Във времената, когато водопроводът бил непозната дума за старите търновци, а градът свършвал на пазара, всяка махала, уличка и завойче в старата столица си имали своя чешма. От там черпели животворната течност да утолят жаждата си, за домакинството, поели добитъка. На чешмите ставали задявките и се научавали последните клюки. Велико Търново се славел като градът с най-много чешми с изворна вода. Къде по спомени, къде документирано, общо чешмите наброявали към 65. Освен в града, чешми имало на всички изходни артерии и то не по една. Някои строени преди векове, повечето от неизвестни майстори, всички те просъществували дълго време. До към 70-80 години на 20 век, когато усиленото строителство затрива почти всички. За да останат само спомените и историите за тях.
Харизматичните чешми
Описание и обяснение за произхода на имената на някои от чешмите ни е оставил видният търновски художник, учител и общественик Димитър Багрилов (1866-1940 г.) на страниците на „Общински вестник”. Малцина знаят защо улица „Мармарлийска” носи това име, но някога там имало чешма – „Мърмърлийка”. Водата идвала от 4-5 метра височина на продължение 12-15 метра дължина и произвеждала шум и звукове, като че ли мърморела на всеки, навел се да пие от чучура. С векове съществувала чешма с изворна вода и на спирка „Качица“ на днешната улица „Никола Габровски“. За нея Багрилов пише, че е наречена тъй, защото преди 200 години там, около този извор се заселили турци от околните български села, т.нар. „качаци“, бежанци от селището Качаци. От там – „Качашката чешма”, дала пък името на местността около нея.
Само спомен е и Беляковската чешма, на мястото на известната автобусна спирка, на която търновци се събирали по Еньовден. „Сухата чешма” на Варуша е една от малко запазените, даже беше реставрирана, а пространството около нея беше облагородено. „Кирчевата чешма” била най-известната след многото марнополски чешми. През 1918 г. чешмата спасила Търново от жажда, защото единствено тя не пресъхнала. Оцеляла е и „Йоновка“ под парка „Никола Габровски”, в близост до магистралния път София - Варна. Особено при безводието през 60-те и 70-те години на 20-и век този извор дарявал живителната течност на стотиците великотърновци, живеещи в този район. Водата била прекрасна на вкус и чиста. Дори след изграждането на водопроводната мрежа през 50-те години, хората продължавали да си наливат вода от нея, но преди 30-тина години районът бил замърсен и тя става негодна за пиене. На ул. „Гурко” има 5 чешмички, запазени до днес. Най-интересна е тази, изградена в каменния цокъл на уличната фасада под известната Венкова къща. Чучурът ѝ излиза направо от каменен блок, поставен в градежа на стената. Запазена е и плочата с надпис „Поп Васил махалеси, 26.X. 1873“, даваща сведение за името на махалата и датата на строежа на чешмата. На тази улица била и Цоцкината чешма.
И днес, при т.нар. централна спирка (под „Къщата с маймунката“), се забелязва да тече постоянно вода, макар и слабо. Там се е намирала красива каменна градска чешма с чудесна изворна вода. А чешмата пред Общината, макар и с нова, съвременна визия, също е от старо време. Сегашната е изградена от врачански камък и стъкло по проект на скулптура Орфей Миндов и открита в средата на юни 2009 г. Тъй като е на централно място, там старите търновци си определяли срещите, „при чешмичките”, които и тогава били няколко. Някога пред хижа „Трапезица“ на самата крепост имало чудесно оформена в архитектурно отношение чешма. Харизматични и любими на старостоличани била Дервентската чешма, от лявата страна на хотел „Велико Търново“, четирите чешми в красивата местност Ксилифор край Търново - Голямото и Малкото лако, тази по стария път за кв. Чолаковци. С особен колорит се славела „Шайтанова чешма“, на която присовските моми и дебелските булки си измивали краката, преди да стъпят на калдъръма за към търновския пазар. Легендарна била и „Сарафкината чешма“, построена на извора в района на Бирената фабрика.
По-малко известните чешми
Безвъзвратно загубени заради строителството са „Лошата чешма“, която била предназначена само за поене на добитъка в района на Старата автогара, чешмата с минерална вода, която заради миризмата наричали „Пръдливка“ на ул. „Зеленка“. „Сладката“ и „Жабовата“, затрупани при строежа на Мебелния завод „Победа“. „Каменната“ останала пък в основите на блоковете по ул. „В. Левски“. Чешми е имало и зад жп гарата, и под Стамболовия мост, останала под основите на хотел „Велико Търново“, зад Летния театър, и във Френкхисар под Балдуиновата кула. Запазена е „Хаджийската” чешма, която се намира в гората на около 400 метра източно от обръщалото на автобусите под студентските общежития. Някога голяма, тя била разрушена от иманяри и възстановена през 1985 г. в сегашния й вид. Край нея се вие пътека, водеща към стари турски гробища под скалния венец. Легендите разказват, че тя била построена от местен турчин след като ходил на поклонение в Мека и станал хаджия.
Чешмите били и място за излети
Преди да се построят новите квартали, на тяхно място имало чудни поляни, където търновци излизали в почивните дни на излети. Те също били осеяни с изворчета, а на някои от тях водата укротявали построените чешми. Тях също ги няма, но разказът на роденият през 1942 г. Иван Коев, председател на Областния съвет на Съюза на ветераните от войните във Велико Търново, съживява споменът за тях. Като очевидец, от него научихме, че чешма е имало на мястото на строителната площадка на сегашния Кауфранд. Тъй като до 1969 г. е живял на ул. „Н. Габровски”, той си спомня, че в района имало няколко чешмички, една от които била на мястото на Пожарната, на 50 метра от светофарите. На Варуша, до Американския колеж, бившата прогимназия „Н. Й. Вапцаров”, в която учил Иван Коев, също имало чешма. А преди да построят квартала Зона Б, съществували „Бояджийските” чешми, недалеч от Руските гробища. До тях се стигало по малка уличка. Още като ученик в празничните дни често ходили на екскурзии до „Бояджийските чешми”. „До тези чешми, в събота и неделя половината град се изливаше там. Правеха се пикници, срещи. Прекрасни поляни бяха, с много кокичета и минзухари, теменужки. Чешмите бяха две”, спомня си възрастният мъж. Друго любимо място за съботно-неделни излети били и чешмите на Картала, едната от които била в дерето, близо до боровата гора. Пак по негови спомени чешма имало и до църквата „Св. Димитър”, на изхода на града към Арбанаси. Иван Коев е един от радетелите да се възстановят колкото се може повече от старите чешми на Търново, па макар и с нов дизайн. Защото те не само са част от историята на градския бит, но в голяма степен решават и водният проблем, който според него с годините ще се задълбочава: „Когато започнаха да разрушават чешмите и по полето, защото там имаше много изворчета, прецениха, че щом сме докарали вода от Севлиево и сме направили язовир „Йовковци”, вече нямаме нужда от чешми. Просто ги заринаха и ликвидираха. Минаха обаче няколко години, започнаха проверки и от Военното министерство, и се оказа, че това е в нарушение на сигурността, защото чешмите са от стратегическо значение за оцеляване на хората. Това беше още около 1980-та година. Голяма грешка”.
Конкурсът „Най-красивата слугиня”
През 1931 г. във Велико Търново се провежда първият и единствен конкурс в България за слугини, на който трябвало да се избере най-красивата от тях. Дефилето на младите жени било също край чешма, която заради това събитие започнали да наричат „Слугинската чешма”. Тогавашните търновци естествено си я знаели, но за съжаление никой не е упоменал за бъдещите поколения къде точно се намира.
Ана Райковска
