За Стефан Куцаров от с. Шемшево са валидни поне две определения в превъзходна степен – той е най-възрастният самодеец във Великотърновската община и най-добрият изпълнител на прочутата стариградска песен „Бели ружи”. С нея като част от богатия му репертоар и с малкия си състав, който кръщава със същото име, доайенът на този жанр е обиколил страната, спечелил е множество награди на надпявания и конкурси, участвал е в телевизионни предавания.
На 20 юни Стефан Куцаров навърши 90 години, а кметството и читалище „Напредък”, на което той е бил 25 години председател, му организираха хубаво юбилейно тържество.
Кръглата годишнина е добър повод за среща с него, а подвластният още на емоциите от рождения ден самодеец, е готов да разказва. 90 години са си достолепна възраст, гласът не излиза от 5-6 години и не е за вярване, че само допреди 10 години, през 2008 г., печели отново първо място на надпяването за стари градски песни в Обзор. Записва и диск. В продължение на 65 години Стефан Куцаров не слиза от сцената, а изявите му са разностранни, защото той е и артист, и изпълнител, и комик.
От 4-5 години краката вече не го държат и ходи с бастун, но този факт само го подсеща за весела случка от далечната 1976 г. Изнасяли програма пред енергийните министри от социалистическия лагер, а домакин бил Радиозаводът. Съставът бил много добър – пели и свирили шлагери, романси, естрада. Веселбата се получила и всички министри се понапили, руснакът - най-много. Водката не стигнала, но съветският министър бил подготвен и наредил на шофьора си да донесе от тяхната кола един кашон да си допият. Към 1-2 часа през нощта банкетът приключил и всички тръгнали да си ходят. Руснакът обаче бил толкова пиян, че не можел да пристъпи и крачка. Двама от нашите го хванали под ръка, а единият го призовал: „Ну, товарищ, надо воля!”, на което министърът отговорил: „Воля ест, ноги нет”.
На сцената се качва още като 14-годишен младеж, в ролята на чирака в пиесата „Чумави”, която играли в читалището в Шемшево. Даскал Георги видял в него таланта и поискал да го прати във Висшата театрална школа. Тъй като бил един на майка и баща, родителите му не го пуснали, защото в София имало трамваи и някой от тях може да го блъсне. След тази първа роля той неизменно играе във всички пиеси, поставени в читалището и то все главните.
Започнал с народни песни, по седенките
Дойде ли време да се бели царевицата, тръгвали той и братовчед му Иван, който също имал хубав глас, по седенки в родното му село и в Леденик. Хем да помага, хем да пее. От там, от седенките започва да пее народни песни. Продължил и като войник-граничар в Ломница. Заставата била в средата на селото, Стефан Куцаров запявал рано сутрин, а бабичките го благославяли, че има кой да ги събужда. И тъй като художествената самодейност му е в кръвта, основава в читалището женския народен хор „Българка” – носител на много отличия и прославил Шемшево в цяла България. Началото обаче било трудно: „Нашето читалище беше закъсало и нямаше пари. От 1963 г. до 1980 г. беше затворено, аз го възстанових. Не се само че не действаше през тези години, но даже вътре се бяха настанили цигани, а в салона се разхождаше катър. Тогава бях и ловен надзирател - от 1972 г. до 1989 г., на цялата Търновска околия и ходех с пищов. Респектирах ги и за 24 часа се изнесоха. И като започнах – мазах, чистих... От „Културата” в Търново с пари не помогнаха, но дадоха телевизор и грамофон. Читалището нямаше пари и за чистачка, толкова беше зле. А как се пее посред зима в салона на студ… Два часа преди всяка репетиция ходех да пали печката. 32 години вече съществува този женски хор. 8 певици от първите още пеят”, разказва Куцаров.
С народния хор е направил десетки концерти, а поне половин час от програмата той пеел солово. По селата ги посрещали като видни гости, и все с банкети. В Дичин заклали и теле заради тях. Питам го ще я бъде ли художествената самодейност и занапред: „Жива е тя, ама хората намаляват. Много зависи от обстановката, от условията в едно село и най-много от ръководството, кой ще подеме работата. Председателят на читалището трябва да има стръв към музиката, към песента, самият той да е музикален. Трябва да са хора на изкуството. Младите хора се включват, ако има кой да ги завърти. Както сега в Шемшево кметът създаде два танцови състава – с деца и по-големи. Хубави са, гледах ги”. Докато бил в читалището, почнал летописна книга и редовно я водел. Сега на никой не му се занимава: „Казвам на кмета, толкова си направил за селото, има какво да се пише в нея и да я почва, ама – нищо. Откакто не съм председател – не се води. Аз бях до 2005 г. – 25 години, без да спра. Много труд съм хвърлил. Обикалях с ладата си навсякъде, беше като обща”. Още е благодарен на селските му за помощта и подкрепата. Нямало пари за костюми за хора и от фабрика „Победа”, когато директор бил Йордан Колев от Шемшево издействал 6 хиляди лева да ги ушият, а после и още за обувки. Канели ги за концерти в цялата околия, още повече че като ловен надзирател го знаели навсякъде. Междувременно успял да залови и глоби много бракониери по реките, макар че те се пазели от него, защото знаели, че е строг.
„Умирам за стари градски песни”
Стефан Куцаров се прочува в България най-вече като изпълнител на стари градски песни. Още от 1951 г., след като се уволнил от казармата, той се ориентира към шлагерите. Грабнали го най-вече текстовете и споделя, че и до ден днешен, на най-трогателните сълзите му тръгват. „Мене и сега в Търново като ме срещнат познатите, дето са останали живи, не ме поздравяват с името ми, ами запяват „Бели ружи”. Това е коронната ми песен, никой не може да я пее като мен”, гордее се той. С нея и други, разбира се, печелел сърцата на българите в Австрия, Унгария, Чехия и Полша, участвал в радиопредавания в тези страни. При един от ангажиментите им във Виена през 1975 г. били позакъснели, защото влакът доста се задържал в Румъния. Хората вече се надигали да си ходят, но като ги видели, се върнали. Получил се страхотен концерт, след който българите там започнали да ги дърпат и да ги канят да отседнат в домовете им. „Старата градска песен, който я разбира, никога не може да я забрави. И сега се слушат стари градски песни, но няма кой да ги пее и няма къде”. Спомня, че през втората половина на 60-те години, в елитния ресторант „Гамбринус” в София репертоарът би само от стари градски песни. Много търновци грабвали жените си и ходели там да ги слушат и да се забавляват. От този ресторант Стефан Куцаров заема номера за светещата роза, която още пази. Запеел ли „Гърди си с рози накичи”, розата светвала, а публиката ахвала.
Със старите шлагери пленявал жените
„Много серенади сме правили в Шемшево и Леденик, много пуканки сме яли, ама и много са ни заливали с вода. Пеехме различни песни – според момата и според случая. Отиваме ние 5-6 души. Излиза момата и който й е на сърцето остава при нея, а ние продължаваме. Накрая остава само един. В групата бяхме аз, акордеонист, китарист и цигулар. Имах много жени. Обичам жените, тя и моята знае. Все пак правя преценка колко пари струва и заслужава ли такова уважение да й правя серенада или не”.
Освен певец, Стефан Куцаров свирел по малко и на китара, а в казармата научава тромпета. Самоук е, не се има за голям тромпетист, но свирил хора, валсове и танга по забави и вечеринки. Много търсен изпълнител, от 1974 г. до 1985/86 г. той обиколил доста от заведенията във Велико Търново: „Хаджи Минчо”, най-дълго в ресторант „Балкан”, „Болярска изба”, на сватби и банкети в „Балкантурист”, на мотела. Пял и на Тодор Живков в резиденцията в Арбанаси през 1976 г., а участието им издействал Никола Василев. Били заедно с акордеониста му Гълъбин Иванов, познат в целия град и на всички от старата генерация, тъй като работел по всички кръчми много преди него.
Майстор на бяло сладко
След промените, в градинката пред къщата си в Шемшево отворили заедно с жена си заведение - „Под липите”. Нарекъл го така заради хубавата сянка отпред на две големи липи. По-късно ги отсякъл по искане на енергото, защото пречели на жиците. Стефан Куцаров се шегува, че още има липов цвят от тях. Тръгнало много добре, младите майки идвали с количките да ядат бяло сладко, ама истинско. Хвали се, че в селото само той му е майсторът.. Отишъл при сладкаря на „Балкантурист” да му направи бяло сладко, за да го предлага. Тръгнал си от хотела с една тенджера, но и с рецептата и указания как да си го майстори сам. Научили се майките от селото, че и от Леденик и идвали с децата си да се черпят с редкия специалитет. Поднасяли го с вода, както си му е редът и струвало 20 стотинки. Стефан Куцаров охотно издаде съставките, защото така и така беше убеден, че не мога да го направя. Иска се голям майсторлък, много бъркане и месене, докато се сгъсти, но първо е варенето. Та, бялото сладко се прави от захар, глюкоза и бордоледова есенция, с която навремето се снабдил от „Захарни заводи” по „секретен начин”. Заведението отдавна го няма, Стефан Куцаров е на години и не се хваща да го прави, защото изисква много усилия, но въпреки това не показва на съселяните си как става. Притеснява се да не се хване някой и да окепази занаятът.
Ана Райковска
