Художникът проф. Никола Хаджитанев отдавна си е спечелил място сред големите творци на съвременното българското изобразително изкуство. Неговите гравюри и илюстрациите му по произведенията на най-големите ни писатели и поети пленяват с класически рисунък и полет на въображението. Те са жизнеутвърждаващи, запечатали върху листа най-хубавото у българина, величавата му история и богатството на фолклора. Зад гърба си има 16 самостоятелни изложби и десетки участия в колективни. Картините му красят галериите в редица европейски страни. Член на СБХ от 1964 г., носител на специалната награда на Комитета за култура, на ордена „Св. св. Кирил и Методий” и др.
Майстор на илюстрацията, 80-годишният вече Никола Хаджитанев продължава да търси и намира вдъхновение в класическите произведения на родната ни литература.
Разговаряхме с него в една хладна октомврийска съботна утрин. В уютния му дом на ул. „Цветарска” всичко е някак много българско. И 50-годишните чамови тавани и мебели с дърворезба от баща му, дето никой не вярвал, че от чам може да се получи нещо хубаво. И оръжията на стената върху старата тъкана черга, и шкафовете, препълнени с книги и папки с рисунки. Високо ерудиран и с почти енциклопедични познания, неговата личност внушава респект. Толкова повече приятна се оказа изненадата ми колко хубав, непринуден и откровен разговор се получи.
- Нека да започнем като начало с малко биографични данни…
- Какво искаш да ти кажа. Аз по принцип не обичам да разказвам за себе си. Имах щастието да се родя в град Чирпан, в един много неприятен триъгълник - Стара Загора – Пловдив – Димитровград, по средата. И трите града лапаха много, а аз се родих в едно малко градче запустяло, което и до ден-днешен е тъй. Роден съм на 13 април 1938 г. в семейство на учители. Баща ми беше учител по рисуване, завършил Художествената академия с резба. Както може да се види вкъщи. Майка ми беше от чиновническо семейство. Нищо особено, обикновени хора.
- Роден си в града на Яворов. Това повлия ли ти по някакъв начин?
- По-късно разбрах какви късметлии сме чирпанци, че там е роден Яворов. Бяхме комшии с Атанас Крачолов. Дядо Атанас – черен като гарван, като Яворов черен, но по-грозен от него. Баба Мина живееше в къщата на Яворов. Нищо особено, просто си беше баба Мина. Яворов си го приемахме като наш съгражданин. Да, учихме му стихотворенията, възхищавахме му се, но той си беше наш. Далече по-късно усетих величието на един поет от този тип. А на всичкото отгоре и бандюга, как да не го обичам. В родната му къща крадяхме зелени сливи. Имаше една афъска – грамадна стара слива колкото къщата. Баба Мина с патеричката ни гонеше. Беше някак естествено.
- Кога започна да рисуваш?
- Първата ми рисунка, която направи впечатление, беше за погребението на дядо. С катафалката, с конете – детска рисунка, бил съм на 6-7 години. Никой не я оцени, само се хилиха, че съм нарисувал работи, дето не са за малък човек. Късно ми дойде рисуването, някъде в гимназията. Запозна ме баща ми с няколко души художници и ми харесаха. Весели хора, разтропани, интересни, забавни. Реших, че там ми е пътят. Пък си и можех. Стенлистите в гимназията ги правех аз. Нашите много искаха да ме правят архитект, пък аз не щях, защото не обичах математиката. Кандидатствах в Академията, не ме приеха. Бях трета-четвърта резерва. Някъде по това време, през октомври, бях се приготвил вече за казармата с торбичката и с боевата готовност, получавам съобщение от Академията, че съм приет. Приели още 10 души. Двама-трима от резервите имаха известни фамилии. Кой беше този, покрай който бяхме щастливи да ни вземат, не знам. Когато влязох студент, беше завършил първият випуск на Художествената гимназия в София – много подготвени хора, факири бяха. Ние няколкото души провинциалисти бяхме направо уплашени. Тези рисуваха далече, далече по-добре от нас, признавам си го. До края на третата година едва избутвах. Рекох си, дядо Кольо, стягай се, защото не те чака нищо хубаво. Редувах тройка, четворка. Но стъпих на педалите и завърших с отличие. Постъпих 1956 г., излязох през 1962 г.
- Какво те мотивира да се стегнеш?
- Много ме блазнеше животът в София. Млади хора, закачки, харесваше ми и културният живот. Точно до Академията беше Музикалният театър. Там ме търси. Имаше седмица на френското кино. Ходил съм в 12 часа през нощта на кино, и в 7 часа сутринта пак на кино. Беше нещо много хубаво, различно. Разбира се, имаше и момичета, как няма да има. Но не ги рисувах толкова много, тогава поне. Пък и досега. Аз съм по-хайдушки настроен. Чирпанлия – бучакчия (б. а. „бучак” – от турски нож).
- Бил си ученик на Илия Бешков. С какво си го спомняш?
- Много съжалявам, че Илия Бешков не ни преподаваше до края, почина като бях в трети курс. Той преподаваше „Илюстрация”, но заместваше и по „Графика”. Ние просто не сме разбирали на какъв човек сме попаднали, той си беше даскала – дето ще ни изпитва, дето ни натискаше. А Бешков е искал наистина да направи от нас творци. Един път ни беше дал задача да рисуваме каруца. Като всеки младеж си мислех, че всичко зная. Като ми видя каруцата, каза на асистента си Петър Чуховски: „Ще го пратиш ей този мъж в Подуене, в Коларската задруга, да нарисува 10 етюда на каруца и да дойде пак”. И ме командироваха там. Една седмица рисувах каруци. Занесох му аз едно топче листи, а той: „Ей тъй е, сега да вземеш да си поправиш тази, дето си я нарисувал предния път”. Той на работите никога не пипаше. Искаше един лист, нов, и молив. Почва да рисува и да ти обяснява – това така, това иначе. А отзад стои Петър Чуховски. И като станеше Бешков да иде на другия стол, веднага прибираше листите. След време с тях издаде книга. Интересен мъж беше Бешков, но мъдростта му я разбрах далеч по-късно. Млад човек не може да вникне в тази дълбока, дълбока човешка философия, която изповядваше той. Дядо Илия му викахме, а той – млад човек, нямаше 60 години, когато почина. Признавам, тогава не съм го виждал като кой знае какво. А пък ние сме били щастливи да бъдем последни възпитаници на една плеяда преподаватели от много високо качество - Илия Бешков, Илия Петров, Георги Богданов, Александър Поплилов, Стоян Райнов... Илия Петров беше церберът, много ни гонеше. Най харесвахме Сашо Поплилов – културен човек, приятен, много талантлив. Това са колоси. Големите на 30-те години. Сега вече такива хора няма, за съжаление. Далече сме ние от тези великани. Да речем, че сме добри художници.
- Кога дойде във Великотърновския университет и стана търновец?
- През 1966 г. ми беше конкурсът, а на 5 май 1967 г. - първата заповед за назначение като преподавател. Обичах си студентите, надявам се, че и те мен. Няма да ти кажа имена. Не искам да ги категоризирам на по-добри и по-лоши. Всички са ми добри, както на бащата синовете всичките са хубави. Гордея се с учениците си.
- А търсят ли те за съвети?
- Вече не. И те остаряха. Аз съм по-млад от тях.
- Предпочиташ да рисуваш графика. Защо?
- Аз съм си график в червата, това съм и завършил. Рисувал съм и живопис, но всяка жаба трябва да си знае гьола. Моята работа е черногледството.
- Кога се насочи към илюстрацията?
- Далече по-късно, след пенсионирането си през 2003 г.
- Кои са любимите ти теми?
- Историята и народният епос. Не искам да се хваля, но имам познания по българска история. Историята ми е хоби. И епическите народни песни. Интересът ми към фолклора е по-отдавна. Още от бабините песни, от дядовите приказки. После като студент. Чел съм тук-там някои етнографски работи, и на Анчо Калоянов съм чел и от там ми се задълбочиха познанията. Избистриха ми се някак си. Сега ще ти покажа едни рисунки малко да се посмееш. (Вади папка с рисунки). Нарекъл съм ги „Демонография”. Демоните на българския фолклор. Ето ги - таласъм, върколак, тенец, вампир, морска сирена, змей горянин, караконджол, орисниците, бродник.
- Голямата тема в творчеството ти е българското и българщината. А какъв е всъщност българинът?
- Той е много сложна фигура в исторически и етнически план, с още по-сложна психика. За съжаление петте века под турско робство са ни оказали много лошо влияние. Не говоря за тегобите, а за манталитета, за културното израстване на тази нация. И дълго време ще си носим последствията.
Представяхме си българина много работлив, гостоприемен и патриотично настроен. Но нито едно от тези качества не е вярно като народопсихология. Не че няма работливи, гостоприемни и патриоти. Но 2 милиона за 30 години отидоха навън и не се връщат. Не на гурбет. Отидоха там да използват постиженията на Германия, Франция, Англия и т. н. Извинявай, това не е положително качество на българина, нито е патриотизъм. Моят българин не е този, който наследи фабриката на дядо си, продаде машините за скрап, изнесе дограмата, продаде и нея и отиде на майната си в Европа. Това не мога да го приема. Аз много рядко рисувам съвременни теми. Предпочитам историята, защото все ми се струва, че историческият българин назад във времето е по-свестен от нас, сегашните българи. Не ми е приятно да говоря тъй, но е тъй.
- Патриот ли си?
- Патриот съм, разбира се. Да не кажа голяма приказка, но ако бях сега на 20 години, щях да си седя тука. Нека да оправим България тука! Ний през 1990 г. скачахме по площадите, мислейки че треските, които има за дялане от българските греди, ще ги махнем и ще станат гладки и хубави. И ще построим новата България с хубави греди. Ама се оказа, че унищожихме не само треските, ами и гредите. Искаш хубава България, пък отиваш в Германия - плащаш й данъци, работиш за нея, раждаш германци... Не съм много съгласен. Тръбят по телевизията, че всеки имал право да отиде да живее и работи, където иска. Но през 1912 г., през Балканската война, хора от Америка са се връщали да се бият за България. Също от Англия, от Франция. Така се прави. Не дай, Боже, сега да стане една война, кой ще се върне?! Защо българинът да не служи? Влиза 18-годишно момче и излиза 20-годишен мъж, мъжага. И това го няма. Може да не разсъждавам добре, но така го разбирам.
- А какъв е българинът в картините ти?
- О, там е прекрасен човек. Моят българин е този, който е на рисунката дето играе хоро. Това са те, яките българи, тези са хубавите българи. Но аз си го обичам и с кривиците. От висотата на моите 80 години мога да си позволя и да покритикувам малко.
- Илюстрирал си почти всички български класици. Кои са ти най-любимите?
- Ето ти го Иван Вазов, ето Любен Каравелов, тука е папката с „Под игото”, с „Чичовци”, дето всички герои са ми любими и симпатични, Йордан Радичков… Но любимите ми са Йовков и Елин Пелин, защото героите им са най-близко до истинските българи. Не обичам тези, културно-префинените, не са ми симпатични. И ми се струва, че са чужди. А, ето още една слабост на българина – чуждопоклонничеството.
- А любимият ти поет?
- А, не, нямам любим поет. Имам много любими поети. Няма да ги изреждам, това са много лични работи. Все едно да ме питаш коя жена обичаш най-много. Няма да ти кажа, не е редно. Все пак, ей го Яворов къде е, един от любимите (посочва стената, на която са илюстрациите му по „Две хубави очи” и „Арменци”).
- Имаш илюстрации и по поезията на Омар Хайям. Той с какво сте впечатли?
- Философията му, това ме привлича. Обичам живота. Бохемството не е присъщо на всички художници. Зависи от човека. По принцип обаче, повече бохеми има между художниците. Но трябва да ти идва отвътре.
- Познаваш отлично литературата, но ти май си от малкото в кръга на Понката, които не пишат…
- Виж какво, писателите да пишат, художниците – да рисуват. Аз не мога да пиша.
- Като начетен човек, харесва ли ти езикът в съвременната литература?
- Не, защото изпростява и се елементаризира. Имам една приказка, не е много за приказване, но съвременната култура е овладяна от войнстващата елементарна простащина. Чак се дразня като говоря. Елементарният вкус властва. А той е много настъпателен, брутален. Защо трябва да минем през един такъв период… Съвременните творци не че не смеят, а не искат да влязат по-дълбоко и да разкрият душевността на човека. Не искат, защото трябва дупе. А пък то – одрискано. А намери ми Любен Каравелов сега…
- Който чете това, ще те обвини, че говориш така, защото си от по-старото поколение.
- О, веднага. Вий, старите, какво искате… Искаме дълбочина. А не войнстващата посредственост да властва. Поне аз искам това. Вярно, остарял начин на виждане, друго възпитание, съгласен съм. Дайте новото, но да бъде на ниво!
- Върху какво работиш сега?
- Рисувам по трилогията „Самуил” на Димитър Талев. Не по поръчка, за себе си. Стигнал съм книга втора, не е завършено още, книга трета не съм почвал. Досега са около стотина.
(Илюстрациите се публикуват за първи път)
- А знаеш ли въобще колко са творбите ти?
- Не съм ги броил, но илюстрациите ми са между 600 и 700. Рисунка с туш. Имам намерение да си купя няколко класьора и да ги подредя там. Няколко, ама трябва да са двайсетина. Този шкаф е пълен с папки, а папките са около 40. Ако тръгнеш да ги разглеждаш всичките, ще ти писне.
- Какво е настоящето на изкуството илюстрация и има ли бъдеще?
- Ако си забелязала, напоследък книгите не се илюстрират, по финансови съображения. Последно миналата година Окръжна библиотека издаде няколко поучителни истории на Матей Миткалото и илюстрациите към тях бяха от мен. Надявам се, че ще се възвърне интересът. Както виждаш, в папката за „Самуил” са толкова много, че прилича на комикс. Но от тях могат да се изберат 5-6 до 10, които да влязат евентуално в книга. Аз не мисля сам да ги предлагам на издатели, не ми се занимава. Не било в тикви, ами в кратуни…
- Най-близките ти приятели?
- Панайот - Понката. Той остана от близките ми приятели. Бяхме 6-7 човека компания, хубави приятели, на които можеш да разчиташ, ама доста си отидоха.
- За който не знае, лятото прекарваш в с. Зелено дърво. Вдъхновява ли те природата?
- Не, защото щях да рисувам пейзажи, но ме предразполага. Там е прекрасно. Една вехта къщурка на края, в гората. Тишина, само малките пиленца я нарушават. Половината от тези работи са правени там. Ако даде Господ здраве още две-три години да ходя в селото, няма да е лошо. Повече не се полагат, защото много одъртява човек.
Ана Райковска
