при мен. Ако е над кило – във втората зала. Той казва стреснато: „Вие ги мерите, така ли?” А тя – „Да, с електронни везни.” Навсякъде има такива истории, стига човек да погледне непесимистично. Те се раждат. Ако почна сега, трябва да издаваме само вестници с истории.
На 6-ти октомври всяка година правя по един нов спектакъл. С нови неща, за да бъда търсен. На последния ми, на 6-ти октомври 2018 г., направих „Бивали небивалици”. Така го озаглавих, защото истории, които са се случвали, но на които никой не вярва, и са ми ги разказвали, аз ги пресъздадох в сценки. Мога да подаря една, която е невероятна. Генчо Генчев от Русе ми разказва от лекари в „Пирогов”: „Точно преди Коледа, операция на сърцето, вода в перикарда. След операцията бил в реанимация, а там – двама братя. Единият след тежка катастрофа, бинтован. Другият със системи, неговорящ. Съпругата на Генчо звъннала и питала „какво да ти донеса за Коледната нощ”. Той: - Шише гроздова, ама го скрий, че лекарите изпиват всичко още на входа. Обичната българска съпруга занесла. В 12 вечерта хората застанали в кабинета на дежурния да си празнуват Коледа. Генчо станал, налял на единия през марлята, на другия директно. На шестата врътка полуговорящият брат рекъл: Е, Гена, когато сме най-зле, така да сме!” Е, не е ли смешно?! Само ние, българите можем да го направим. Още една невероятна история, разказана ми от граничните на Калотина. „Двама македонци дошли тука с мерцедес, когато измислената демокрация дойде, да си купуват килими, легени, че им било по-изгодно. Чули, че се крадат коли и взели баба им, на възраст, само да стои в колата. Накупили всичко, един огромен килим. Качили го върху мерцедеса отгоре на багажника. Казали: „Бабо, тръгваме”. Ама на бабата й дошло времето, починала. Спогледали се и решили: „увиваме я у килимот, да се не бавиме с тия власти и си я погребеме у Скопие”. Обаче, спирайки на Калотина, слизайки с паспортите и с документите на колата, за да минат по-бързо проверката, като се връщат – килимът липсва. Разказали всичко и разлепили навсякъде из Ихтиман плакати, на които пишело „Килимот го задръжте, бабата не га върнете”. Ей така се раждат историите.
- Нашето съвремие кое предлага повече – смях или сатира?
- Има и сатира, има и смях. Лошото е, че българите гледаме все по-намръщено и то е ясно защо. Когато човек няма сигурност в утрешния си ден, като изчислява колко пари трябват за ток, за хляб, за децата, винаги сме притеснени. Това е стрес. Не може човек, който е в стресово състояние да приема веселите неща и да отвърне с усмивка. На него винаги лампичката за проблемите му свети. Това е лошото, но се надявам да се оправи. Един ми каза, че съм оптимист. Ще кажа защо. Брат ми е професор в Техническия университет в София, шест години по-малък от мене. Чат-пат отивам да го видя, че той обикаля по света да изнася лекции. Последният път, преди месец, ме извика да си говорим за Латвия, защото отивал там. Пък аз съм бил в тази страна на концерт. На вратата на университета виждам едни млади хора и ги питам кой курс са. Отговарят – първи. „Елате да ви дам дипломите!” Те се засмяха, но видях други погледи, което ме накара да вярвам, че нещата ще тръгнат. Отговориха ми, че ме знаят кой съм, но дошли за друго – да учат. Е, не сме за изхвърляне. Струваме все още нещо.
- Смешен или тъжен човек е Димитър Туджаров?
- Абе, повече тъжен. Около мене е смях и аз не мога да се променя. Но когато тръгна, си мисля, че не мога да съм весел като видя дядото да рови в кофата с боклук. Когато пътувам, обичам да спра в някое село, в някое кафене или магазин, в който има от пирон до сирене. И видиш как идва един мъж, който носи 3 лева, оставя ги и си тръгва. Жената зачерква вересията. Питам я какво става, а тя ми отвръща, че никой тук няма работа, то и хора няма. А е срамно за мъжете. И че цялото село е на тефтера и й е длъжник. Е, как да ми е весело…
- Пропътували сте в цяла България. Коя публика най Ви е грабвала?
- Аз сега като депутат трябва да излъжа и да кажа – търновската. Търновската е една от особените публики. Сега говоря сериозно. Търновлии са си боляри. Те приемат нещата доста насериозно и е трудно да ги разсмееш. Това от години съм го виждал. Но пък ако успееш да го направиш, те са благодатни. То си зависи от този, който застава на сцена, независимо дали играе в театър, опера или изнася концерт. Търново е стар град, с традиции. Сега може да се обиди някой, но има разлика между публиката на Севера и Юга. А е най-трудно в забравените от Господа и правителства региони, какъвто е Северозапада. Там е опустяло и как да ги разсмееш тия хора…Така че се изискват много усилия. По света, ще кажа, че немците са най-трудни. Изнасям на английски, френски, немски, руски, правя програми и участвам в такива големи, „корпоративни”. На немците ако му кажеш нещо, което в България се смеем, той гледа сериозно. Руснаците си имат същите проблеми като нас. Тъщите са общо, по света, темата, на която се смеем. На швейцарците ако им кажеш за пълен рейс и закъснял влак, това не важи. Там съм седял през деня, работех час и половина в едно международно шоу. Като българи, ние не вярваме на никого и нищо. Гледаме да им намерим цаката, да се подиграем и присмеем. Та стоях на една автобусна спирка в Берн, на която изписваха, че автобус еди-кой си номер ще пристигне в 10,10 часа. На часовника, швейцарски, гледах и последните секунди на 10,10. Отброяваха се и точно, когато стрелките на часовника заковаха на 10,10 автобусът спря и вратите се отвориха. Мразех ги.
- С кои актьори сте си партнирали на сцената?
- С по-младите. С Любо Нейков сме приятели. Веднъж на сцената, той беше още Любо, когото никой не познаваше, дойде на сцената. Аз говорех. Питам го какво прави тука? А той: – „Учим се”. Смяхме се. Участвам в наши сериали – „Столичани в повече”. Играем си, партнираме си и за мене е огромно удоволствие. С Тони Радичев, с Велко Кънев, с Чочо Попйорданов. А с Тошко Колев сме пели заедно. Това са велики хора, които не трябва да забравяме. И Стояна, да е жива и здрава. На един концерт, където бяхме все комедийни, трябваше да обявя бачо Кольо Анастасов. А той закъсняваше, щото имаше в Сатиричния представление. Казаха ми „задръж фронта и виж, като дойде Анастасов, обяви го веднага”. Това беше в един летен театър. Видях как слезе от колата и се запътва към сцената, и с неговия глас казах: „Саа, вееече дойде вреееме баааче Коле..”. Народът пляска. Като свърши, ми вика: „Не меее чееекаш дъх да си зема”. - А ти знаеш ли, викам му, че 20 минути говоря допълнително и хората ме намразиха. Чест е за мене, когато има стойностни колеги. То и аз си избирам.
Тази година правя 45 години от първото ми излизане на сцена. И правя 65 години дърта възраст. Ще направя едно турне, ще мина и в Търново. Издавам тайна тука, озаглавил съм го „45 не стигат, 65 също”. Аз няма да се пенсионирам. Очаквам даже правителството да гласува закон един месец да се почива, а аз да обикалям. Ако не то, аз ще си го направя.
- И един въпрос със социалистическата журналистическа лексика, период, към който толкова често се връщате: Какви са ви бъдещите творчески планове?
- Продължавам в същия дух. На 6-ти октомври, когато е рождената ми дата, ще има премиера на спектакъла. На 1-ви февруари кацаме в Лондон с великия Христо Стоичков. Той ще представя автобиографичната си книга, а аз ще се срещна с българо-лондонската публика. На 5-ти съм в Бургас, после Варна и т. н. Това ми е животът. Но ще завърша с един анекдот, който ще запишете по труден начин. „Българин казал на приятел: заминавам в Лондон, 5-годишен договор. Спасявам се. – Как ще се оправяш като не знаеш английски? - Ами българи в Лондон ми казаха, че като говоря бавно, разбирали. Кацнал той на летище Хийтроу, влезнал в първия ресторант и казал на сервитьора: Ееееелааа тууука. Сервитьорът дошъл и Киро рекъл: Моооже ли една стууудена бира. Сервитьорът: Ееее сааа я носим, брато. - Тиии оооткъде си? – От Бъъългария. – Ей, сънародник! Дай да си минем на нашенски, че с тоя английски бавно ще ни върви приказката! Ще се стопли леда.” Здраве и усмивки ви желая на всички!
Ана РАЙКОВСКА
